Актьорът Иван Юруков пред „Труд“: Телевизия? Пуканки, пошлост, порнография и много голямо дъно
През последната година Иван Юруков (Андрей от сериала “Столичани допълнително ”) мина в последващо равнище в трагичното изкуство. Става дума за моноспектакъла му “Пилето, което споделя “Ку ”. Юруков е освен артист, само че и режисьор на представлението, в което се въплъщава в над 10 самоличности. Всичките му персонажи са построени с ювелирна акуратност до последния жест, извивка на гласа, език на тялото. “Пилето, което споделя Ку ” е първият моноспектакъл на артиста от трупата на Народен спектакъл “Иван Вазов ”. Той е по сюжет на Александър Урумов, музиката е на Михаил Шишков-баща. След сполучливо лятно турне в 7 града, Юруков потегля още веднъж на път.
– Г-н Юруков, “Пилето, което споделя “Ку ” е първият ви моноспектакъл, само че наподобява, като че ли от дълго време се подготвяте за този миг. Така ли е?
– Да, по този начин е. Още от времето във ВИТИЗ. Един от моите преподаватели – Иван Налбантов – назоваваме го Фадъра, той ни предизвикваше в монологичната дисциплинираност, изкуство извънредно мъчно и забавно. Още тогава си знаех, че един ден ще направя моноспектакъл. И не щеш ли Александър Урумов ми предложи подобен текст. Това не беше просто случайност, а въпрос на огромно струпване, опит и узряло в мен предпочитание освен да го направя, само че и да го не отстъпвам, да вложа цялото си познание на дълготраен артист.
– Вие сте и режисьор на спектакъла. Как добихте убеденост, че ще се справите с тази двойна работа?
– В началото нямах нищо срещу да работя с режисьор. Но като започнах да усвоявам текста, доста бързо получих визия какво желая да реализира и по какъв начин. И сякаш не ми беше необходим.
– Все отново нормално е нужно и странично око…
– Ами да, признавам си, че към финалния стадий канех другари, все защити хора на които имам вяра, да си кажат мнението. Гледаха ме мои сътрудници театрали – Венци Асенов, Стоян Младенов, Любо Ковачев. Най-ценна ми беше оценката на Венци като режисьор, тъй като артистът гледа по-емоционално, до момента в който настройката на режисьора за работа върху текста е по различен метод структурирана и може да даде потребни насоки.
– Спектакълът е доста прекрасен. Вие персонално удовлетворен ли сте от резултата?
– Мисля че се получи. За мен беше дори шокиращо, когато за първи път усетих наличието на публиката. На самата премиера се случи нещо доста съкровено, персонално – нещо разтърсващо за мен. Така нареченото дуенде, този полет над сцената, когато си в креативен напредък. Актьорът се стреми към това чувство, само че рядко се случва, изключително по този мощен метод. Иначе един моноспектакъл е неосъществим без аудитория – не може да се построи и да се играе в случай че в салона няма подател. Няма я тази четвърта невидима стена, като в някои спектакли, когато актьорите и героите им си споделят между тях. Тук директният контакт е с публиката. Тя се явява самобитен сътрудник – може би от най-опасните, непредвидимите сътрудници. Партньор, който всяка вечер е друг, притихнал там в тъмното, може да ти помогне да изведеш нещата, които си почнал, а може и да те погребе.
– А къде беше най-паметното ви преживяване с “Пилето ”?
– В Пловдив, в лятно кино “Орфей ” през юни имаше над 500 индивида. Тъкмо се свечери, когато стартира спектакъла. Още през цялото време околната среда сякаш съдействаше. Нали става дума за пилета, животни, кучета, какво ли не. Много забавно се получи. В момента, в който се обръщах към пилето, в същия този миг се обаждаше пиле от гората над тепето. Хората започнаха да се смеят, тъй като беше като че ли преднамерено. По едно време говорех за полковника, един от героите в спектакъла, който споделя за своето щатно куче. “Кучето на щат, постоянно би трябвало да има куче на щат… ” И извън се чува лай на куче! Хората избухнаха в плевел смях, в един миг дори не можех да продължа, толкоз куриозни бяха всички тези съвпадения. Това прекарване беше неповторимо. Хората доста харесаха спектакъла. Съдя и по това, че останаха след представлението да се снимаме, да си приказваме. Беше доста прочувствено.
– Обичате ли, когато феновете останат да ви чакат след спектакъла?
– Да, несъмнено. Това значи, че съм си приключил работата – да не кажа добре, само че почтено.
– Колко града обиколихте до този миг с моноспектакъла?
– От предходната година съм играл в Сандански, Петрич, Благоевград, Пловдив, Ябланица, Варна и София. А след спектакъла на 26 октомври в Нов спектакъл НДК на 4 ноември ще играя в Пловдив, в кукления спектакъл. Ще се опитам за първи път да изиграя две представления в един ден – от 19 и от 21 ч. След това на 9-ти съм в Русе във Военния клуб от 19 ч, а след това във Велико Търново в читалище “Надежда ”. На 17 ноември ще съм в театъра в Сливен, след това в Бургас на 28 ноември в спектакъл “Адриана Будевска ”, преди този момент на 19 ноември в “Сълза и смях ” на открита сцена от 21,30 часа. На на 1 и 5 декември съм в НДК, на 18 декември – в Стара Загора, а на 19-ти в Горна Оряховица.
– Как съвместявате турнето с функциите си в Народния спектакъл?
– В момента имам 10 спектакъла. Тук играя в 12-15 вечери в месеца и в свободните провеждам другите представления, като “Пилето ” и “Червено ” в Театър 199. В седмицата имам 4-5 представления. Отделно репетираме заран, тъй като вършим нова пиеса – “Лисичета ” от Лилиан Хелман. Бина Харалампиева е режисьор, вземат участие Теодора Духовникова, Христо Петков, Ани Пападопулу, Дарин Ангелов и други Хубава пиеса, на камерна сцена. На 13,14 и 15 декември ще е премиерата. По-интересното е, че с Теодора Духовникова играем брачна половинка и брачен партньор, а на 8 декември излиза премиерата на един български филм, “Дъвка за балончета ”, където също сме двойка, само че този път несъстояли се любовници.
– Моноспектакълът ви е занимателен, като в това време да третира съществени тематики. Но нормално моноспектаклите мъчно се продават. Имахте ли проблеми в това отношение при организирането на турнето?
– Винаги има компликации към организирането на турне на театрално зрелище, изключително в случай че то е моноспектакъл. Като че ли хората са недоверчиви към тази театрална форма, може би тъй като си показват седящ по средата на сцената артист, който дълго и напоително излива голямо количество думи. Но в реалност това не е по този начин. “Пилето, което споделя “Ку ” съдържа в себе си атрактивност, дълбочина, изключителна динамичност и внезапни смени, разноцветност и бляскавост на разнообразни персонажи, играни от един артист. Може би повода е и друга. През последните години сякаш театралния плакат се извърши със заглавия, които сами по себе си подсказват жанра на спектакъла, а в множеството случаи става дума за фамилни комедии или тривиален спектакъл. Публиката избира това и несъмнено театралните продуценти им го доставят. Роля в определянето на зрителския усет взимат и по този начин наречените уредници, които избират точно такива заглавия, които подсигуряват нехайно развлечение и безумен смях. В тази връзка компликацията е огромна тъй като същите тези уредници дефинират кое зрелище да бъде продавано с приоритет.
– Не може ли да заобиколите тези уредници?
– Без тях не може, хората няма по какъв начин да схванат, че има театър. Проблемът не е, че ги има. А в това че де факто постановат цензура и дефинират какво би трябвало да се гледа и какво не. Изгражда се една непробивна стена, която пропуща единствено избрани жанрове. И това става от години. Тяхната поява е отново закономерна реакция на всичко, което позволихме да се случи през последните години. Нужен е различен метод в търсене на подобаващата аудитория. Вижте какво ми се случи тези дни. Позволих си да помоля в една книжарница да слагат афиш на представлението. Докато говорех с индивида зад щанда, споделих накратко моите паники. При което един мъж се заслуша, пристигна и сподели: “Извинявам се, че слухтя, само че желая да заявя, че желая да продължа да чувам диалога. Спокойно, аз съм правист и споделям мнението ви, не съм съм склонен с отношението към културата и образованието. ” И по този начин стигнахме до извода, че в действителност тази стена не е единствено на равнище спектакъл, на равнище “Пилето.. ”, на равнище мен като артист. Проблемът е във всяко равнище, в учебните заведения, във спорта, в цялата ни просвета, във всички съществени стълбове на цели генерации. Това е злополука. Разбирате ли какво е това? Юристът, книжарят и аз говорехме като някакви заговорници, като сепаратисти за културата в България. И сподели индивидът: Аз желая да си купя билет, единствено поради този диалог ”. А знаете ли какъв брой коства един билет за спектакъл? Колкото сок и половина фреш! В сок и половина фреш се заключава нашият фракционизъм, нашият протест.
– Вие играете и в киното, и в малкия екран. Рисувате, режисьор сте и на късометражни филми.
– Сега работя по един пълнометражен филм, първият ми. Работното му заглавие е “До последния каприз ”.
– Но какъв сте на първо място – сценичен или киноактьор?
– Театрален, несъмнено. Но не желая да ги подреждам. Театрален, ефирен или киноактьор – ти си артист. Работата ти е да може да присъстваш еднообразно правдиво, забавно и отговорно на всякаква сцена – било то в малкия екран, киното или театъра. Театърът е лабораторията на артиста, построява го като съавтор на текста. В театъра той опитва, бърка, всяка вечер тренира пред публиката. Телевизията употребява това, което артистът е придобил на театралната сцена. Напоследък отхвърлям да виждам телевизия, тъй като считам, че оттова ни заливат единствено с пуканки, долнопробност, порнография и доста огромно дъно.
– Е, като участник в сериали…
– Какво от това, че вземам участие в сериали, какво от това? Телевизията употребява фрагменти, театърът построява. Колкото повече години минават, толкоз повече виждам тази долнопробност. Коя телевизия прави нещо градивно, културно? Някакво предизвикателство? Не, ние си имаме ВИП Брадър.
– Имате ли обичан собствен воин от сериалите?
– Имам – това беше моят човек от “Столичаните ”. И сценаристите са се съобразили с мен като човек, тъй че не ми е било непознато или мъчно да се придържам към ролята. Имам и различен обичан воин – от “Забранена обич ”, той беше гей. Трябваше да се целувам с различен мъж.
– Това беше ли ви неприятно?
– Беше предизвикателство за мен, тъй като познавам индивида, с който трябваше да се целуваме. Беше по-скоро смешно.
– В театъра имате ли функции, за които си спомняте на драго сърце?
– Има представления, които доста одобрявам и намирам за стойностни, които си отидоха без време. Това е “Лов на диви патици ”. Поставено, забележете, от съветския режисьор Юрий Бутусов на Голяма сцена в Народния спектакъл, същата година той получи златно отличие за най-хубав режисьор на годината в Русия. Оценката на съсловието в България просто бастиса спектакъла и той си отиде без време. За тази роля на Зилов жаля, както и за Сганарел в “Лекар непредпазливо ” на Молиер с режисьор Мариус Куркински.
– Вие не се ли оженихте тази година?
– Ами ожених се!
– Кажете най-малко с две думи каква е брачната половинка ви?
– Жена ми е проектант и прелестен човек, споделя се София Юрукова. Не единствено аз, само че и тя самата не желае да се написа за нея.
Нашият посетител
Тази година звездата на Народният спектакъл Иван Юруков получи поредна номинация за “Аскеер ” в категорията основна мъжка роля за блестящата си игра в “Майстори ” (за ролята на занаятчия Найден). Иван Юруков играе и в най-касовите спектакли на Народния спектакъл – “Добри хора ”, “На ръба ”, “Хъшове ”, “Хамлет ”, “Вишнева градина ”, “Ревизор ”, “Полет над кукувиче гнездо ”, “Идеалният мъж ” и в “Червено ” в Театър 199. Роден е на 27 май 1978 година в Сандански. През 2004 година приключва актьорско майсторство в Националната академия за театрално и кино изкуство в класа на професор Стефан Данаилов. Магистър е по “Режисура ” в Югозападния университет.
– Г-н Юруков, “Пилето, което споделя “Ку ” е първият ви моноспектакъл, само че наподобява, като че ли от дълго време се подготвяте за този миг. Така ли е?
– Да, по този начин е. Още от времето във ВИТИЗ. Един от моите преподаватели – Иван Налбантов – назоваваме го Фадъра, той ни предизвикваше в монологичната дисциплинираност, изкуство извънредно мъчно и забавно. Още тогава си знаех, че един ден ще направя моноспектакъл. И не щеш ли Александър Урумов ми предложи подобен текст. Това не беше просто случайност, а въпрос на огромно струпване, опит и узряло в мен предпочитание освен да го направя, само че и да го не отстъпвам, да вложа цялото си познание на дълготраен артист.
– Вие сте и режисьор на спектакъла. Как добихте убеденост, че ще се справите с тази двойна работа?
– В началото нямах нищо срещу да работя с режисьор. Но като започнах да усвоявам текста, доста бързо получих визия какво желая да реализира и по какъв начин. И сякаш не ми беше необходим.
– Все отново нормално е нужно и странично око…
– Ами да, признавам си, че към финалния стадий канех другари, все защити хора на които имам вяра, да си кажат мнението. Гледаха ме мои сътрудници театрали – Венци Асенов, Стоян Младенов, Любо Ковачев. Най-ценна ми беше оценката на Венци като режисьор, тъй като артистът гледа по-емоционално, до момента в който настройката на режисьора за работа върху текста е по различен метод структурирана и може да даде потребни насоки.
– Спектакълът е доста прекрасен. Вие персонално удовлетворен ли сте от резултата?
– Мисля че се получи. За мен беше дори шокиращо, когато за първи път усетих наличието на публиката. На самата премиера се случи нещо доста съкровено, персонално – нещо разтърсващо за мен. Така нареченото дуенде, този полет над сцената, когато си в креативен напредък. Актьорът се стреми към това чувство, само че рядко се случва, изключително по този мощен метод. Иначе един моноспектакъл е неосъществим без аудитория – не може да се построи и да се играе в случай че в салона няма подател. Няма я тази четвърта невидима стена, като в някои спектакли, когато актьорите и героите им си споделят между тях. Тук директният контакт е с публиката. Тя се явява самобитен сътрудник – може би от най-опасните, непредвидимите сътрудници. Партньор, който всяка вечер е друг, притихнал там в тъмното, може да ти помогне да изведеш нещата, които си почнал, а може и да те погребе.
– А къде беше най-паметното ви преживяване с “Пилето ”?
– В Пловдив, в лятно кино “Орфей ” през юни имаше над 500 индивида. Тъкмо се свечери, когато стартира спектакъла. Още през цялото време околната среда сякаш съдействаше. Нали става дума за пилета, животни, кучета, какво ли не. Много забавно се получи. В момента, в който се обръщах към пилето, в същия този миг се обаждаше пиле от гората над тепето. Хората започнаха да се смеят, тъй като беше като че ли преднамерено. По едно време говорех за полковника, един от героите в спектакъла, който споделя за своето щатно куче. “Кучето на щат, постоянно би трябвало да има куче на щат… ” И извън се чува лай на куче! Хората избухнаха в плевел смях, в един миг дори не можех да продължа, толкоз куриозни бяха всички тези съвпадения. Това прекарване беше неповторимо. Хората доста харесаха спектакъла. Съдя и по това, че останаха след представлението да се снимаме, да си приказваме. Беше доста прочувствено.
– Обичате ли, когато феновете останат да ви чакат след спектакъла?
– Да, несъмнено. Това значи, че съм си приключил работата – да не кажа добре, само че почтено.
– Колко града обиколихте до този миг с моноспектакъла?
– От предходната година съм играл в Сандански, Петрич, Благоевград, Пловдив, Ябланица, Варна и София. А след спектакъла на 26 октомври в Нов спектакъл НДК на 4 ноември ще играя в Пловдив, в кукления спектакъл. Ще се опитам за първи път да изиграя две представления в един ден – от 19 и от 21 ч. След това на 9-ти съм в Русе във Военния клуб от 19 ч, а след това във Велико Търново в читалище “Надежда ”. На 17 ноември ще съм в театъра в Сливен, след това в Бургас на 28 ноември в спектакъл “Адриана Будевска ”, преди този момент на 19 ноември в “Сълза и смях ” на открита сцена от 21,30 часа. На на 1 и 5 декември съм в НДК, на 18 декември – в Стара Загора, а на 19-ти в Горна Оряховица.
– Как съвместявате турнето с функциите си в Народния спектакъл?
– В момента имам 10 спектакъла. Тук играя в 12-15 вечери в месеца и в свободните провеждам другите представления, като “Пилето ” и “Червено ” в Театър 199. В седмицата имам 4-5 представления. Отделно репетираме заран, тъй като вършим нова пиеса – “Лисичета ” от Лилиан Хелман. Бина Харалампиева е режисьор, вземат участие Теодора Духовникова, Христо Петков, Ани Пападопулу, Дарин Ангелов и други Хубава пиеса, на камерна сцена. На 13,14 и 15 декември ще е премиерата. По-интересното е, че с Теодора Духовникова играем брачна половинка и брачен партньор, а на 8 декември излиза премиерата на един български филм, “Дъвка за балончета ”, където също сме двойка, само че този път несъстояли се любовници.
– Моноспектакълът ви е занимателен, като в това време да третира съществени тематики. Но нормално моноспектаклите мъчно се продават. Имахте ли проблеми в това отношение при организирането на турнето?
– Винаги има компликации към организирането на турне на театрално зрелище, изключително в случай че то е моноспектакъл. Като че ли хората са недоверчиви към тази театрална форма, може би тъй като си показват седящ по средата на сцената артист, който дълго и напоително излива голямо количество думи. Но в реалност това не е по този начин. “Пилето, което споделя “Ку ” съдържа в себе си атрактивност, дълбочина, изключителна динамичност и внезапни смени, разноцветност и бляскавост на разнообразни персонажи, играни от един артист. Може би повода е и друга. През последните години сякаш театралния плакат се извърши със заглавия, които сами по себе си подсказват жанра на спектакъла, а в множеството случаи става дума за фамилни комедии или тривиален спектакъл. Публиката избира това и несъмнено театралните продуценти им го доставят. Роля в определянето на зрителския усет взимат и по този начин наречените уредници, които избират точно такива заглавия, които подсигуряват нехайно развлечение и безумен смях. В тази връзка компликацията е огромна тъй като същите тези уредници дефинират кое зрелище да бъде продавано с приоритет.
– Не може ли да заобиколите тези уредници?
– Без тях не може, хората няма по какъв начин да схванат, че има театър. Проблемът не е, че ги има. А в това че де факто постановат цензура и дефинират какво би трябвало да се гледа и какво не. Изгражда се една непробивна стена, която пропуща единствено избрани жанрове. И това става от години. Тяхната поява е отново закономерна реакция на всичко, което позволихме да се случи през последните години. Нужен е различен метод в търсене на подобаващата аудитория. Вижте какво ми се случи тези дни. Позволих си да помоля в една книжарница да слагат афиш на представлението. Докато говорех с индивида зад щанда, споделих накратко моите паники. При което един мъж се заслуша, пристигна и сподели: “Извинявам се, че слухтя, само че желая да заявя, че желая да продължа да чувам диалога. Спокойно, аз съм правист и споделям мнението ви, не съм съм склонен с отношението към културата и образованието. ” И по този начин стигнахме до извода, че в действителност тази стена не е единствено на равнище спектакъл, на равнище “Пилето.. ”, на равнище мен като артист. Проблемът е във всяко равнище, в учебните заведения, във спорта, в цялата ни просвета, във всички съществени стълбове на цели генерации. Това е злополука. Разбирате ли какво е това? Юристът, книжарят и аз говорехме като някакви заговорници, като сепаратисти за културата в България. И сподели индивидът: Аз желая да си купя билет, единствено поради този диалог ”. А знаете ли какъв брой коства един билет за спектакъл? Колкото сок и половина фреш! В сок и половина фреш се заключава нашият фракционизъм, нашият протест.
– Вие играете и в киното, и в малкия екран. Рисувате, режисьор сте и на късометражни филми.
– Сега работя по един пълнометражен филм, първият ми. Работното му заглавие е “До последния каприз ”.
– Но какъв сте на първо място – сценичен или киноактьор?
– Театрален, несъмнено. Но не желая да ги подреждам. Театрален, ефирен или киноактьор – ти си артист. Работата ти е да може да присъстваш еднообразно правдиво, забавно и отговорно на всякаква сцена – било то в малкия екран, киното или театъра. Театърът е лабораторията на артиста, построява го като съавтор на текста. В театъра той опитва, бърка, всяка вечер тренира пред публиката. Телевизията употребява това, което артистът е придобил на театралната сцена. Напоследък отхвърлям да виждам телевизия, тъй като считам, че оттова ни заливат единствено с пуканки, долнопробност, порнография и доста огромно дъно.
– Е, като участник в сериали…
– Какво от това, че вземам участие в сериали, какво от това? Телевизията употребява фрагменти, театърът построява. Колкото повече години минават, толкоз повече виждам тази долнопробност. Коя телевизия прави нещо градивно, културно? Някакво предизвикателство? Не, ние си имаме ВИП Брадър.
– Имате ли обичан собствен воин от сериалите?
– Имам – това беше моят човек от “Столичаните ”. И сценаристите са се съобразили с мен като човек, тъй че не ми е било непознато или мъчно да се придържам към ролята. Имам и различен обичан воин – от “Забранена обич ”, той беше гей. Трябваше да се целувам с различен мъж.
– Това беше ли ви неприятно?
– Беше предизвикателство за мен, тъй като познавам индивида, с който трябваше да се целуваме. Беше по-скоро смешно.
– В театъра имате ли функции, за които си спомняте на драго сърце?
– Има представления, които доста одобрявам и намирам за стойностни, които си отидоха без време. Това е “Лов на диви патици ”. Поставено, забележете, от съветския режисьор Юрий Бутусов на Голяма сцена в Народния спектакъл, същата година той получи златно отличие за най-хубав режисьор на годината в Русия. Оценката на съсловието в България просто бастиса спектакъла и той си отиде без време. За тази роля на Зилов жаля, както и за Сганарел в “Лекар непредпазливо ” на Молиер с режисьор Мариус Куркински.
– Вие не се ли оженихте тази година?
– Ами ожених се!
– Кажете най-малко с две думи каква е брачната половинка ви?
– Жена ми е проектант и прелестен човек, споделя се София Юрукова. Не единствено аз, само че и тя самата не желае да се написа за нея.
Нашият посетител
Тази година звездата на Народният спектакъл Иван Юруков получи поредна номинация за “Аскеер ” в категорията основна мъжка роля за блестящата си игра в “Майстори ” (за ролята на занаятчия Найден). Иван Юруков играе и в най-касовите спектакли на Народния спектакъл – “Добри хора ”, “На ръба ”, “Хъшове ”, “Хамлет ”, “Вишнева градина ”, “Ревизор ”, “Полет над кукувиче гнездо ”, “Идеалният мъж ” и в “Червено ” в Театър 199. Роден е на 27 май 1978 година в Сандански. През 2004 година приключва актьорско майсторство в Националната академия за театрално и кино изкуство в класа на професор Стефан Данаилов. Магистър е по “Режисура ” в Югозападния университет.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ