Непознатият Янош Пилински – поет на тишината и близостта
През октомври м.г. тържествено бе маркирана 100-годишнината от рождението на огромния маджарски стихотворец – възторженият обожател на българската просвета и обичаи Ласло Наги.
Почетен посетител на тържествата – първо в неговия музей в Смолян, по-късно в София, бе унгарският президент Тамаш Шуйок, сърдечно посрещнат от президента на Република България Румен Радев. Което идва да подскаже, че културните връзки сред народите постоянно са по-продуктивни от политическите …
Ласло Наги (1925-1978) и Янош Пилински (1921-1981) се считат за най-емблематичните представители на унгарската поезия от втората половина на ХХ век. Ласло Наги изпълва нюансовата палитра на народностния прийом със своята интуитивно трепетна сензитивност. Омаян от вълшебствата на Родопа планина, той я трансформира в своя втора татковина. Пресътворява на маджарски език три сборника с български национални песни, стихове на Ботев, Яворов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров, които и през днешния ден са пиедестал в унгарската българистика. Изграждайки нерушим мост сред културите на българи и унгарци, Ласло Наги справедливо е почетен с Международната Ботевска премия (1976), а през идната година става почетен жител на Смолян.
Янош Пилински – другият дирек на унгарската лирика от втората половина на ХХ век, съвсем е чужд на българските читатели. Преминал през ужасите на своето време, измежду безконечните борби срещу несъвършенството си, той е вечно търсещият с безподобен жанр жител на света. Впечатлени от характерния му жанр, критиците го разказват като „ измъчен мистик “, „ екзистенциален, надълбоко набожен стихотворец “, „ най-европейското събитие в унгарската лирика “, но и „ стихотворец на тишината и близостта “.
Завърших университета „ Еотвош Лоранд “ с две специалности унгарска и британска лингвистика. Темата на дипломната ми работа беше „ Екзистенциализмът на Янош Пилински “. Този избор се породи в третата година на обучението ми, когато стиховете на поета ме накараха да се замисля върху значението на думите и тяхната неизказана природа.
Колкото повече четях стиховете, прозата и интервютата на Пилински, толкоз повече се идентифицирах с него и въпреки постепенно, с леко прискърцване, неговите трудове отвориха вратите и към себепознание.
Първата поразителна особеност е езикът му, който е непрекъснат прицел за разбор от страна на критиците. Сам той формулира в изявленията отговора си, просто и ясно: според признанията му, научил е родния език не от майка си, а от вуйна си, която говорила за себе си в трето лице и никога добре унгарски. Поетът споделя следното за нея:
Пилински има собствен неповторим взор върху света, което разсънва у читателя желанието да бъде отдаден в тази негова вероятност. По време на радио изявление поетът декларира:
И още:
Особено впечатляваща при Пилински е способността му сугестивно да превзема читателя, да го кара да чете сред редовете, да усеща най-съкровените трептения на човешката душа, само че по едно и също време с това да му припомня за уязвимостта, болката, празнотата, безнадеждността, неведнъж използвайки тавтологията на мрака като средство за филтриране, за да го води в лабиринта на въпросите „ за какво “ в търсенето на Бог, да го докара до трагичното прекарване на любовта.
Цялото творчество на поета е сдържана, дълбока парафраза на неговия безконечен разговор с живота на фона на тишината. Това е неизразимата хубост, напрегнатата безмълвност на пристрастеността, пост-апокалиптичното безмълвие, безмълвието на ембриона, безшумно пулсиращ в клетката на живота.
Много критици го назовават тайнствен стихотворец. На което поетът реагира:
Трудно бихме могли да посочим в унгарската литература различен стихотворец от близкото минало, който пред очите ни да се издигне толкоз зрелищно до върховете на международната лирика със стиховете си, както Янош Пилински. От 1970 г., когато разгласява първата си сбирка Nagyvárosi ikonok („ Иконите на огромния град “), стихотворенията му незабавно намират своите читатели, което демонстрира, че се е трансформирал в стихотворец на най-широките маси. Популярността му си остава непроменена...
У нас има само едно издание от 2000 година, озаглавено „ Апокриф “ – избрани стихове, есета и разговори-размисли на Янош Пилински в превод на Иван Цанев и Таня Кръстева. Има и превод на поемата „ Апокриф “ от Кръстьо Станишев, чието пресъздаване от съветски, въпреки и неопределено, звучи красиво. Както и изключително изпъкващият превод на Николай Бойков. С това се изчерпва наличието на многопластовия комплициран създател в българската преводна литература. А става дума за един високо интелектуален публицист с безподобен жанр, който комбинира ударната елементарност на думите с елементите на другите изкуства като статуя, музика, снимка, спектакъл, танц – да не изброявам повече, с цел да сътвори един стилен и въздействен облик.
Затова предлагам на четящата българска аудитория сегашния цикъл от мои преводи. Вярвам, че по подобен метод ще се запознае по-плътно с този неповторим стихотворец посредством неговото надълбоко по смисъл и универсално по обсег литературно творчество.
* * *
Янош Пилински
Както започнах
Както започнах, до дъно подобен останах.
Откакто почнах, все същото създавам.
Като пандизчия, върнал се
на село, който все така седи безгласен
пред винения си бокал.
Фрагмент от Златния век
Предшестваща, бликнала в момент наслада.
Онази плаха, дивна безредица!
Към стрехи от вятър обрулени,
към гора от покриви, морски скали,
се разтваря пейзажът, разтревожен, само че равномерен:
тържеството на залеза блестящо свети!
Всичко е неизказано прелестно.
Да видиш слънцето от всяка стряха.
Хаосът още веднъж се разпростира
връз къщите, по слепите стени,
из запустелите кучкарници;
златновековно лято, все е същото!
И същата пулсираща наслада
в горещото нищо тупти ли, тупти
сърцето ме отблъсква встрани,
и бясно ме притиска отново към себе си.
Какво се твори тук от морския искра?
Дори очи да притворя, отново парят;
прежуря извън, а зениците пърли,
кипи тук от вътрешната страна и ме изгаря!
Светът посредством този искра се пречиства,
със насладата, която дори име няма.
Като на ешафод, така мощно ослепява,
по този начин блажено е, толкоз същинско.
Стига ми
Макар необхватен, всемирът
по-тесен е от дупка.
Оттук – до такава степен. Кал, плет и стряха.
Вземам, давам. Подранявам, окъснявам.
И въпреки всичко, случва се да влезе някой,
всичко изведнъж се разтваря,
единствено нечий лик, едно наличие
и тапетът завчас оживява.
Стига ти да стига ти ръката,
която да разбърка чая, или
„ да се отдръпне от запознанството “;
стига ти в момент да забравиш мястото,
облещените в нищото прозорци,
та нощем в стаята си
да приемеш невъзможното.
Пожизнено
Леглото е за двама.
Но не и възглавницата.
Проклятие
Макар нищото да е вред възцарило,
светът продължава да пулсира,
кръвта се движи във вените му,
ръката връзва възел, превърта ключа,
пали кибрит и постила легло за нощта.
Застинал свят
Тъй непознат за мен е този свят,
на тялото насила нездравословна,
като червей да навлизам
в утробата му тленна
Така се храня със гибелта,
и тя е с мен предостатъчно сита;
животът не е мой, а единствено
пай мъртва плът в сърцето впита.
От живите отчаян,
вън изметът напира самичък,
намерено, като че ли тил обърнал
на своя двуличен позор.
Вечно потайното по този начин
може в уют да се трансформира.
И както листопадът есен,
с еликсир разпада да обгърне.
Студен свят туй е, ничия земя!
Подобно шипове на тел бодлива,
студени ще стърчат звездите
и бляновете ни унили.
Поема
Не е земя земята.
Не е число цифрата.
Не са слова словата.
И знакът не е знак.
Богът си е господ.
Цветът е цвят.
Зимата – зима.
Туморът – израстък.
Концентрационен лагер
в зона със смътни лимити.
Кратер
Срещнахме се. Ще се срещнем.
На някой ъгъл. Или търг.
Преместваш нещо. Нещо
търсиш. Бих хукнал. Но оставам.
Паля цигара. Тъй далечна си.
Надолу спускаш се, издигаш.
Издигам се и отново се спускам.
Цигарен пушек. Пристъпваш. Стъпвам.
Двама сме тук; като палач
цопам в стъпките ти.
Сякаш птица чурулика до момента в който
ме виниш затуй, че съм роден,
че с тебе двама тук стоим. А след това
брътвежът ми в един забутан път затрополява,
пълзи върху големите ти форми и триумфалното
сияйно нещо, което към този момент ти не си.
Презрението ти ме жегва,
като че ли в твърдта се врязва
блудната диря,
а от този момент вкаменелите зеници
във белоснежен кратер се търкалят.
Неспирно двете камъчета тракат,
очите мои, безконечното самодоволство.
Когато дойдеш
Ще бъда самичък когато дойдеш,
единствен оживял човек,
единствено пера в кафеза празен,
единствено звезди вместо небе.
В без гроб останала сиротност,
като на зимно бунище
в боклука ще диря самичък следи от
своя живот и занятие.
Покоя цялостен ще намеря.
Пулсът не ще е осезаем.
На колосите тишината
с възторга си ще ме плени.
Безкраят, чист и необхватен,
тази омайна елементарност,
е твоя, тебе отредена,
за теб, за твоята душа.
Като клошар дрипав, парцалив,
безмълвно времето седи.
Без крайник и без ръка е блянът
запъхтян торсът му сумти.
Ще съм без нищо като дойдеш,
без дом и без постели меки.
Нека забравата тогава
ни понесе на крилете си леки.
Само не ме мами! Не ме напускай!
Безсилна ли си, аз съм приключен.
Ще бъде ужасно като се пробудя
в леглото самичък, от смут сбръчкан.
На S.W. (Симон Вейл)
Въздадоха ли ти най-накрая милостта?
Или остана толкоз сама,
колкото мъжът, който през вчерашния ден –
или момчето, което през днешния ден –
в резюме, като тези същества,
за които светът към този момент не е нищо друго
с изключение на материални доказателства?
Пълнолуние
Луната изгрява
с подобен размах
и с такава мекост с каквато,
бликват сълзите от наслада при среща още веднъж,
и се възсъединяват, сливат ведно
две лица с гальовен досег
Почетен посетител на тържествата – първо в неговия музей в Смолян, по-късно в София, бе унгарският президент Тамаш Шуйок, сърдечно посрещнат от президента на Република България Румен Радев. Което идва да подскаже, че културните връзки сред народите постоянно са по-продуктивни от политическите …
Ласло Наги (1925-1978) и Янош Пилински (1921-1981) се считат за най-емблематичните представители на унгарската поезия от втората половина на ХХ век. Ласло Наги изпълва нюансовата палитра на народностния прийом със своята интуитивно трепетна сензитивност. Омаян от вълшебствата на Родопа планина, той я трансформира в своя втора татковина. Пресътворява на маджарски език три сборника с български национални песни, стихове на Ботев, Яворов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров, които и през днешния ден са пиедестал в унгарската българистика. Изграждайки нерушим мост сред културите на българи и унгарци, Ласло Наги справедливо е почетен с Международната Ботевска премия (1976), а през идната година става почетен жител на Смолян.
Янош Пилински – другият дирек на унгарската лирика от втората половина на ХХ век, съвсем е чужд на българските читатели. Преминал през ужасите на своето време, измежду безконечните борби срещу несъвършенството си, той е вечно търсещият с безподобен жанр жител на света. Впечатлени от характерния му жанр, критиците го разказват като „ измъчен мистик “, „ екзистенциален, надълбоко набожен стихотворец “, „ най-европейското събитие в унгарската лирика “, но и „ стихотворец на тишината и близостта “.
Завърших университета „ Еотвош Лоранд “ с две специалности унгарска и британска лингвистика. Темата на дипломната ми работа беше „ Екзистенциализмът на Янош Пилински “. Този избор се породи в третата година на обучението ми, когато стиховете на поета ме накараха да се замисля върху значението на думите и тяхната неизказана природа.
Колкото повече четях стиховете, прозата и интервютата на Пилински, толкоз повече се идентифицирах с него и въпреки постепенно, с леко прискърцване, неговите трудове отвориха вратите и към себепознание.
Първата поразителна особеност е езикът му, който е непрекъснат прицел за разбор от страна на критиците. Сам той формулира в изявленията отговора си, просто и ясно: според признанията му, научил е родния език не от майка си, а от вуйна си, която говорила за себе си в трето лице и никога добре унгарски. Поетът споделя следното за нея:
Пилински има собствен неповторим взор върху света, което разсънва у читателя желанието да бъде отдаден в тази негова вероятност. По време на радио изявление поетът декларира:
И още:
Особено впечатляваща при Пилински е способността му сугестивно да превзема читателя, да го кара да чете сред редовете, да усеща най-съкровените трептения на човешката душа, само че по едно и също време с това да му припомня за уязвимостта, болката, празнотата, безнадеждността, неведнъж използвайки тавтологията на мрака като средство за филтриране, за да го води в лабиринта на въпросите „ за какво “ в търсенето на Бог, да го докара до трагичното прекарване на любовта.
Цялото творчество на поета е сдържана, дълбока парафраза на неговия безконечен разговор с живота на фона на тишината. Това е неизразимата хубост, напрегнатата безмълвност на пристрастеността, пост-апокалиптичното безмълвие, безмълвието на ембриона, безшумно пулсиращ в клетката на живота.
Много критици го назовават тайнствен стихотворец. На което поетът реагира:
Трудно бихме могли да посочим в унгарската литература различен стихотворец от близкото минало, който пред очите ни да се издигне толкоз зрелищно до върховете на международната лирика със стиховете си, както Янош Пилински. От 1970 г., когато разгласява първата си сбирка Nagyvárosi ikonok („ Иконите на огромния град “), стихотворенията му незабавно намират своите читатели, което демонстрира, че се е трансформирал в стихотворец на най-широките маси. Популярността му си остава непроменена...
У нас има само едно издание от 2000 година, озаглавено „ Апокриф “ – избрани стихове, есета и разговори-размисли на Янош Пилински в превод на Иван Цанев и Таня Кръстева. Има и превод на поемата „ Апокриф “ от Кръстьо Станишев, чието пресъздаване от съветски, въпреки и неопределено, звучи красиво. Както и изключително изпъкващият превод на Николай Бойков. С това се изчерпва наличието на многопластовия комплициран създател в българската преводна литература. А става дума за един високо интелектуален публицист с безподобен жанр, който комбинира ударната елементарност на думите с елементите на другите изкуства като статуя, музика, снимка, спектакъл, танц – да не изброявам повече, с цел да сътвори един стилен и въздействен облик.
Затова предлагам на четящата българска аудитория сегашния цикъл от мои преводи. Вярвам, че по подобен метод ще се запознае по-плътно с този неповторим стихотворец посредством неговото надълбоко по смисъл и универсално по обсег литературно творчество.
* * *
Янош Пилински
Както започнах
Както започнах, до дъно подобен останах.
Откакто почнах, все същото създавам.
Като пандизчия, върнал се
на село, който все така седи безгласен
пред винения си бокал.
Фрагмент от Златния век
Предшестваща, бликнала в момент наслада.
Онази плаха, дивна безредица!
Към стрехи от вятър обрулени,
към гора от покриви, морски скали,
се разтваря пейзажът, разтревожен, само че равномерен:
тържеството на залеза блестящо свети!
Всичко е неизказано прелестно.
Да видиш слънцето от всяка стряха.
Хаосът още веднъж се разпростира
връз къщите, по слепите стени,
из запустелите кучкарници;
златновековно лято, все е същото!
И същата пулсираща наслада
в горещото нищо тупти ли, тупти
сърцето ме отблъсква встрани,
и бясно ме притиска отново към себе си.
Какво се твори тук от морския искра?
Дори очи да притворя, отново парят;
прежуря извън, а зениците пърли,
кипи тук от вътрешната страна и ме изгаря!
Светът посредством този искра се пречиства,
със насладата, която дори име няма.
Като на ешафод, така мощно ослепява,
по този начин блажено е, толкоз същинско.
Стига ми
Макар необхватен, всемирът
по-тесен е от дупка.
Оттук – до такава степен. Кал, плет и стряха.
Вземам, давам. Подранявам, окъснявам.
И въпреки всичко, случва се да влезе някой,
всичко изведнъж се разтваря,
единствено нечий лик, едно наличие
и тапетът завчас оживява.
Стига ти да стига ти ръката,
която да разбърка чая, или
„ да се отдръпне от запознанството “;
стига ти в момент да забравиш мястото,
облещените в нищото прозорци,
та нощем в стаята си
да приемеш невъзможното.
Пожизнено
Леглото е за двама.
Но не и възглавницата.
Проклятие
Макар нищото да е вред възцарило,
светът продължава да пулсира,
кръвта се движи във вените му,
ръката връзва възел, превърта ключа,
пали кибрит и постила легло за нощта.
Застинал свят
Тъй непознат за мен е този свят,
на тялото насила нездравословна,
като червей да навлизам
в утробата му тленна
Така се храня със гибелта,
и тя е с мен предостатъчно сита;
животът не е мой, а единствено
пай мъртва плът в сърцето впита.
От живите отчаян,
вън изметът напира самичък,
намерено, като че ли тил обърнал
на своя двуличен позор.
Вечно потайното по този начин
може в уют да се трансформира.
И както листопадът есен,
с еликсир разпада да обгърне.
Студен свят туй е, ничия земя!
Подобно шипове на тел бодлива,
студени ще стърчат звездите
и бляновете ни унили.
Поема
Не е земя земята.
Не е число цифрата.
Не са слова словата.
И знакът не е знак.
Богът си е господ.
Цветът е цвят.
Зимата – зима.
Туморът – израстък.
Концентрационен лагер
в зона със смътни лимити.
Кратер
Срещнахме се. Ще се срещнем.
На някой ъгъл. Или търг.
Преместваш нещо. Нещо
търсиш. Бих хукнал. Но оставам.
Паля цигара. Тъй далечна си.
Надолу спускаш се, издигаш.
Издигам се и отново се спускам.
Цигарен пушек. Пристъпваш. Стъпвам.
Двама сме тук; като палач
цопам в стъпките ти.
Сякаш птица чурулика до момента в който
ме виниш затуй, че съм роден,
че с тебе двама тук стоим. А след това
брътвежът ми в един забутан път затрополява,
пълзи върху големите ти форми и триумфалното
сияйно нещо, което към този момент ти не си.
Презрението ти ме жегва,
като че ли в твърдта се врязва
блудната диря,
а от този момент вкаменелите зеници
във белоснежен кратер се търкалят.
Неспирно двете камъчета тракат,
очите мои, безконечното самодоволство.
Когато дойдеш
Ще бъда самичък когато дойдеш,
единствен оживял човек,
единствено пера в кафеза празен,
единствено звезди вместо небе.
В без гроб останала сиротност,
като на зимно бунище
в боклука ще диря самичък следи от
своя живот и занятие.
Покоя цялостен ще намеря.
Пулсът не ще е осезаем.
На колосите тишината
с възторга си ще ме плени.
Безкраят, чист и необхватен,
тази омайна елементарност,
е твоя, тебе отредена,
за теб, за твоята душа.
Като клошар дрипав, парцалив,
безмълвно времето седи.
Без крайник и без ръка е блянът
запъхтян торсът му сумти.
Ще съм без нищо като дойдеш,
без дом и без постели меки.
Нека забравата тогава
ни понесе на крилете си леки.
Само не ме мами! Не ме напускай!
Безсилна ли си, аз съм приключен.
Ще бъде ужасно като се пробудя
в леглото самичък, от смут сбръчкан.
На S.W. (Симон Вейл)
Въздадоха ли ти най-накрая милостта?
Или остана толкоз сама,
колкото мъжът, който през вчерашния ден –
или момчето, което през днешния ден –
в резюме, като тези същества,
за които светът към този момент не е нищо друго
с изключение на материални доказателства?
Пълнолуние
Луната изгрява
с подобен размах
и с такава мекост с каквато,
бликват сълзите от наслада при среща още веднъж,
и се възсъединяват, сливат ведно
две лица с гальовен досег
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ