През 409 г. се случва едно събитие, което се оказва

През 409 година се случва едно събитие, което се оказва съдбоносно за по-нататъшната орис на Европа като цяло и въпреки по индиректен метод – за европейската просвета до ден-днешен.

Римските легиони се изтеглят от Британия.

Не е мъчно да се досетим какво са изпитвали тогавашните жители на английските острови или както ги назовава историята – романо-бритите. Това са келтски племена, които към 4 века преди този момент оказват яростна опозиция на римляните при нахлуването на легионите на Юлий Цезар и император Клавдий на острова. В продължение на това време обаче келтите се смесили с римските преселници, ветерани-легионери, служители, занаятчии, търговци и други, които се заселвали по тези земи. Градовете процъфтявали, на всички места в тях били издигнати по римски пример конгреси, театри, бани, игрища.

Обаче нахлуването на варварите в източните области на империята, което почнало с мигрантското преселение на готите, поставило край и на идилията в Британия. Последвалите всеобщи нашествия на хуни, готи, алемани, алани, вандали и всевъзможни други безчовечен племена през Дунав и Рейн претендирали съсредоточаване на всички сили на „ източния фронт “, откъдето нахлували варварите. Затова и през 409 година император Хонорий изтеглил легионите от Британия, с цел да се включат в отбраната на самата Италия и предложил на бритите сами да пазят страната си. Това означавало единствено едно – Британия оставала сама лице в лице против „ своите “ варвари.

Лесно можем да си представим какво се случва, когато се отстрани висшата власт. Ветерани-офицери от някогашните римски гарнизони, наемници, авторитетни служители, богати земевладелци и фермери почувствали безвластието, разгласявали се за владетели на обособени райони, влизали неотложно във въоръжени битки между тях, с цел да „ уточнят “ границите на своите територии. Това дава мотив на по-късните средновековни хронисти да приказват за „ английските крале “ от онази ера.

Но разпокъсаната Британия се оказала доста лесна плячка за нашествия от всички направления. Старите врагове – пиктите от север (наричани по този начин поради „ пиктограмите “, с които изрисували телата си, нормално със синя багра – отгласи от този бит видяхме в нашумелия филм „ Храбро сърце “ на Мел Гибсън) към този момент с лекост прекосявали тогавашните отбранителните линии при стените на Антонин и Адриан, нахлували, опожарявали селищата, убивали и отвеждали хората в иго.

При това състояние неколцина от по-видните фигури измежду романо-бритите решили да помолят някогашната метрополия за поомощ. Годината била 446 година Те написали до консула Флавий Аеций (роден в Дуросторум – днешната Силистра). Писмото, представено от разнообразни хронисти, е най-известно от преразказа му в труда на Беда Достопочтени (672-735) „ Църковна история на народа на англите “. В това писмо романо-бритите пишат:

„ До Аеций, трижди консул, който приканват бритите. Варварите ни притискат към морето, а морето – към варварите. Между тях ни чакат две гибели – от меч или вода “.

Но Аеций нямал опция да помогне на Британия. Някогашният негов другар от детските години Атила, който до неотдавна му помагал със своите хунски дружини в римските междуособици, притискал от ден на ден империята – и било ясно, че огромното навлизане следва всеки миг. При това състояние отговорът на писмото не можело да бъде позитивен. Просто липсвали бойци, които да застанат зад думите.

Британия трябвало да се отбрани сама.

Първият, който се опитал да сплоти бритските вождове, бил Вортигерн. Не е ясно кой тъкмо е бил той. Някои историци даже считат, че това е купа, а не име. Този водач се опитал да провежда съпротивата против пиктите от Шотландия и Ирландия. За злощастие, определената тактичност не била най-удачната. Дотолкова не била удачна, че по-късно се трансформирала в неволя, която унищожила самата Британия. Защото Вортигерн повикал на помощ немските племена англи и сакси от континента. Отначало пристигнали малобройни дружини с два кораба. Те фактически помогнали на бритите да отхвърлен нападенията на пиктите – само че когато почнали да прииждат от ден на ден сакси, сами се трансформирали в заплаха. Сега към този момент новите пришълци нападали бритите, опожарявали селищата и избивали популацията. Самият Вортигерн умрял по време на една от борбите – не е ясно дали против саксите или погубен от своите поради измяна.

Сцена от срещата на младия Мерилин/Амбросий с крал Вортингер

Начело на съпротивата против новото настъпление застанал патрицият Амвросий Аврелиан – един от римските патриции, които не напуснали острова дружно с римските легиони. За него някои от полулегендарните летописи настояват, че е чичо на вожда Артур, прочут по-късно като крал Артур. Други пък даже го отъждествяват с бащата на Артур – крал Утер Пендрагон. Така почнала епопеята на английската опозиция против варварите, от която по-късно се родили легендите за крал Артур, рицарите на Кръглата маса и замъка Камелот – в който някои откриватели виждат метафора на хармоничния, спретнат и спокоен живот по време на римското ръководство. Писмото до Аеций, в действителност се трансформирало в първата крачка към този свят на легендите.

Постепенно саксите изтласкали последните брити в непроходимите гори и мочурища на Уелс. Там съпротивата им траяла до края на ІХ-ти век. Именно от тях в хода на борбите англичаните заели концепцията за фамозния дълъг лък, който изиграл значима роля в британската военна история през идващите епохи, чак до появяването на огнестрелните оръжия.