Украинец, иранец и двама цигани
През зимата на 2012-а година несъществуващият към този момент в. " 7 дни спорт " излезе с неповторимото заглавие на първа страница " Новите в ЦСКА: Италианец, швед и две чернилки ", с което много шарено разказа трансферните попълнения на " армейския " клуб. Естествено, закъснялото най-малко с 3 петилетки изречение взриви обществото с примитивния си расизъм и въпросът стигна до КЗД и Борис Велчев.
Днес изцепката на сътрудниците кънти по-актуално от досието на Горица Кожарова, откакто пороят от медали на олимпиадата в Париж ни застигна все от спортяги с неособено български имена. Новиков, Ализаде, Ибанес, Рамазанов - звучи повече като лист с делегати на Организация на обединените нации. Само Божката Андреев си е наше момче. Вярно, цигане, но наше.
Уж се кефим, но не е като по Бай Тошево време. Друго си е да бяха взели медалите Стефка Костадинова, Йорданка Донкова, Таню Киряков, Боян Радев. Не, че сме ксенофоби, но сме наследили от комунизма едно съмнение към тия отвън пашкула на Съвет за икономическа взаимопомощ и Варшавския контракт. Инстинктивно усещаме, че не им е напълно чиста работата и се притесняваме, че желаят или да ни вземат работата, или да ни наебат дамите, или да ни научат децата на фистинг и фингъринг.
Хем сме бели и християни, хем сме нация от комплексирани и необразовани цървули и черноработници. Негрите на Европа. Та затова нямаме размаха на старите колониални сили като Франция, Испания или Нидерландия, които са привикнали с другите и въпреки и снизходително, ги одобряват за свои.
У нас толерантността е тленен проблем, който се отпушва според от политическата обстановка. Дали ще е за циганския избор в предизборно време, дали ще скочим на арабите поради размазана патрулка, или ще завидим на украинците за безплатните вафли на Слънчака, ние постоянно реагираме първично, обикновено, съгласно събитията.
Страхът от непознатото и съпротивата против него са част от човешката душeвност и са публикувани по целия свят. В " същинските ", остарели европейски страни обаче ксенофобията се счита за нещо неприятно и обществото я държи под надзор. В " новите " екс социалистически демокрации езикът разрешава на политици и публицисти, анализатори и водещи да приказват за " Италианец, швед и две чернилки ". Какво тогава да чакаме от елементарния галош, с изключение на да препсува мангалите, арабухите, чифутите и укрите?
В дъното на всичко е усмирителната риза на социалистическото завещание, непрекъснатата неустановеност и неопитността в общуването с разнообразни малцинства. Заради това не можем да си се изкефим на медалите, мамка му. А те са си наши от Куба, до Азербайджан.
Днес изцепката на сътрудниците кънти по-актуално от досието на Горица Кожарова, откакто пороят от медали на олимпиадата в Париж ни застигна все от спортяги с неособено български имена. Новиков, Ализаде, Ибанес, Рамазанов - звучи повече като лист с делегати на Организация на обединените нации. Само Божката Андреев си е наше момче. Вярно, цигане, но наше.
Уж се кефим, но не е като по Бай Тошево време. Друго си е да бяха взели медалите Стефка Костадинова, Йорданка Донкова, Таню Киряков, Боян Радев. Не, че сме ксенофоби, но сме наследили от комунизма едно съмнение към тия отвън пашкула на Съвет за икономическа взаимопомощ и Варшавския контракт. Инстинктивно усещаме, че не им е напълно чиста работата и се притесняваме, че желаят или да ни вземат работата, или да ни наебат дамите, или да ни научат децата на фистинг и фингъринг.
Хем сме бели и християни, хем сме нация от комплексирани и необразовани цървули и черноработници. Негрите на Европа. Та затова нямаме размаха на старите колониални сили като Франция, Испания или Нидерландия, които са привикнали с другите и въпреки и снизходително, ги одобряват за свои.
У нас толерантността е тленен проблем, който се отпушва според от политическата обстановка. Дали ще е за циганския избор в предизборно време, дали ще скочим на арабите поради размазана патрулка, или ще завидим на украинците за безплатните вафли на Слънчака, ние постоянно реагираме първично, обикновено, съгласно събитията.
Страхът от непознатото и съпротивата против него са част от човешката душeвност и са публикувани по целия свят. В " същинските ", остарели европейски страни обаче ксенофобията се счита за нещо неприятно и обществото я държи под надзор. В " новите " екс социалистически демокрации езикът разрешава на политици и публицисти, анализатори и водещи да приказват за " Италианец, швед и две чернилки ". Какво тогава да чакаме от елементарния галош, с изключение на да препсува мангалите, арабухите, чифутите и укрите?
В дъното на всичко е усмирителната риза на социалистическото завещание, непрекъснатата неустановеност и неопитността в общуването с разнообразни малцинства. Заради това не можем да си се изкефим на медалите, мамка му. А те са си наши от Куба, до Азербайджан.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ