От скрина: Гениалният Милчо Левиев разказва за себе си и света насред дома си в Солун
През ноември 2013-а прекарах един паметен следобяд с Милчо Левиев в двора на неговия дом в Солун. Споменът за оня ден, изпълнен с мъдростта, шегите и музиката на Милчо, е изключително скъп в този момент, когато към този момент го няма. Първата обява на този текст е в несъществуващия към този момент в. „ Преса “.
През по-голямата част от годината – в случай че не са в София, Пловдив или по концерти – Милчо Левиев и Вики Алмазиду прекарват в Солун. Малкият им апартамент е в триетажна постройка в остарялата част на града, а огромната им горделивост е асансьорът, от който се влиза непосредствено в хола, цялостен с изрисувани от Вики солници, вазички, декоративни чинии. От там по няколко стъпала се стига до оградено дворче – същинска джунгла от субтропична зеленина, цветя и няколко български подправки. В задния завършек на градината е входът към съвсем приключеното студио на Милчо, където двамата с Вики работят върху плановете си. Преди да влезе човек в него, би трябвало да се поклони надълбоко. Не единствено като знак на респект към великото изкуство на музиката, а и тъй като входът е с височина не повече от метър и двайсет, като на манастирска килия.
„ Милчо непрекъснато си удря главата, ще би трябвало да му намеря каска “, смее се Вики, до момента в който сервира гръцки салати и българска ракия, персонално произвеждане на татко ѝ.
„ Какво да върша, като не обичам да се привеждам – нито в директния, нито в преносния смисъл “, оправдава се музикантът.
Малко преди този момент в студиото Милчо сяда зад една електронна клавиатура и като на смешка стартира да свири доста сантиментална джаз версия на „ Полегнала е Тодора “, изпълнена като че ли от женски хор.
Сядаме на масата в двора, чукваме се с авансово заледените от Вики чашки и бързам да попитам какво дава Солун на тази музикална двойка.
„ Не че музиката не е преди всичко, само че въпреки всичко животът е по-голям “, уточнява Милчо. И изяснява, че за него Солун е комбиниране на трите най-хубави български града: Пловдив, Варна и София.
„ Солун си има морето като Варна, старинната патина и хълмовете – като Пловдив, и удобствата на огромния град – като София. А има и още преимущества. “
Едно от тях за музиканта е непокътнатият просташки нрав, в хубавия смисъл.
„ Хората се познават, и то освен тук, в остарялата част. Големите молове са изхвърлени настрана от града, а вътре си има махали, в които всички са си близки, както беше у нас преди 1944 година “
Няма по какъв начин да не запитвам и за Лос Анджелис и Пловдив, където Милчо е живял най-дълго.
„ За музиката Лос Анджелис през днешния ден е това, което още по времето на Моцарт е била Виена. Другите огромни музикални центрове на съвремието са Ню Йорк и Париж, само че най-голямото скупчване на музиканти, изключително джазмени, е в Лос Анджелис. “
А споменаването на Пловдив го връща в детството му и към симфоничната музика:
„ Докато растях в моя роден град, не пропусках концерт на Пловдивския симфоничен оркестър. Руслан Райчев беше диригент, след това пристигна Добрин Петков, беше доста добър оркестър. Да не приказваме пък за Софийската филхармония! “
През 1963 година под диригентството на Васил Казанджиев филхармонията записала негова пиеса – „ Малка старинна музика “. Наскоро я изсвирили още веднъж в София и след това сравнили двата записа.
„ Без никой да се наскърбява, всички знаят, че е по този начин – обяснява музикантът. – Филхармонията по времето на социализма, от началото на 60-те с Добрин Петков и Константин Илиев, беше оркестър на най-високо европейско равнище. “
Милчо е безапелационен, че класиката и джазът мъчно могат да просъществуват без финансова помощ, само че страната първо би трябвало да се погрижи за старите хора.
„ Не може пенсионирани учители да ровят в кофите за отпадък. Изкуството и културата са значими, само че хората би трябвало да имат какво да ядат. У нас отношението на страната към възрастните хора е безусловно безчовечно. “
А аргументите за влошеното положение на оркестрите са в приключването на мозъци и гении от страната:
„ Музикантите бягат – преди нелегално, в този момент законно. По-талантливите отиват в чужбина “, казва Милчо, който е и персонално обиден от преливането на гении.
„ Преди години идвах в България с моя квартет „ Катууми “, в който свиреше страхотната джаз цигуларка Карен Бригс, беше измежду най-хубавите в света. Можех да ѝ осигуря да речем 4000 $ за пет месеца, по 500 $ на концерт примерно. Отмъкна ми я Янис, американската звезда от гръцки генезис, който ѝ предложи по 4000 $ на седмица. Сега Карен има доста пари, само че към този момент не свири джаз, тъй като музиката на Янис е нещо като Ричард Клайдерман, само че в електронен вид. “
Въпреки всичките си заслуги, Милчо не получава пенсия от България, тъй като стажът му у нас е 11 години, а по закон би трябвало да е най-малко 12. Той няма нищо срещу това, само че страната 11 години си е правила удръжките.
„ Добре, не ми давайте пенсия, но ми върнете удържаното! Не ме интересува дали става дума за 5, 50 или 500 лв., това е принцип. Мой прочут работи 10 години в Швейцария, най-после разгласи, че няма да желае пенсия и му върнаха 10 000 евро, които са му били удържани. Е, нали и ние сме в Европа? Защо тогава не се съблюдават обикновените закони? “
Връщаме се към музиката и описвам, че у нас поп гилдията е недоволна от това какъв брой рядко в ефира звучи българска музика, все по-често се чуват гласове за въвеждането на наложителни квоти. Милчо не вижда по какъв начин в демократична страна може да има квоти. За него решението е в меценатството, и то не толкоз за поп музиката, що се касае за класиката и джаза.
„ Обаче българските меценати спонсорират чалга. Струва ми се, че множеството хора, даже тези, които са по върховете, обичат чалгата и силикона. Това е казусът. “
Но има и изключения, сеща се музикантът:
„ Бербатов – страхотна чест му прави, дава стипендии за надарени деца, а и за джазовия клас в Нов български университет “.
Защо оперните и фолклорните ни артисти несъмнено имат име в чужбина, а българският поп няма с какво изключително да се похвали?
„ Защото постоянно е бил доста слаб спрямо другите жанрове. Започна като реплика основно на италианския. Единственият, който се опита и съумя да се откъсне от това въздействие и даже да съчетае поп с българския фолклор, беше Емил Димитров. През 1961 година изпя „ Нашият сигнал “ и когато чух тези неравноделни тактове, аз се хванах за главата! В джаза (колкото и нескромно да звучи) аз пръв започнах тези опити с фолклора през 1962 година и той ми даде инспирацията за това. Емил Димитров беше иноватор.
„ Нашият сигнал “ беше ария от калибъра на шлагерите на Азнавур, да речем. Исторически Емил беше нашият максимален поп артист. Останалите бяха малко или повече имитатори. Или предлагаха невъзпитано пеене, а музиката е просвета, въпреки всичко “.
Питам Милчо какъв брой пари получава от всеки продаден албум, музиката на който е композирана и изсвирена от него?
„ На процедура нищо – отвръща той. – Обикновено се стремя да взема прелиминарен задатък, който след това компанията ще си удържи от облагите. Ако не съумея, доста малко евентуално е да видя някакви пари, само че най-малко музиката ми ще стигне до повече хора. Капитализмът пази ползите на тия, които грабят музикантите. Компаниите знаят, че в случай че потегли да ги осъждам, ще би трябвало да похарча повече пари, в сравнение с вероятно ще изкарам. Още през 70-те години Били Кобъм ми сподели: „ Джаз музикантът не може да направи пари от издаването на плоча, колкото и да е продал. Но пък има ли албум, има и какво да покаже, с цел да го знаят и да го ангажират. Парите са в концертите. “
А имат ли хората пари за концерти? „ Ами много джаз клубове към този момент затвориха порти – отбелязва Милчо, – само че когато пристигна огромна поп звезда, макар скъпите билети стадионите се пълнят. Не знам по какъв начин става това. “
И прибавя: „ Някои от тези звезди са и страхотни реализатори. Стинг е доста по-голям от много джаз музиканти. Той е същинско събитие и прави чест на поп музиката, че има подобен човек – с глави над другите. Също както бяха и „ Бийтълс “ – поп, пък хубаво. Защото има и отвратителна поп музика. Както има и непоносим джаз. Един учтив човек като Дюк Елингтън в никакъв случай не би се изразил по този начин, за него имаше единствено два типа музика: хубава – и от другия тип “.
А Лейди Гага и Мадона?
„ Мадона е доста тежък случай, аз за нея се вардя да приказвам, само че Лейди Гага я видях. Тя си пее добре и дори знае по какъв начин да пее джаз “.
Според Милчо аргументите при социализма да е имало и хубава българска музика, а в този момент да е най-вече от другия тип, не са политически.
„ 60-те, както и 20-те, бяха най-ренесансовите и хубави креативен десетилетия на ХХ век. Аз имах шанс, че по това време към този момент навлизах в зрелостта си. Тогава и на Запад, и в социалистическите страни духовността беше на високо равнище и се правеше повече изкуство. Нагласата на актуалния човек е да бяга от духовността. Възходи и спадове се редуват в цялата човешка история.
Явно в този момент сме в спад – който стартира доста страхливо още през 80-те. Без да съм историк, съгласно моите скромни разбирания, ние живеем в най-дългото досадно време, комбиниране от икономическа и духовна рецесия. Дори Голямата меланхолия в Съединени американски щати е била много по-кратка и най-вече икономическа. “
Когато споделя истории, в които герои са Панчо Владигеров, Дюк Елингтън, Тодор Живков, Майлс Дейвис, Джон Уейн… Милчо непрестанно ги имитира, и то по този начин, че всички се заливаме от смях. Особено го бива в акцентите, само че е доста добър и във физическия комизъм – вижда се, когато става, с цел да показва походки.
„ Още в учебно заведение имитирах всички учители, съучениците ми непрестанно ме караха – направи тоя, направи оня. “
„ Свирехме с басиста Чарли Хейдън в един клуб и той получи разстройство. Непрекъснато изчезваше за няколко минути и тъй като не ми се свиреше самичък, до момента в който го нямаше, започнах да описвам вицове. По едно време се приближи жена от публиката: „ Вие сте доста добър комедиант, би трябвало да отидете в „ Комеди стор “ (прочута сцена за стендъп комедия) “. Благодарих ѝ и прецизирах, че въпреки всичко съм, споделих, пианист, а тя: „ Да, виждам, че свирите и на пиано “.Интересно, кой е най-големият замърсител на околната музикална среда съгласно Милчо. Отговорът идва без планиране:
„ Музикалната промишленост. За страдание, командват парите. И основна музика става тази, която най-вече хора желаят да слушат. Както у нас чалгата “.
Към края не мога да се въздържа от клиширания въпрос за трите диска, които би взел на уединен остров.
„ В първия диск ще сложа всичко, което може, от Йохан Себастиан Бах. Вторият диск ще съдържа останалата класика. От Палестрина до Джон Кейдж, само че без Кейдж. Ще взема Шостакович, Стравински, Гершуин, Шьонберг няма да бъде, и Енеску няма да бъде, само че Панчо Владигеров ще бъде. Дебюси, без чиято естетика нито джазът, нито поп музиката щяха да са същите, наложително влиза. Равел също. Третият диск ще е единствено с джаз. Започва преди Армстронг, с Бигс Байдеребек. Дюк Елингтън, Каунт Бейси, Чарли Паркър, Майлс, Гил Евънс… до последния огромен джаз музикант, който познавам – Сони Ролинс. “
А в случай че имаш опция да размениш трите диска за пиано?
„ Веднага вземам пианото, нали всичко, което сложих в дисковете, така и така ми е в главата “, усмихва се Милчо.
Накрая, преди да си тръгнем, Вики съумява да го убеди да седне отново на пианото – а това към този момент не може да се опише, би трябвало да се чуе.
Площад " Славейков "
През по-голямата част от годината – в случай че не са в София, Пловдив или по концерти – Милчо Левиев и Вики Алмазиду прекарват в Солун. Малкият им апартамент е в триетажна постройка в остарялата част на града, а огромната им горделивост е асансьорът, от който се влиза непосредствено в хола, цялостен с изрисувани от Вики солници, вазички, декоративни чинии. От там по няколко стъпала се стига до оградено дворче – същинска джунгла от субтропична зеленина, цветя и няколко български подправки. В задния завършек на градината е входът към съвсем приключеното студио на Милчо, където двамата с Вики работят върху плановете си. Преди да влезе човек в него, би трябвало да се поклони надълбоко. Не единствено като знак на респект към великото изкуство на музиката, а и тъй като входът е с височина не повече от метър и двайсет, като на манастирска килия.
„ Милчо непрекъснато си удря главата, ще би трябвало да му намеря каска “, смее се Вики, до момента в който сервира гръцки салати и българска ракия, персонално произвеждане на татко ѝ.
„ Какво да върша, като не обичам да се привеждам – нито в директния, нито в преносния смисъл “, оправдава се музикантът.
Малко преди този момент в студиото Милчо сяда зад една електронна клавиатура и като на смешка стартира да свири доста сантиментална джаз версия на „ Полегнала е Тодора “, изпълнена като че ли от женски хор.
Сядаме на масата в двора, чукваме се с авансово заледените от Вики чашки и бързам да попитам какво дава Солун на тази музикална двойка.
„ Не че музиката не е преди всичко, само че въпреки всичко животът е по-голям “, уточнява Милчо. И изяснява, че за него Солун е комбиниране на трите най-хубави български града: Пловдив, Варна и София.
„ Солун си има морето като Варна, старинната патина и хълмовете – като Пловдив, и удобствата на огромния град – като София. А има и още преимущества. “
Едно от тях за музиканта е непокътнатият просташки нрав, в хубавия смисъл.
„ Хората се познават, и то освен тук, в остарялата част. Големите молове са изхвърлени настрана от града, а вътре си има махали, в които всички са си близки, както беше у нас преди 1944 година “
Няма по какъв начин да не запитвам и за Лос Анджелис и Пловдив, където Милчо е живял най-дълго.
„ За музиката Лос Анджелис през днешния ден е това, което още по времето на Моцарт е била Виена. Другите огромни музикални центрове на съвремието са Ню Йорк и Париж, само че най-голямото скупчване на музиканти, изключително джазмени, е в Лос Анджелис. “
А споменаването на Пловдив го връща в детството му и към симфоничната музика:
„ Докато растях в моя роден град, не пропусках концерт на Пловдивския симфоничен оркестър. Руслан Райчев беше диригент, след това пристигна Добрин Петков, беше доста добър оркестър. Да не приказваме пък за Софийската филхармония! “
През 1963 година под диригентството на Васил Казанджиев филхармонията записала негова пиеса – „ Малка старинна музика “. Наскоро я изсвирили още веднъж в София и след това сравнили двата записа.
„ Без никой да се наскърбява, всички знаят, че е по този начин – обяснява музикантът. – Филхармонията по времето на социализма, от началото на 60-те с Добрин Петков и Константин Илиев, беше оркестър на най-високо европейско равнище. “
Милчо е безапелационен, че класиката и джазът мъчно могат да просъществуват без финансова помощ, само че страната първо би трябвало да се погрижи за старите хора.
„ Не може пенсионирани учители да ровят в кофите за отпадък. Изкуството и културата са значими, само че хората би трябвало да имат какво да ядат. У нас отношението на страната към възрастните хора е безусловно безчовечно. “
А аргументите за влошеното положение на оркестрите са в приключването на мозъци и гении от страната:
„ Музикантите бягат – преди нелегално, в този момент законно. По-талантливите отиват в чужбина “, казва Милчо, който е и персонално обиден от преливането на гении.
„ Преди години идвах в България с моя квартет „ Катууми “, в който свиреше страхотната джаз цигуларка Карен Бригс, беше измежду най-хубавите в света. Можех да ѝ осигуря да речем 4000 $ за пет месеца, по 500 $ на концерт примерно. Отмъкна ми я Янис, американската звезда от гръцки генезис, който ѝ предложи по 4000 $ на седмица. Сега Карен има доста пари, само че към този момент не свири джаз, тъй като музиката на Янис е нещо като Ричард Клайдерман, само че в електронен вид. “
Въпреки всичките си заслуги, Милчо не получава пенсия от България, тъй като стажът му у нас е 11 години, а по закон би трябвало да е най-малко 12. Той няма нищо срещу това, само че страната 11 години си е правила удръжките.
„ Добре, не ми давайте пенсия, но ми върнете удържаното! Не ме интересува дали става дума за 5, 50 или 500 лв., това е принцип. Мой прочут работи 10 години в Швейцария, най-после разгласи, че няма да желае пенсия и му върнаха 10 000 евро, които са му били удържани. Е, нали и ние сме в Европа? Защо тогава не се съблюдават обикновените закони? “
Връщаме се към музиката и описвам, че у нас поп гилдията е недоволна от това какъв брой рядко в ефира звучи българска музика, все по-често се чуват гласове за въвеждането на наложителни квоти. Милчо не вижда по какъв начин в демократична страна може да има квоти. За него решението е в меценатството, и то не толкоз за поп музиката, що се касае за класиката и джаза.
„ Обаче българските меценати спонсорират чалга. Струва ми се, че множеството хора, даже тези, които са по върховете, обичат чалгата и силикона. Това е казусът. “
Но има и изключения, сеща се музикантът:
„ Бербатов – страхотна чест му прави, дава стипендии за надарени деца, а и за джазовия клас в Нов български университет “.
Защо оперните и фолклорните ни артисти несъмнено имат име в чужбина, а българският поп няма с какво изключително да се похвали?
„ Защото постоянно е бил доста слаб спрямо другите жанрове. Започна като реплика основно на италианския. Единственият, който се опита и съумя да се откъсне от това въздействие и даже да съчетае поп с българския фолклор, беше Емил Димитров. През 1961 година изпя „ Нашият сигнал “ и когато чух тези неравноделни тактове, аз се хванах за главата! В джаза (колкото и нескромно да звучи) аз пръв започнах тези опити с фолклора през 1962 година и той ми даде инспирацията за това. Емил Димитров беше иноватор.
„ Нашият сигнал “ беше ария от калибъра на шлагерите на Азнавур, да речем. Исторически Емил беше нашият максимален поп артист. Останалите бяха малко или повече имитатори. Или предлагаха невъзпитано пеене, а музиката е просвета, въпреки всичко “.
Питам Милчо какъв брой пари получава от всеки продаден албум, музиката на който е композирана и изсвирена от него?
„ На процедура нищо – отвръща той. – Обикновено се стремя да взема прелиминарен задатък, който след това компанията ще си удържи от облагите. Ако не съумея, доста малко евентуално е да видя някакви пари, само че най-малко музиката ми ще стигне до повече хора. Капитализмът пази ползите на тия, които грабят музикантите. Компаниите знаят, че в случай че потегли да ги осъждам, ще би трябвало да похарча повече пари, в сравнение с вероятно ще изкарам. Още през 70-те години Били Кобъм ми сподели: „ Джаз музикантът не може да направи пари от издаването на плоча, колкото и да е продал. Но пък има ли албум, има и какво да покаже, с цел да го знаят и да го ангажират. Парите са в концертите. “
А имат ли хората пари за концерти? „ Ами много джаз клубове към този момент затвориха порти – отбелязва Милчо, – само че когато пристигна огромна поп звезда, макар скъпите билети стадионите се пълнят. Не знам по какъв начин става това. “
И прибавя: „ Някои от тези звезди са и страхотни реализатори. Стинг е доста по-голям от много джаз музиканти. Той е същинско събитие и прави чест на поп музиката, че има подобен човек – с глави над другите. Също както бяха и „ Бийтълс “ – поп, пък хубаво. Защото има и отвратителна поп музика. Както има и непоносим джаз. Един учтив човек като Дюк Елингтън в никакъв случай не би се изразил по този начин, за него имаше единствено два типа музика: хубава – и от другия тип “.
А Лейди Гага и Мадона?
„ Мадона е доста тежък случай, аз за нея се вардя да приказвам, само че Лейди Гага я видях. Тя си пее добре и дори знае по какъв начин да пее джаз “.
Според Милчо аргументите при социализма да е имало и хубава българска музика, а в този момент да е най-вече от другия тип, не са политически.
„ 60-те, както и 20-те, бяха най-ренесансовите и хубави креативен десетилетия на ХХ век. Аз имах шанс, че по това време към този момент навлизах в зрелостта си. Тогава и на Запад, и в социалистическите страни духовността беше на високо равнище и се правеше повече изкуство. Нагласата на актуалния човек е да бяга от духовността. Възходи и спадове се редуват в цялата човешка история.
Явно в този момент сме в спад – който стартира доста страхливо още през 80-те. Без да съм историк, съгласно моите скромни разбирания, ние живеем в най-дългото досадно време, комбиниране от икономическа и духовна рецесия. Дори Голямата меланхолия в Съединени американски щати е била много по-кратка и най-вече икономическа. “
Когато споделя истории, в които герои са Панчо Владигеров, Дюк Елингтън, Тодор Живков, Майлс Дейвис, Джон Уейн… Милчо непрестанно ги имитира, и то по този начин, че всички се заливаме от смях. Особено го бива в акцентите, само че е доста добър и във физическия комизъм – вижда се, когато става, с цел да показва походки.
„ Още в учебно заведение имитирах всички учители, съучениците ми непрестанно ме караха – направи тоя, направи оня. “
„ Свирехме с басиста Чарли Хейдън в един клуб и той получи разстройство. Непрекъснато изчезваше за няколко минути и тъй като не ми се свиреше самичък, до момента в който го нямаше, започнах да описвам вицове. По едно време се приближи жена от публиката: „ Вие сте доста добър комедиант, би трябвало да отидете в „ Комеди стор “ (прочута сцена за стендъп комедия) “. Благодарих ѝ и прецизирах, че въпреки всичко съм, споделих, пианист, а тя: „ Да, виждам, че свирите и на пиано “.Интересно, кой е най-големият замърсител на околната музикална среда съгласно Милчо. Отговорът идва без планиране:
„ Музикалната промишленост. За страдание, командват парите. И основна музика става тази, която най-вече хора желаят да слушат. Както у нас чалгата “.
Към края не мога да се въздържа от клиширания въпрос за трите диска, които би взел на уединен остров.
„ В първия диск ще сложа всичко, което може, от Йохан Себастиан Бах. Вторият диск ще съдържа останалата класика. От Палестрина до Джон Кейдж, само че без Кейдж. Ще взема Шостакович, Стравински, Гершуин, Шьонберг няма да бъде, и Енеску няма да бъде, само че Панчо Владигеров ще бъде. Дебюси, без чиято естетика нито джазът, нито поп музиката щяха да са същите, наложително влиза. Равел също. Третият диск ще е единствено с джаз. Започва преди Армстронг, с Бигс Байдеребек. Дюк Елингтън, Каунт Бейси, Чарли Паркър, Майлс, Гил Евънс… до последния огромен джаз музикант, който познавам – Сони Ролинс. “
А в случай че имаш опция да размениш трите диска за пиано?
„ Веднага вземам пианото, нали всичко, което сложих в дисковете, така и така ми е в главата “, усмихва се Милчо.
Накрая, преди да си тръгнем, Вики съумява да го убеди да седне отново на пианото – а това към този момент не може да се опише, би трябвало да се чуе.
Площад " Славейков "
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ