Истанбул – втори опит
През ноември 2009 в черква посред Москва един глупак влиза с револвера си и прострелва на място отец Даниил Сисоев. Само поради това, че е проучил обширно и в детайлности религиозно-политическата теория, която се назовава мюсюлманство, мохамеданство, ислям. И заради това, че не си е мълчал, а е споделил на целия свят какво е християнското отношение към тази теория. Когато някой бъде погубен поради убежденията и думите си – тогава се минава границата на човечността. Човешките ни съзнания, мисли, усеща могат да бъдат човешки единствено тогава, когато ние не пречим на другия, когато не лишаваме живота му, не го нараняваме. За ислямистите обаче даже казването на истината звучи обидно и ги наранява. А неприпознаването на техните убеждения като свои те трансформира автоматизирано в техен зложелател. Тяхната религия е прекомерно неразбираема, компромисна, оправдателна, което е повлякло и повлича след себе си милиарди хомо сапиенси и ги трансформира в нещо друго, напълно не сапиенс. Аллах е нещо необяснимо, само че заръките на пророка целият свят да бъде заставен да се поклони на Аллах звучат прекомерно съответно и ясно.
Не мога да не мисля за това, когато съм в Истанбул. В Цариград. В града на свети Константин Велики. Някои пророчества плануват някой ден този град още веднъж да бъде християнски. Но към този момент си е все по този начин агарянски и се строят от ден на ден джамии. Видът на джамиите ми работи потискащо. То не е нещо, дето мога да го изразя с думи, да го опиша и проучвам. То е просто чувство за чуждост и неразбраност. Как да схвана индивида, който върви гордо напред, а след него на няколко метра щъкат увити в черните си пашкули четири пет създания от женски пол. Те вървят и си гледат в краката. Той крачи начело и е гордо нацупен. Начумерен е. Дали в миналото се смее на нещо? Дали възприятието му за комизъм може да бъде разбрано от мен?
За повторно съм в този град, последният ден на Рамазан е, множеството магазини са затворили, народът е наизлязъл на разходка и по джамиите е цялостно с поклонници. Влизам и аз като екскурзиант в най-голямата Истанбулска джамия на Сюлейман Великолепни. Свалям си обувките, изтощен съм от ходенето, виждам, че други туристи са поседнали на килима и присядам наоколо да си отдъхна от жегата. Зяпам витражите, стъклописите, за които написа Орхан Памук. Имам един обичан турски създател – Фатих Акин, режисьорът, който израства в Германия. Докато си премислям нещо, пред мен застава едно мюсюлманско семейство. Бащата е уахабит, проличава по съществуването на брада и неналичието на мустаци. Дошъл е някъде от изток на поклонение. От майката се виждат единствено едни очи. И това е отново доста, има и такива, дето и очите им са покрити. Но най-интересно за мен е детенцето.
Нали знаете по какъв начин дребните деца обичат да се кукат, да се закачат със инцидентни хора. Ако не си някакъв сухар и кисельоч, правиш гримаси на детето и то се смее на глас. Момченцето на уахабита преди малко е проходило и още се клатушка неумело. Облечено е напълно леко, по памперс и потник. Майка му и татко му са с тил към мен. И то ме гледа и ми се хили. Още не знае, горкото, какво го чака. В момента му е леко на сърцето, зяпа си света и му се кефи. Някой ден обаче усмивката ще изчезне от лицето му. А аз не дръзвам да му се захиля и да му направя мимика. Не знам по какъв начин ще реагира баща му. Някакво гяурско пес да закача наследника на трона му... Или бъдещия радикализиран джихадист. Не може майка ти да се прегръща по този начин, а като пораснеш да превъртиш чак толкоз доста – мисля си.
Излизам от джамията и се разхождам. На един ъгъл продават балък екмек, самун с риба за 3 лв.. Чакам продавачите да ме виждат, млади момчета, забързани, отвред някой ги вика за нещо. И не виждам по кое време до мен се е наредил един дъртак. Турчин е, има единствено мустаци и няма брада. Гладко избръснат е, стегнал се е дядото за празника, облякъл си е вехта, само че чиста риза. И стои и чака добродушно. По едно време единият продавач го записва и му задава въпрос. Дядото му рече нещо по-тихо и кимна засрамено, наведе глава. Момчето подвикна нещо на сътрудника си, оня отговори внезапно, момчето взе парче самун, постави в него парче риба и го подаде на стареца. Тогава нещо ме стисна за гърлото. Човекът не изглеждаше като бедняк. Изглеждаше като елементарен балкански пенсионер. Но нямаше пари да си купи храна. Дояло му се риба и си изиска. Дадоха му без пари. Първо, тъй като е празник при тях, второ, тъй като са положителни момчета и няма да обеднеят от този жест. Или второто е първо? Така мисля. Мисля, че на всички места има положителни човешки същества. Нали се сещате за онази картинка, дето младият кьорав мохамеданин носи на тил гърбушкото джудже християнин, единият е краката, другият е очите в тази симбиоза. Въпреки разликите във вярата. Така желая да мислим всички. И мюсюлманите би трябвало да мислят по този начин. Но политическата им теория от време на време демонстрира най-лошите си страни.
Продължих разходката си по остарелия град. И идващото, което видях, беше по какъв начин русоляво момиче с европейска осанка приказва на британски възторжено, както единствено могат да го вършат възторжените демократични демократични западняци, с един продавач на кестени с пакистанска осанка, мургав и с белезите на културата си. Той й се усмихваше общително, стрелкаше я със заинтересован от белотата на кожата и косата й взор, отговаряше на въпросите й, доколкото съумяваше, а тя продължаваше разпита си. Много възторг влагаше мулти-култи девойката, с цел да се убеди, че светът не е чак толкоз рисково място и че с тези хора може да се приказва. А може и други работи да се вършат. Сигурно си пада по мургави. Продавачът на печени кестени нямаше нищо срещу най-много по връзки на тези, другите работи. Личеше си, че няма да й елементарни тази вечер. Бяха странна панорама.
А идната панорама, последната, за която ще ви опиша, представляваше едно черно расо. Забелязах го отдалече. Православен духовник. Мотаех се по улиците и нямах желание да се срещам с него, само че и той се мотаеше и след десетина минути се разминахме напълно близо. Погледът му. За него желая да ви кажа. За този ярък, лек и изпълнен с вяра взор, който не може да бъде комплициран. Погледът на праведния човек. И нямаше да го съзра, в случай че не го бях поздравил. Предположих, че е руснак или украинец или белорусин, мога да разграничавам хората бързо. И при разминаването му рекох: „ Здравствуйте, батюшка “. Той съвсем не ме чу в навалицата, само че с края на периферното зрение открих, че ме е чул, трепна, към този момент някъде зад мен, обърнах се, той се обърна, погледна ме по тоя метод, който ми оправи деня и настроението и отговори – здравствуйте. След това към този момент типът на джамиите не беше толкоз депресиращ.
Автор: Николай Фенерски
Николай Фенерски е роден през 1974 година в Русия. Завършва Великотърновския университет " Св. св. Кирил и Методий " (2000) със компетентност " Славянска лингвистика ". Публикува стихове и разкази. Автор е на романа " 1994 " (2015, номиниран за Роман на годината), на есетата " Пролуката " от 2016, на сборника с разкази " Любов, заслон, храна и вода " от 2016, номиниран за Европейската премия за литература. Автор е на уеб страницата и алманаха " Резерват Северозапад ". Неговият документален филм " Резерват Северозапад " е в формалната селекция на София Филм Фест 2012 и печели премията на публиката в гр. Бургас. Работил е като преподавател по български език и литература, сценарист в телевизионно предаване за българския език по TV7. Превежда от словашки език. Живее в Бургас, само че сърцето му е останало вечно в Северозапада.
Не мога да не мисля за това, когато съм в Истанбул. В Цариград. В града на свети Константин Велики. Някои пророчества плануват някой ден този град още веднъж да бъде християнски. Но към този момент си е все по този начин агарянски и се строят от ден на ден джамии. Видът на джамиите ми работи потискащо. То не е нещо, дето мога да го изразя с думи, да го опиша и проучвам. То е просто чувство за чуждост и неразбраност. Как да схвана индивида, който върви гордо напред, а след него на няколко метра щъкат увити в черните си пашкули четири пет създания от женски пол. Те вървят и си гледат в краката. Той крачи начело и е гордо нацупен. Начумерен е. Дали в миналото се смее на нещо? Дали възприятието му за комизъм може да бъде разбрано от мен?
За повторно съм в този град, последният ден на Рамазан е, множеството магазини са затворили, народът е наизлязъл на разходка и по джамиите е цялостно с поклонници. Влизам и аз като екскурзиант в най-голямата Истанбулска джамия на Сюлейман Великолепни. Свалям си обувките, изтощен съм от ходенето, виждам, че други туристи са поседнали на килима и присядам наоколо да си отдъхна от жегата. Зяпам витражите, стъклописите, за които написа Орхан Памук. Имам един обичан турски създател – Фатих Акин, режисьорът, който израства в Германия. Докато си премислям нещо, пред мен застава едно мюсюлманско семейство. Бащата е уахабит, проличава по съществуването на брада и неналичието на мустаци. Дошъл е някъде от изток на поклонение. От майката се виждат единствено едни очи. И това е отново доста, има и такива, дето и очите им са покрити. Но най-интересно за мен е детенцето.
Нали знаете по какъв начин дребните деца обичат да се кукат, да се закачат със инцидентни хора. Ако не си някакъв сухар и кисельоч, правиш гримаси на детето и то се смее на глас. Момченцето на уахабита преди малко е проходило и още се клатушка неумело. Облечено е напълно леко, по памперс и потник. Майка му и татко му са с тил към мен. И то ме гледа и ми се хили. Още не знае, горкото, какво го чака. В момента му е леко на сърцето, зяпа си света и му се кефи. Някой ден обаче усмивката ще изчезне от лицето му. А аз не дръзвам да му се захиля и да му направя мимика. Не знам по какъв начин ще реагира баща му. Някакво гяурско пес да закача наследника на трона му... Или бъдещия радикализиран джихадист. Не може майка ти да се прегръща по този начин, а като пораснеш да превъртиш чак толкоз доста – мисля си.
Излизам от джамията и се разхождам. На един ъгъл продават балък екмек, самун с риба за 3 лв.. Чакам продавачите да ме виждат, млади момчета, забързани, отвред някой ги вика за нещо. И не виждам по кое време до мен се е наредил един дъртак. Турчин е, има единствено мустаци и няма брада. Гладко избръснат е, стегнал се е дядото за празника, облякъл си е вехта, само че чиста риза. И стои и чака добродушно. По едно време единият продавач го записва и му задава въпрос. Дядото му рече нещо по-тихо и кимна засрамено, наведе глава. Момчето подвикна нещо на сътрудника си, оня отговори внезапно, момчето взе парче самун, постави в него парче риба и го подаде на стареца. Тогава нещо ме стисна за гърлото. Човекът не изглеждаше като бедняк. Изглеждаше като елементарен балкански пенсионер. Но нямаше пари да си купи храна. Дояло му се риба и си изиска. Дадоха му без пари. Първо, тъй като е празник при тях, второ, тъй като са положителни момчета и няма да обеднеят от този жест. Или второто е първо? Така мисля. Мисля, че на всички места има положителни човешки същества. Нали се сещате за онази картинка, дето младият кьорав мохамеданин носи на тил гърбушкото джудже християнин, единият е краката, другият е очите в тази симбиоза. Въпреки разликите във вярата. Така желая да мислим всички. И мюсюлманите би трябвало да мислят по този начин. Но политическата им теория от време на време демонстрира най-лошите си страни.
Продължих разходката си по остарелия град. И идващото, което видях, беше по какъв начин русоляво момиче с европейска осанка приказва на британски възторжено, както единствено могат да го вършат възторжените демократични демократични западняци, с един продавач на кестени с пакистанска осанка, мургав и с белезите на културата си. Той й се усмихваше общително, стрелкаше я със заинтересован от белотата на кожата и косата й взор, отговаряше на въпросите й, доколкото съумяваше, а тя продължаваше разпита си. Много възторг влагаше мулти-култи девойката, с цел да се убеди, че светът не е чак толкоз рисково място и че с тези хора може да се приказва. А може и други работи да се вършат. Сигурно си пада по мургави. Продавачът на печени кестени нямаше нищо срещу най-много по връзки на тези, другите работи. Личеше си, че няма да й елементарни тази вечер. Бяха странна панорама.
А идната панорама, последната, за която ще ви опиша, представляваше едно черно расо. Забелязах го отдалече. Православен духовник. Мотаех се по улиците и нямах желание да се срещам с него, само че и той се мотаеше и след десетина минути се разминахме напълно близо. Погледът му. За него желая да ви кажа. За този ярък, лек и изпълнен с вяра взор, който не може да бъде комплициран. Погледът на праведния човек. И нямаше да го съзра, в случай че не го бях поздравил. Предположих, че е руснак или украинец или белорусин, мога да разграничавам хората бързо. И при разминаването му рекох: „ Здравствуйте, батюшка “. Той съвсем не ме чу в навалицата, само че с края на периферното зрение открих, че ме е чул, трепна, към този момент някъде зад мен, обърнах се, той се обърна, погледна ме по тоя метод, който ми оправи деня и настроението и отговори – здравствуйте. След това към този момент типът на джамиите не беше толкоз депресиращ.
Автор: Николай Фенерски
Николай Фенерски е роден през 1974 година в Русия. Завършва Великотърновския университет " Св. св. Кирил и Методий " (2000) със компетентност " Славянска лингвистика ". Публикува стихове и разкази. Автор е на романа " 1994 " (2015, номиниран за Роман на годината), на есетата " Пролуката " от 2016, на сборника с разкази " Любов, заслон, храна и вода " от 2016, номиниран за Европейската премия за литература. Автор е на уеб страницата и алманаха " Резерват Северозапад ". Неговият документален филм " Резерват Северозапад " е в формалната селекция на София Филм Фест 2012 и печели премията на публиката в гр. Бургас. Работил е като преподавател по български език и литература, сценарист в телевизионно предаване за българския език по TV7. Превежда от словашки език. Живее в Бургас, само че сърцето му е останало вечно в Северозапада.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ