Историята на българите преди Атила и след него /Част 5/
През лятото на 451 година Тула, по заповед на Атилле, заел със своите войски от аккази (волжски българи) цялата северна част на Агил (Балканите) до град Кан-Дере (Адрианопол, Одрин). Това били отвличаща маневра, целяща в Рамил да я изтълкуват, като война на българите против урумците. А Атилле с 200 хиляди бойци през лятото на 452 година изненадващо обсадил най-силната рамилска цитадела Акавъйл ( " Белият град ", Аквилея). Той направил това преднамерено, с цел да изтегли към нея рамилските войски от Алтъйнбаш, с цел да не му пречат по-късно за пътя към Улуг-Урум (Рим). Акавъйлският кошбеги (комендант) през 451 година не изпратил на Атилле отряд от воини, макар че бил задължен да го направи, по тази причина Атилле по закон решил да накаже тоя град... Когато Акавъйл бил взет от българите, Туки екзекутирал отговорните за неизпълнението на неговата заповед през 451 година и оповестил на жителите: " Аз желая да ви пощадя, само че нямам това право да го направя на сушата. Затова, в случай че желаете да останете живи - отплавайте в морето! " Тогава акавъйлците избягали на крайморските острови и там по-късно основали град Бенедик (Венеция)...
След завладяването на Акавъйл Атилле бързо разоръжил всички армейски елементи в 20 града на Северен Алтъйнбаш, екзекутирал 2000 римски командира поради неявяването им в неговата войска през 451 година, изгорил техните домове и тръгнал през Руджан (Равена) към Улуг-Урум. Неговите пратеници съобщили на кан-рамила: " Кансюбиги идва за невестата! " Един от попадналите му на път градове - Балъйн (Болоня) - се предал без пердах, а различен, Бал-Урен (Флоренция), взел да се съпротивлява и бил победен. Но на никое място българите не убивали мирни поданици. Български комендант на този град, по волята на Атилле, станал синът на Абраш, Монджук (той сложил началото на италианския жанр Монтеки, т.е. Монджуки). Изплашените от погрома на Бал-Урен рамилци, ръководени от тресящите се от боязън кан-рамил и улуг-куряз (Римския папа), без всякаква опозиция предали Улуг-Урум на Атилле. Но в града свирепствал мор и Туки забранил на своята армия да влиза в града. Самият той направил алегорично влизане в Улуг-Урум и достигнал до основния площад, където кан-рамилът му предал Кюннария. Като излязал от града Атилле направил бракосъчетанието по български бит и прекарал с нея известно време в шатрата си.
Когато кансюбиги излязал от шатрата, българският дипломат Урустай довел пред него улуг-куряза и кан-рамила. Тукъй споделил на улуг-куряза, че неговите хора са екзекутирали няколко курязи, които призовавали хората към протест против българите и хон-българския император. Улуг-курязът се разтреперил от боязън и споделил, че той постоянно е призовавал рамилците към послушание на кансюбиги и в този момент има желанието да се помоли за триумф в похода на Туки... Докато улуг-курязът се молил на колене край шатрата, кансюбиги се скарал на кан-рамила за протеста на рамилците и алтъйнбашците против българската власт. Кан-рамилът, тракайки със зъби от смут, обвинил във повдигането на тези протести на разбойническите наемници на зловредния Будар. Като видял, че кансюбиги се кани да скочи на коня, кан-рамилът угодно превил своя тил и на Атилле му се наложило да стъпи със своя крайник на гърба му при качването върху жребеца. Вече седнал на седлото, Атилле споделил на коленопреклонния улуг-куряз и на прегърбения кан-рамил, че им прости, само че за финален път.
От Алтъйнбаш войската на Атилле тръгнала към Тулуш ( " Главната област " -Тулуза, столицата на вестготите), само че обезсилените от таргизката и джиенска борби тургутски бии не считали да водят война, а посрещнали Атилле, подчинили му се и признали неговата власт. Техният улубий тогава боледувал тежко и никой не му обръщал никакво внимание. Доволният от такова примирение Туки не почнал да разорява тургутските земи и от Тулуш развеселен се върнал в Баил (Унгария). Неговите музиканти, свирещи бойни маршове, не жалили сили на всяка отмора...
Така бил сподавен последният бунт и целият свят почнал да служи покорно на Велика България. Доволен от това, владетелят на света Атилле решил през 453 година да се ожени за възпитаната в неговия дом щерка на един умрял аланкубарски улугбий Илтекей ( " Илдико " ). На сутринта след първата брачна нощ паралелно да умерено спящата Илтекей останало към този момент изстиналото тяло на Туки. След това в Анатъйш (Дания), тя ще роди сина на Атилле Кюнбит ( " Хамлет " ), прародител на всички улугбеци (крале) на Сутдум (Дания и Скандинавия).
На Атила му се отдало да сътвори най-съвършената и обективна страна в историята на човечеството, режима на военната народна власт, заради което станал воин в приказките и легендите на всички нации по света. Във всички страни на света се утвърдил българският фетиш на духа на бурята и воинската популярност Баръйн-Кубар-Джамгъйр-Самъйр, който по заповед на Тангра, дарил Атила с меча на успеха (описан и в гръцки източници). Поради това на запад членовете на военните класи получили названието „ баръйни “ („ барони “), а на изток „ самъйри “ („ самураи “). Занимавайки се със основаването на актуалния свят Атила пишел стихове на трьок-български, гръцки и латински език. Негова настолна книга била „ Илиадата “ на Омир, преведена от чичо му Баръйс на трьок-български език.
В основата на френския, швейцарския, италианския, холандския, датския, британския фолклор стоят легендите и приказки за положителния български цар Атилле, воин на забележителни литературни творби. Много градове и географски забележителности по целия свят получават наименованието си от името на Атила. Холандците споделят на Атила " - Тил ", турците - " Делю ", дунавските българи и в Родопите - " Делю ", Тильо ", швейцарците - " Тел ", норвежците - " Осло ", българите-иллакци, естонците - " Атилле " и " Талиб ", баръйнджарите - " Атил ", волжските българи - " Тукъй " / " Туки ", западните славяни - " Братислав ", " Къй ", русите - " Усила ", англосаксоните и келтите - " Артур ", арменците - " Мардир ", монголите и афганистанците - " Батъй ", " Тохта ", " Тугар ", японците - " Токио ", " Къй ", египтяните и евреите - " Айутен " от " Аудан ", арабите - " Идрис " (в Корана) от " Атряч ", " Тел ", индийците - " Дели ". А берберите, българите-гараби (араби в Магриб - Северозападна Африка) са дали името на провлака и граничната канара на отсрещна Европа " Гариб-ал-Ардар " ( " Арабския Атила " ) - Гибралтар.
Атила с изключение на исторически воин е воин и в изкуството, в поезията на множеството нации на света. За последните години от славния живот на император Атилле, българският стихотворец Рейхан Булгари, ХІІ век, е написал героичната поема " Къйпчакската степ ":
.................
25. От кургана изпълзяла огромна змия -
Никой не е виждал такава, споделят.
Всички застинали от боязън, споделят,
И ухапала тя царя Атилле.
26. В същият момент великият цар починал.
Не дочакал своята година, споделят.
Ако я бил дочакал, споделят,
Биха говорили: " Дойде и си отиде в Годината на Коня ".
27. Положили неговото едро тяло в сандък
И го провесили сред стълбове, споделят.
И се скъсали веригите, споделят -
И всички ги обхванал смут.
28. Затова не трябвало да го погребват в Бащу -
Закарали го в град Мадж, споделят.
Прекарали го през Билсага, споделят.
Погребали го по пътя на дъното на река Дизе.
29. За задачата отклонили водата от реката,
Погребали го на дъното, споделят,
В три сандъка, споделят -
От желязо, сребро и злато.
30. Никой не ще ги откри тях -
Защото още веднъж пуснали водата в остарялото русло, споделят,
И в този момент тя (реката) е пълноводна, споделят -
И никой не знае, къде е този гроб.
31. Поръчали погребението на отряд ескели
Те не познавали никаква жал, споделят,
Те не познавали никаква жажда, споделят -
Убили всичките служащи, а след това и себе си.
32. Те били неприятно облечени,
У тях нямало скъпо оръжие, споделят,
У тях нямало красиви сбруи, споделят -
Но били те свободни и щастливи.
33. Тангра подарява всичко живо с живот -
Той минава бързо, споделят,
Като цвете увяхва, споделят...
Богата на цветя е Къйпчакска степ. "
[По проучване на създателя, се оказва, че " Дизе " е фонетическа успоредица на река " Тиджа ", едното от българо-тракийските имена на река Голяма Камчия Тича, а наименованията Мадж и Билсага се отнасят надлежно за Маджинеш (Шумен) и Билсага (Плиска). Досега няма данни за същи такива названия на градове в рамките на днешна Унгария, с изключение на за река Тиса (Тиджа). Тази ономастика, засечена по два волжско-български източника, води до сензационната догадка, че хон-българският император Атила, роденият във Волжска България властник на света, е заровен в Дунавска България. Бел. авт.]
Преди погребението на Атилле, състояло се 7 месеца след гибелта му (тялото на Атила е било балсамирано, а технологията за това е била известна на българите), българският летописец разказва, по какъв начин барджилските принцове се сблъскали с урумските и хинските принцове, а улугхинските (индийските) принцове се пробвали да избутат обратно алтъйнбашските принцове в желанието им първи да почетат паметта на най-великият шеф на света.
В международната историография е признато лъжливото мнение, че незабавно след гибелта на Атила, неговата империя се разпада автоматизирано на най-различни страни и държавици. В интерес на историческата истина, инерцията от пиковия напредък на Хон-българската империя при Атила дава отражение на развиването на устройството на страните и народите в Европа и Азия в продължение на още няколко века.
След гибелта му императорския трон на Велика България заема огромният му наследник Еллак и Източната Римска империя, Иран и още няколко страни незабавно се отхвърлят да му се подчиняват. Вместо да покаже мощ, Еллак за спестовност на средства извежда от Централна Европа 100-хилядния волжско-български корупс на Тулъй-бек и разпуска 200-хилядния анчийски (анти) корпус. За наказване на ИРИ Еллак въвел в Буляр-Джалмат (Илирик) 200-хиляден остготски корпус, само че той незабавно минал на страната на ромеите. Тогава всички видяли слабостта на Еллак, който останал със 100-хилядна тиндарска армия. Баръйс, на който Еллак лишил анчийците, незабавно се оповестил за държател на Бистя-Арджан (Полша, Белорусия и Прибалтика), а Дингезих, брата си, който Еллак лишил от корпуса на Тулъй-бек, се оповестил за държател на Онкул (Деснобрежна Украйна). Дингезих, бидейки подържан от алан-кубарите (лонгобардите) и Баръйс, който към този момент бил възстановил своите анчийски сили, се подържали взаимно и устояли. Еллак останал в цялостна самотност и през 454 година се срещнал на бойното поле с кандидата за трона на Атила, синът на Туки, Хабар. Хабар бил изпратен като представител на Атила при двамата римски императори, само че още през 452 година бил корумпиран от ромеите и след гибелта на Атила се съгласил да стане техен зависещ. Ромеите му дали 100 хиляди булярски готи, към които се включили 100 хиляди бащарски българи-джавъйдци (гепиди). В борба при езерото Балъйтъйн или Медао ( " Меденото езеро ", Балатон), покрай столицата на Еллак - Балтавар през 454 година войската на Хабар победила армията на императора на Велика България. Тиндарите, като изгубили императора и 30 хиляди души, се включили към новия император на Велика България - Джангиз. Джангиз, подържан от Баръйс, разрушил Хабар и неудачникът кандидат се прибрал в ИРИ. Един от потомците на Хабар - Ком - основал във Византия известната ромейско-българска династия Комнини. Всички останали синове на Атила, повече от 70, страхувайки се от гнева на Джангиз, взели да бягат със своите хора в ИРИ, Италия, Германия, Улаг-Българ (Влашко и Миджан - Мизия; Дунавска България) и други, като дали начало на царските семейства там, с родословие от Атила. Сред тях бил и дребният наследник на Атила Бел-Кермек (Ирник), който управлявал Улаг-Българ (Влашко-Дунавска България) като независим държател.
След провалите от 454 година Велика България се лишила от Южна Азия, Германия и страните на запад от нея, само че съхранила контрола си над Централна и Източна Европа, Африка, Сибир до Тихия океан. Джангиз (454-469 г.) не изгубил вярата да си върне изгубените територии в Западна Европа. Така през 455 година подчинените му африкански вандали и алани завзели и разграбили Рим. Българският наместник в Африка и крал на вандалите Кинзярек (Гензерих) изпратил на императора си Джангиз 80 % от плячката си и задължил Рамил (Рим) да заплаща налог на Велика България.
Когато пре 463 година ромеите и остготите се пробвали да затворят пътя от Бийсу (Столицата на Джангиз в Панония) за Рим, българската армия отпред с Джангиз завзела ромейската цитадела Басиан (днес Петровци) в Южна Панония и принудила ромеите да правят отстъпка. През същата 463 година година починал великият хуно-български стихотворец, чичото на Атила, Баръйс Абаз, и за нов съвладетел на Джангиз българските багъйли избрали Бел-Кермек. През 469 година Джангиз тръгнал да възвърне българската власт в Германия, само че войската му претърпява тежко проваляне и отстъпила без да може да измъкне от ръцете на враговете тялото на починалия Джангиз, който паднал с думите: " Синовете на Атила не отстъпват! "
Така Бел Кермек останал едноличен държател на Велика България. Той извел остатъците от хон-българския корпус към Северен Кавказ и сключил мир с ромеите, а столица на Велика България направил град Бурджан (край Кюстенджа) в Табъйрджа (Добруджа). Кермек разрешил Хон-България да се назовава просто България, а българите-хони заповядал да се назовават " себери ". Кермек лишил от ромеите няколко области на Балканите и ги населил с българи. Тогава подлият император Зенон предложил на Кермек дружно да атакуван ромейските остготи. Той се съгласил и ги атакувал с вярата да им отнеме владенията като възмездие за гибелта на Джангиз. Но ромеите освен не подкрепили българите, а тъкмо назад, в 481 година взаимно с афектираните остготи, нападнали Миджан, разрушили столицата на българите Бурджан и прогонили Кермек и неговите хора оттатък Дунав. Тогава Кермек отпътува в Кара-Българ (днешна Украйна) и афишира новата столица на Велика България остарелият български град на Днепър Къй-Уба или Бащу (Киев).
Наследник на Бел-Кермек, като балтавар на българите, станал неговия наследник от дъщерята на масгутския (масагетски) бек Руджа, поради което бил наименуван Руджа. Руджа-Джураш, по прякор Масгут ( " Пророк " ), управлявал Българския бейлик на Хон-Българската империя Кара-Бершуд 16 години (489-505 г.), умира през 505 година. Благодарение помощта на себерските беци съумял да разшири своите владения на запад в хода на сполучливите войни с Ромейската страна. През 492 година в годината на маймуната, завзел западната част на Дунавска България от Дунав до Кубар-дар (р. Вардар) и в памет на това основал града Бичин - " Маймуна " (днес Видин). Имал пет известни синове: Буляк-Българ, Кущан (Бъйрман), Айяр, Могер и Банджа-Татра.
Банджа-Татра Банант или Мундо, се популяризирал с сполучливи набези над Рум, които провел при помощта на подвластните нему улчийци. Той управлявал Българския бейлик Кара-Бершуд 15 години (505-520 г.). Татра благодарение на Баръйн-субага (краля) на правилните на Хон-Българ алан-кубари (лонгобарди), разрушил метежните джавъйдци и сарбийци (праславяни). Сарбийците, като излезли от Българските (Мазурските) блата, отхвърлили българ-гаджилците (предците на поляците) в Кичи-Буляр („ Малка Полша”), разрушили хонския център на Бай-Буляр („ Велика Полша”) град Гинеш (Гнездо) и се врязали във владенията на остарялото българско племе на алан-кубарите в Маруба (Моравия) и планините Сармади-Тау ( " Сарматските планини ", Западните Карпати). С удари от две страни Банджа-Татра и Баръйн разпръснали и завладели сарбийците. Тогава към него се включил и Бабил, балтаварът на Байлак (Полша). Баща на Бабил бил синът на Атилла, Мякше („ Рисчето”). Мякше бил ученик и любим на Баръйс Абаз, чичо на Атила, който нямал свои синове. Банджа-Татра похвалил Бабил за старанието му и му наредил да построи крепостта Карак (Кракув), която пресичала пътя на разбойниците в Баил.
Самият Банджа-Татра вдигнал крепостта Банджа (Банска Бистрица) в южните Сармадски планини, които в чест на Банджа-Татра почнали да ги назовават „ Татратау” („ Татра планини”). След като си поотпочинал там, той възстановил с Барин крепостта Баргар или „ Багра” (Прага по агилски). От 500 хиляди сарбийци Банджа-Татра образувал войска на Сулбан или Сулбак, т.е. „ Левобрежен Дунав” и тя заела за Хон-Българ целият десен бряг на река Алъйп или Алпа-су (Елба). От тия времена сарбийците с горделивост се самоназовавали „ сулбани” (оттук „ славяни”, „ словени”) или „ сулбаки” („ словаци”). Урумците, изплашени от триумфите на българското оръжие, възобновили заплащането на налог на Хон-Българ. Организирането на такива грандиозни походи от Себер (Сибир) до Бина-Българ (Виена) се оказали вероятни заради обстоятелството, че рудокопачите на Чалап разкрили в Българските планини (Среден Урал) огромно находище на сребро и злато, което било наречено „ Чалап” или „ Челабе” (днес Челябинск). След като в 505 година Руджа-Джураш починал, балтавар на Българския бейлик станал неговият наследник Банджа-Татра, някогашен югур (наместник) на Сулбан или Сулбак.
През 518 година синът на Банджа-Татра, Българ-Джилки („ Болох”) станал пълновръстен. Баща му го оженил за хубавицата Бояр-Къйз и му дал владението Бурджан (Предкавказието). Чичовците на Българ – Могер и Айяр, разсърдени на заявката на Банджа-Татра и неговата увереност да съобщи властта на Българ, не пристигнали на сватбата.
Валентин ВЪТОВ
Следва продължение
След завладяването на Акавъйл Атилле бързо разоръжил всички армейски елементи в 20 града на Северен Алтъйнбаш, екзекутирал 2000 римски командира поради неявяването им в неговата войска през 451 година, изгорил техните домове и тръгнал през Руджан (Равена) към Улуг-Урум. Неговите пратеници съобщили на кан-рамила: " Кансюбиги идва за невестата! " Един от попадналите му на път градове - Балъйн (Болоня) - се предал без пердах, а различен, Бал-Урен (Флоренция), взел да се съпротивлява и бил победен. Но на никое място българите не убивали мирни поданици. Български комендант на този град, по волята на Атилле, станал синът на Абраш, Монджук (той сложил началото на италианския жанр Монтеки, т.е. Монджуки). Изплашените от погрома на Бал-Урен рамилци, ръководени от тресящите се от боязън кан-рамил и улуг-куряз (Римския папа), без всякаква опозиция предали Улуг-Урум на Атилле. Но в града свирепствал мор и Туки забранил на своята армия да влиза в града. Самият той направил алегорично влизане в Улуг-Урум и достигнал до основния площад, където кан-рамилът му предал Кюннария. Като излязал от града Атилле направил бракосъчетанието по български бит и прекарал с нея известно време в шатрата си.
Когато кансюбиги излязал от шатрата, българският дипломат Урустай довел пред него улуг-куряза и кан-рамила. Тукъй споделил на улуг-куряза, че неговите хора са екзекутирали няколко курязи, които призовавали хората към протест против българите и хон-българския император. Улуг-курязът се разтреперил от боязън и споделил, че той постоянно е призовавал рамилците към послушание на кансюбиги и в този момент има желанието да се помоли за триумф в похода на Туки... Докато улуг-курязът се молил на колене край шатрата, кансюбиги се скарал на кан-рамила за протеста на рамилците и алтъйнбашците против българската власт. Кан-рамилът, тракайки със зъби от смут, обвинил във повдигането на тези протести на разбойническите наемници на зловредния Будар. Като видял, че кансюбиги се кани да скочи на коня, кан-рамилът угодно превил своя тил и на Атилле му се наложило да стъпи със своя крайник на гърба му при качването върху жребеца. Вече седнал на седлото, Атилле споделил на коленопреклонния улуг-куряз и на прегърбения кан-рамил, че им прости, само че за финален път.
От Алтъйнбаш войската на Атилле тръгнала към Тулуш ( " Главната област " -Тулуза, столицата на вестготите), само че обезсилените от таргизката и джиенска борби тургутски бии не считали да водят война, а посрещнали Атилле, подчинили му се и признали неговата власт. Техният улубий тогава боледувал тежко и никой не му обръщал никакво внимание. Доволният от такова примирение Туки не почнал да разорява тургутските земи и от Тулуш развеселен се върнал в Баил (Унгария). Неговите музиканти, свирещи бойни маршове, не жалили сили на всяка отмора...
Така бил сподавен последният бунт и целият свят почнал да служи покорно на Велика България. Доволен от това, владетелят на света Атилле решил през 453 година да се ожени за възпитаната в неговия дом щерка на един умрял аланкубарски улугбий Илтекей ( " Илдико " ). На сутринта след първата брачна нощ паралелно да умерено спящата Илтекей останало към този момент изстиналото тяло на Туки. След това в Анатъйш (Дания), тя ще роди сина на Атилле Кюнбит ( " Хамлет " ), прародител на всички улугбеци (крале) на Сутдум (Дания и Скандинавия).
На Атила му се отдало да сътвори най-съвършената и обективна страна в историята на човечеството, режима на военната народна власт, заради което станал воин в приказките и легендите на всички нации по света. Във всички страни на света се утвърдил българският фетиш на духа на бурята и воинската популярност Баръйн-Кубар-Джамгъйр-Самъйр, който по заповед на Тангра, дарил Атила с меча на успеха (описан и в гръцки източници). Поради това на запад членовете на военните класи получили названието „ баръйни “ („ барони “), а на изток „ самъйри “ („ самураи “). Занимавайки се със основаването на актуалния свят Атила пишел стихове на трьок-български, гръцки и латински език. Негова настолна книга била „ Илиадата “ на Омир, преведена от чичо му Баръйс на трьок-български език.
В основата на френския, швейцарския, италианския, холандския, датския, британския фолклор стоят легендите и приказки за положителния български цар Атилле, воин на забележителни литературни творби. Много градове и географски забележителности по целия свят получават наименованието си от името на Атила. Холандците споделят на Атила " - Тил ", турците - " Делю ", дунавските българи и в Родопите - " Делю ", Тильо ", швейцарците - " Тел ", норвежците - " Осло ", българите-иллакци, естонците - " Атилле " и " Талиб ", баръйнджарите - " Атил ", волжските българи - " Тукъй " / " Туки ", западните славяни - " Братислав ", " Къй ", русите - " Усила ", англосаксоните и келтите - " Артур ", арменците - " Мардир ", монголите и афганистанците - " Батъй ", " Тохта ", " Тугар ", японците - " Токио ", " Къй ", египтяните и евреите - " Айутен " от " Аудан ", арабите - " Идрис " (в Корана) от " Атряч ", " Тел ", индийците - " Дели ". А берберите, българите-гараби (араби в Магриб - Северозападна Африка) са дали името на провлака и граничната канара на отсрещна Европа " Гариб-ал-Ардар " ( " Арабския Атила " ) - Гибралтар.
Атила с изключение на исторически воин е воин и в изкуството, в поезията на множеството нации на света. За последните години от славния живот на император Атилле, българският стихотворец Рейхан Булгари, ХІІ век, е написал героичната поема " Къйпчакската степ ":
.................
25. От кургана изпълзяла огромна змия -
Никой не е виждал такава, споделят.
Всички застинали от боязън, споделят,
И ухапала тя царя Атилле.
26. В същият момент великият цар починал.
Не дочакал своята година, споделят.
Ако я бил дочакал, споделят,
Биха говорили: " Дойде и си отиде в Годината на Коня ".
27. Положили неговото едро тяло в сандък
И го провесили сред стълбове, споделят.
И се скъсали веригите, споделят -
И всички ги обхванал смут.
28. Затова не трябвало да го погребват в Бащу -
Закарали го в град Мадж, споделят.
Прекарали го през Билсага, споделят.
Погребали го по пътя на дъното на река Дизе.
29. За задачата отклонили водата от реката,
Погребали го на дъното, споделят,
В три сандъка, споделят -
От желязо, сребро и злато.
30. Никой не ще ги откри тях -
Защото още веднъж пуснали водата в остарялото русло, споделят,
И в този момент тя (реката) е пълноводна, споделят -
И никой не знае, къде е този гроб.
31. Поръчали погребението на отряд ескели
Те не познавали никаква жал, споделят,
Те не познавали никаква жажда, споделят -
Убили всичките служащи, а след това и себе си.
32. Те били неприятно облечени,
У тях нямало скъпо оръжие, споделят,
У тях нямало красиви сбруи, споделят -
Но били те свободни и щастливи.
33. Тангра подарява всичко живо с живот -
Той минава бързо, споделят,
Като цвете увяхва, споделят...
Богата на цветя е Къйпчакска степ. "
[По проучване на създателя, се оказва, че " Дизе " е фонетическа успоредица на река " Тиджа ", едното от българо-тракийските имена на река Голяма Камчия Тича, а наименованията Мадж и Билсага се отнасят надлежно за Маджинеш (Шумен) и Билсага (Плиска). Досега няма данни за същи такива названия на градове в рамките на днешна Унгария, с изключение на за река Тиса (Тиджа). Тази ономастика, засечена по два волжско-български източника, води до сензационната догадка, че хон-българският император Атила, роденият във Волжска България властник на света, е заровен в Дунавска България. Бел. авт.]
Преди погребението на Атилле, състояло се 7 месеца след гибелта му (тялото на Атила е било балсамирано, а технологията за това е била известна на българите), българският летописец разказва, по какъв начин барджилските принцове се сблъскали с урумските и хинските принцове, а улугхинските (индийските) принцове се пробвали да избутат обратно алтъйнбашските принцове в желанието им първи да почетат паметта на най-великият шеф на света.
В международната историография е признато лъжливото мнение, че незабавно след гибелта на Атила, неговата империя се разпада автоматизирано на най-различни страни и държавици. В интерес на историческата истина, инерцията от пиковия напредък на Хон-българската империя при Атила дава отражение на развиването на устройството на страните и народите в Европа и Азия в продължение на още няколко века.
След гибелта му императорския трон на Велика България заема огромният му наследник Еллак и Източната Римска империя, Иран и още няколко страни незабавно се отхвърлят да му се подчиняват. Вместо да покаже мощ, Еллак за спестовност на средства извежда от Централна Европа 100-хилядния волжско-български корупс на Тулъй-бек и разпуска 200-хилядния анчийски (анти) корпус. За наказване на ИРИ Еллак въвел в Буляр-Джалмат (Илирик) 200-хиляден остготски корпус, само че той незабавно минал на страната на ромеите. Тогава всички видяли слабостта на Еллак, който останал със 100-хилядна тиндарска армия. Баръйс, на който Еллак лишил анчийците, незабавно се оповестил за държател на Бистя-Арджан (Полша, Белорусия и Прибалтика), а Дингезих, брата си, който Еллак лишил от корпуса на Тулъй-бек, се оповестил за държател на Онкул (Деснобрежна Украйна). Дингезих, бидейки подържан от алан-кубарите (лонгобардите) и Баръйс, който към този момент бил възстановил своите анчийски сили, се подържали взаимно и устояли. Еллак останал в цялостна самотност и през 454 година се срещнал на бойното поле с кандидата за трона на Атила, синът на Туки, Хабар. Хабар бил изпратен като представител на Атила при двамата римски императори, само че още през 452 година бил корумпиран от ромеите и след гибелта на Атила се съгласил да стане техен зависещ. Ромеите му дали 100 хиляди булярски готи, към които се включили 100 хиляди бащарски българи-джавъйдци (гепиди). В борба при езерото Балъйтъйн или Медао ( " Меденото езеро ", Балатон), покрай столицата на Еллак - Балтавар през 454 година войската на Хабар победила армията на императора на Велика България. Тиндарите, като изгубили императора и 30 хиляди души, се включили към новия император на Велика България - Джангиз. Джангиз, подържан от Баръйс, разрушил Хабар и неудачникът кандидат се прибрал в ИРИ. Един от потомците на Хабар - Ком - основал във Византия известната ромейско-българска династия Комнини. Всички останали синове на Атила, повече от 70, страхувайки се от гнева на Джангиз, взели да бягат със своите хора в ИРИ, Италия, Германия, Улаг-Българ (Влашко и Миджан - Мизия; Дунавска България) и други, като дали начало на царските семейства там, с родословие от Атила. Сред тях бил и дребният наследник на Атила Бел-Кермек (Ирник), който управлявал Улаг-Българ (Влашко-Дунавска България) като независим държател.
След провалите от 454 година Велика България се лишила от Южна Азия, Германия и страните на запад от нея, само че съхранила контрола си над Централна и Източна Европа, Африка, Сибир до Тихия океан. Джангиз (454-469 г.) не изгубил вярата да си върне изгубените територии в Западна Европа. Така през 455 година подчинените му африкански вандали и алани завзели и разграбили Рим. Българският наместник в Африка и крал на вандалите Кинзярек (Гензерих) изпратил на императора си Джангиз 80 % от плячката си и задължил Рамил (Рим) да заплаща налог на Велика България.
Когато пре 463 година ромеите и остготите се пробвали да затворят пътя от Бийсу (Столицата на Джангиз в Панония) за Рим, българската армия отпред с Джангиз завзела ромейската цитадела Басиан (днес Петровци) в Южна Панония и принудила ромеите да правят отстъпка. През същата 463 година година починал великият хуно-български стихотворец, чичото на Атила, Баръйс Абаз, и за нов съвладетел на Джангиз българските багъйли избрали Бел-Кермек. През 469 година Джангиз тръгнал да възвърне българската власт в Германия, само че войската му претърпява тежко проваляне и отстъпила без да може да измъкне от ръцете на враговете тялото на починалия Джангиз, който паднал с думите: " Синовете на Атила не отстъпват! "
Така Бел Кермек останал едноличен държател на Велика България. Той извел остатъците от хон-българския корпус към Северен Кавказ и сключил мир с ромеите, а столица на Велика България направил град Бурджан (край Кюстенджа) в Табъйрджа (Добруджа). Кермек разрешил Хон-България да се назовава просто България, а българите-хони заповядал да се назовават " себери ". Кермек лишил от ромеите няколко области на Балканите и ги населил с българи. Тогава подлият император Зенон предложил на Кермек дружно да атакуван ромейските остготи. Той се съгласил и ги атакувал с вярата да им отнеме владенията като възмездие за гибелта на Джангиз. Но ромеите освен не подкрепили българите, а тъкмо назад, в 481 година взаимно с афектираните остготи, нападнали Миджан, разрушили столицата на българите Бурджан и прогонили Кермек и неговите хора оттатък Дунав. Тогава Кермек отпътува в Кара-Българ (днешна Украйна) и афишира новата столица на Велика България остарелият български град на Днепър Къй-Уба или Бащу (Киев).
Наследник на Бел-Кермек, като балтавар на българите, станал неговия наследник от дъщерята на масгутския (масагетски) бек Руджа, поради което бил наименуван Руджа. Руджа-Джураш, по прякор Масгут ( " Пророк " ), управлявал Българския бейлик на Хон-Българската империя Кара-Бершуд 16 години (489-505 г.), умира през 505 година. Благодарение помощта на себерските беци съумял да разшири своите владения на запад в хода на сполучливите войни с Ромейската страна. През 492 година в годината на маймуната, завзел западната част на Дунавска България от Дунав до Кубар-дар (р. Вардар) и в памет на това основал града Бичин - " Маймуна " (днес Видин). Имал пет известни синове: Буляк-Българ, Кущан (Бъйрман), Айяр, Могер и Банджа-Татра.
Банджа-Татра Банант или Мундо, се популяризирал с сполучливи набези над Рум, които провел при помощта на подвластните нему улчийци. Той управлявал Българския бейлик Кара-Бершуд 15 години (505-520 г.). Татра благодарение на Баръйн-субага (краля) на правилните на Хон-Българ алан-кубари (лонгобарди), разрушил метежните джавъйдци и сарбийци (праславяни). Сарбийците, като излезли от Българските (Мазурските) блата, отхвърлили българ-гаджилците (предците на поляците) в Кичи-Буляр („ Малка Полша”), разрушили хонския център на Бай-Буляр („ Велика Полша”) град Гинеш (Гнездо) и се врязали във владенията на остарялото българско племе на алан-кубарите в Маруба (Моравия) и планините Сармади-Тау ( " Сарматските планини ", Западните Карпати). С удари от две страни Банджа-Татра и Баръйн разпръснали и завладели сарбийците. Тогава към него се включил и Бабил, балтаварът на Байлак (Полша). Баща на Бабил бил синът на Атилла, Мякше („ Рисчето”). Мякше бил ученик и любим на Баръйс Абаз, чичо на Атила, който нямал свои синове. Банджа-Татра похвалил Бабил за старанието му и му наредил да построи крепостта Карак (Кракув), която пресичала пътя на разбойниците в Баил.
Самият Банджа-Татра вдигнал крепостта Банджа (Банска Бистрица) в южните Сармадски планини, които в чест на Банджа-Татра почнали да ги назовават „ Татратау” („ Татра планини”). След като си поотпочинал там, той възстановил с Барин крепостта Баргар или „ Багра” (Прага по агилски). От 500 хиляди сарбийци Банджа-Татра образувал войска на Сулбан или Сулбак, т.е. „ Левобрежен Дунав” и тя заела за Хон-Българ целият десен бряг на река Алъйп или Алпа-су (Елба). От тия времена сарбийците с горделивост се самоназовавали „ сулбани” (оттук „ славяни”, „ словени”) или „ сулбаки” („ словаци”). Урумците, изплашени от триумфите на българското оръжие, възобновили заплащането на налог на Хон-Българ. Организирането на такива грандиозни походи от Себер (Сибир) до Бина-Българ (Виена) се оказали вероятни заради обстоятелството, че рудокопачите на Чалап разкрили в Българските планини (Среден Урал) огромно находище на сребро и злато, което било наречено „ Чалап” или „ Челабе” (днес Челябинск). След като в 505 година Руджа-Джураш починал, балтавар на Българския бейлик станал неговият наследник Банджа-Татра, някогашен югур (наместник) на Сулбан или Сулбак.
През 518 година синът на Банджа-Татра, Българ-Джилки („ Болох”) станал пълновръстен. Баща му го оженил за хубавицата Бояр-Къйз и му дал владението Бурджан (Предкавказието). Чичовците на Българ – Могер и Айяр, разсърдени на заявката на Банджа-Татра и неговата увереност да съобщи властта на Българ, не пристигнали на сватбата.
Валентин ВЪТОВ
Следва продължение
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ