През юни 1989 година в Истанбул се провежда многохиляден митинг,

През юни 1989 година в Истанбул се организира многохиляден протест, в който взе участие и Тургут Йозал, по това време министър-председател на Турция. Почувствали се излъгани, българските изселници вместо да насочат гнева си към тези, които десетилетия наред са ги подмамвали с въображаемите „ турски прелести “, изливат гнева си против същинската си татковина – България. Изгарят българското знаме, а Тургут Йозал декларира: „ Българите са прасета, армията ни ще влезе в София на 24 юли “! Турскоговорящите българи отвръщат екзалтирано: „ С коли си тръгнахме, с танкове ще се върнем! “ Не излиза наяве за какво нашенци „ са си тръгнали “ и кой ги е карал да го сторят, Да си тръгнеш от родната си майка и тогава, когато по света търпиш неудачи, да обвиняваш същата тази майка, че ти е отговорна, е налудничаво. Но лудият мъчно признава, че е откачен. А какво друго е без ничия насила да зарежеш с години наред граден дом, обзавеждане, земя, близки и другари?! България приема с нужната съвестност опасността от Турция, в лицето на Йозал.

В армията ни стартира „ тиха “ готовност

Отпускарите от постоянните елементи са върнати назад. Подлежащите на готовност набори са вдигнати на бойна нога. Провежда се мобилизационно запасяване с облекла, храна и леко стрелково оръжие. При всички офицерски чинове е оповестено бойно дежурство. 736-хилядна българска постоянна и мобилизационна войска стои на „ тръни “. Ракетите ни С-300 са сложени на стартови позиции. Ракетни установки, именувани „ Български огън “, са извадени от подземията в Сливенския и Котленския Балкан. Те са създадени от български военни фабрики и са приспособени да носят дребни нуклеарни (руски) глави. Зарядите са „ окачени “ и приведени в режим „ затопляне “. Всеки един от тези гърмежи са с мощ да срутен до изпепеляване „ дребни градчета ” като Истанбул.

Цялата ни войска е оборудвана с противорадиационни костюми, консумативи и други средства, нужни при местен нуклеарен спор. Изпълнява се проект „ Хан Тервел “, според който, откакто бъдат унищожени по-големите градове на комшиите, щабът на армията ни би трябвало да се настани в Цариград, на брега на Босфора. Всъщност изнесеният на предна линия боен команден пункт е следвало да бъде ситуиран в действителен под земята бункер на 5 километра от Мраморно море. Предстояло е възобновяване на остарялата държавна граница от Тервелова България, минаваща по Босфора от Черно до Мраморно море.

Турският генералитет получава разследваща информация за невероятната готовност, подготвяна в българската войска, и изтръпва. Но за нуклеарното въоръжение на войската ни чува за първи път, от което мнозина от тях навеждат глави и пращат мирни сигнали посредством цивилните си дипломати и военни аташета. Но напрежението утихва дефинитивно, когато руснаците предизвестяват, че „ и един турски боец да прекоси границата с България, то Анкара ще срещне стоманения пестник на Съветската войска “. Ако Съветите не ни бяха спрели с това си изказване, проектът „ Хан Тервел “ щеше да се реализира.

И в този момент, в почивните си дни мнозина от нас запалени риболовци, може би щяхме да си ловим риба по дребните заливчета на Босфора! А другояче огромното тържество измежду турскоговорящите ни събратя беше в разгара си. Чевермета се въртяха на всички места из крайградските региони, където имаше чиста вода, чешма или бунар. Готварските тави, подобаващи за агнета, шилета, ярета и други животинки на фурна, не доближиха. Прехвърляха се като изключително значим кухненски инвентар от семейство на семейство, от компания на компания. Потребителните кооперации, в чиито региони имаше изселнически настроено население, не смогваха да зареждат със артикули. Не доближиха месата, кашкавалите, сирената, саламите. По данни, които излязоха по-късно, потреблението на алкохол се беше нараснала седемкратно. Възторгът на екскурзиантите беше неизразим.

През целия този интервал от време с военния контраразузнавач Орлин Иванов бяхме канени на 17 чевермета и 28 агнета на фурна в селата Млечино, Боровица, Китница, Дедино, КК „ Белите брези “, Ленище, Гърбище, Мъкмъл, Ахрянско, Бял Извор и в общинския център Ардино. Имаше дни, в които към обяд приключвахме с яденето на чеверме, след което се премествахме с много старания на друга софра с агнешко на фурна. Мои близки и родственици бяха забелязали, че през последните месец-два съм бил видимо понадебелял… На пътуването до Турция в действителност се гледаше като на една екскурзия, от която я произлезе фактическо преселване, я не. Особено откакто стартира противоположният поток от завръщащи се. Първоначално заминаващите бяха шокирани, че доста от отпътувалите към този момент се прибират назад в България. Точно като от екскурзия.

Откъм комшийската страна никой не ги подтикваше да се връщат. Бяха отишли, бяха видели и бяха решили, че за тях там няма живот… Тръгващите от България ги гледаха с необятно отворени очи и се опитваха да научат освен това от тях – връщащите се. Но в множеството случаи те мълчаха… Изглеждаха покрусени от всичко, което им се беше случило, и бяха щастливи да намерят къщите си непокътнати, тъй като бяха опазени от съвсем незабележимите в скромните си милиционерски униформи червени барети. Срещите сред завръщащи се и заминаващи от време на време бяха много странни. Едните желаеха да научат освен това от идващите си, а тези, които към този момент са били там, отвръщаха, че не би било зле и те да идат и да видят. Това звучеше съвсем като закана – идете и вие вижте! Тоест, идете и вижте и различен път да ви е за урок сходна безотговорна „ екскурзия “! Малко преди 21 август 1989 година, когато Турция затвори границата си, още веднъж бях на Капитан Андреево. Потоците в двете направления бяха съвсем равностойни.

Връщащите се мълчаха гузно и гледаха час по-скоро, преминавайки през формалностите, да се приберат по родните си места. Радостта и упованието за благополучие в очите на заминаващите беше помръкнала. Те по-скоро към този момент изглеждаха обезпокоени от неизвестностите, които ги чакаха „ отвъд “. А гледката на колоната с назад пътуващи съвсем ги хвърляше в паника… Турската радиопропаганда непрекъснато се опитваше да внушава, че изискванията край Босфора са чудесни, че и да има краткотрайни усложнения, то те ще се преодолеят. Говореше се за строителството на нови лагери, а Тургут Йозал обещаваше неотложно да се стартира построяването на нови квартали с жилища за преселниците край Измир, Бурса, Чешме, Булгаркьой и къде ли не… Раздаваха се безвъзмездни първоначално имоти земя за застрояване с жилища.

Ентусиазмът на заминаващите съвсем се стопи, когато нескрито в общественото пространство започнаха да излизат случаи на фрапиращи гаври от страна на турски митничари и бойци с нашите кандидат-изселници. Заговори се за нелегално изземване на декларирани парични средства, злата и други скъпоценности. Станаха очевидни случаи на изнасилвания на девойки и дами от аскера, който охраняваше от другата страна. Но най-потресаващи бяха обстоятелствата за изнасилвани мъже. Няколко случая бяха изнесени публично и от Българската национална телевизия. Семейства описваха по какъв начин на Капъ кулле в контролните пространства мъжете и дамите били разделяни.

В едни стаи били изнасилвани дамите, а в други – мъжете! И едните, и другите, макар терзанието си от телевизионните камери, разказваха по какъв начин им били прибирани парите и какво са изживели при насилването им. Всичките тези вести се разпространяваха стремително и мераклиите да поемат на югоизток явно започнаха да понижават, а противоположният поток от завръщащи се от ден на ден се усилваше. Срещаха се и рационални „ еничари ”, които към този момент натоварили колите си с мебелировка, бяха решили да поизчакат. А други напряко го разтоварваха назад и още веднъж подреждаха в домовете си.

Новото им желание се обрисуваше да посетят комшиите без багаж, да видят какво става там и тогава да решат какво да вършат. Празничното въодушевление измежду тези, които още не бяха потеглили на „ екскурзия “ в югоизточна посока, беше спаднало. Все повече се срещаха умислени лица, на които въпросът „ Да потеглям или не! “ беше изписан ясно и тревожно… На 21 август Турция затвори границата си за български жители и това ненапълно успокои тези, които се колебаеха дали да потеглят. Сега най-малко имаха претекст да не подхващат пътешестване, защото бариерата е паднала и още веднъж стартира да се изискват визи… Но потокът от връщащи се в майката татковина България не секваше.

Така на югоизток се изнизаха към 360 хиляди турскоговорящи българи, а се върнаха по родните си места над 183 хиляди… За всички тях пътуването към Турция беше едно огромно странствуване, предшествано от доста наслада, от доста забавление, разгулен дни и нощи… Всички те чакаха, че комшиите ни ще ги посрещнат с необятни прегръдки. Веднага ще им раздадат жилища, ще им наброят чували с пари, а те единствено ще ядат, ще пият и ще се въртят кючеци. За тях „ турската фантазия “ беше като очакване за един безконечен празник.

Така най-малко им бяха обещавали потурнашките ходжи и имами в България и тайните турски емисари, които под най-различни прикрития посещаваха родината ни. В такава тенденция беше и пропагандата на комшийските радиостанции, следени от турските служби за сигурност… Толкова години след по този начин наречената „ огромна екскурзия “ тази колебливост измежду част от българския етнос, употребяващ и турски език, към момента не е изчезнала. То е като раздвоението на личността при шизофренично болните. Десетилетия наред битува и шизофреничната илюзия, че съществува някакъв турски етнос в България. Това параноично мислене постоянно тотално обзема и редица български политици, които даже и не се замислят върху обстоятелството, че подобен етнос няма даже и в Турция! Според статистиката на комшиите ни от последното им броене, в прилежащата страна има над 75 етноса, само че нито един не се именува „ турци “.

Наименованието „ турчин “ е определение, в тази ситуация название, идещо от староесейския еврейски език. Селджуците и караманите, които основават Османската империя, водят война с особена, дива свирепост, разширявайки границите на страната си. Поради това есеите ги назовават „ гадове “. Така сред ХІІ и ХVІ век селджуци и карамани съпътстващо стартират да бъдат обиждани или по-скоро проклинани като „ турци “ (т. е. гадове)! Това постанова султаните от ХVІ век, та чак до кърджалийските времена, да забранят използването на това позорно определение, което в по-широко значение се пояснява като гадина, гадняр, гад, гнусота, гадория, гаднярщина и изобщо всичко, което би те отвратило… Логично поражда въпросът, за какво комшийската ни страна се назовава Турция? След като последният султан на Османската империя бива пропъден, пред най-изявения лидер на младотурското придвижване Мустафа Кемал паша поражда въпросът, по какъв начин да се именува новата страна. Младият лидер е виждал устройството й като съвременна европейска република, която е отхвърлила всевъзможен средновековен абсолютизъм – и като обичай, и като ръководство, и е приела модерните демократични правила на социална класификация. Било му е предлагано страната да се назовава Османия по името на създателя на рухналата империя Осман І Гаази.

Но Мустафа паша не е желал новата страна да има каквото и да е било общо с някогашната империя. Споменът за отвратителното наличие на определението „ турчин “ към този момент е бил поизбледнял. А така и така в етническия състав на бъдещата страна подобен етнос нямало. Тоест, при положение на потребност, това име постоянно можело да се промени без да се накърнят възприятията на някакъв етнос. А и другите етноси в някогашната империя били по-известни по света като „ турци “, каквото и да значи това. Така през 1923 година Мустафа Кемал паша взема решение да именува новата демократична страна Турция, като името дефинира народността на всички, които са се родили и ще се раждат из тези територии, без значение от етническия си генезис.

Затова е освен безконтролно, само че и незаконно български политици и публични деятели да приказват за „ турци “, за „ етническо пречистване “ на някакви турци в България и въобще, злоупотребявайки с историята да търсят политически дивиденти и „ депутатски имунитет “ за себе си. Българското мохамеданско население е понесло задоволително доста издевателства с вярата му и с многократните смени на имената му. Крайно време е всяко изказване, че в България има и други етноси с изключение на българския да се криминализира в степен на действие с изключително висока социална заплаха, отнасяща се до националната ни сигурност! Така е в прилежащите ни страни, включително и Турция.