,fit(1920:897)&format=webp)
Предопределят ли гените човешкия характер?
През 2009 година Абделмалек Баю е изправен пред деветгодишна присъда в Триест, Италия, за намушкване и ликвидиране на мъж, който му се е подиграл на улицата. В опит да понижи наказването, неговият юрист употребява необикновен мотив.
ДНК-то на клиента му, твърди той, демонстрира съществуване на така наречен „ ген на воина “ – разновидност, която десетилетия научни проучвания свързват с нападателно държание. Затова, съгласно отбраната, той не може да носи цялостна отговорност за дейностите си. Обжалването е сполучливо – присъдата на Баю е понижена с една година.
От 90-те години на предишния век се натрупват научни данни, сочещи към допустима корелация сред деянията на експанзия и характерен вид на гена за моноаминооксидаза А (MAOA). В общественото пространство този генетичен маркер става известен с термина „ ген на воина “, въведен в всеобща приложимост към 2004 г.
Оттогава обаче разбирането ни за въздействието на гените върху държанието доста се задълбочава. „ Първоначално се смяташе, че държанието се дефинира от дребен брой гени с огромен резултат “, споделя пред BBC Айсу Окбай, доцент по психиатрия и генетика на комплицирани черти в Amsterdam UMC. „ Това към този момент е изцяло опровергано. “
Вместо това през последните 15 години се обрисува доста по-нюансирана картина. Дори черти, считани за мощно наследствени, като растежа, се оказват доста по-сложни за следене в генома, в сравнение с се е предполагало.
Съвременните огромни генетични проучвания последователно уголемяват научните хоризонти, разкривайки както степента на генетично въздействие върху личността, по този начин и неговите граници. Те осветляват комплицираното взаимоотношение сред приемственост и външни фактори, които дружно оформят човешката природа.
Вечният въпрос
Хората от дълго време се интересуват до каква степен темпераментът и житейският ни път са предопределени още при раждането. Произходът на личността – релативно постоянният модел от мисли, усеща и настройки – обаче остава сложен за тъкмо установяване.
Въпросът за „ природата против възпитанието “ добива известност в актуалния си смисъл с помощта на британския енциклопедист (и създател на евгениката) Франсис Галтън. През 1875 година той става пионер в проучването на присъщите черти при близнаците. Неговите способи обаче са били лимитирани и едвам през 20-те години на предишния век учените стартират да съпоставят приликата сред еднояйчните близнаци, които споделят 100% от своето ДНК, и двуяйчните, при които този % е 50%.
Оттогава проучванията на близнаци остават неизменима част от науката. Днес учените са обединени към концепцията, че личността се състои от пет съществени измерения: отвореност към опит, разсъдливост, екстраверсия, примирителност и невротизъм (известни като модела „ Голямата петорка “). Редица изследвания върху близнаци към този момент изследват дали тези личностни измерения се предават по генетичен път.
Изчерпателен метаанализ от 2015 година, обхващащ над 2500 проучвания на близнаци, извършени сред 1958 година и 2012 година, преглежда близо 18 000 сложни човешки черти. Резултатите (очаквано) демонстрират, че еднояйчните близнаци нормално си наподобяват повече, в сравнение с двуяйчните, само че личностите им никога не са идентични.
По отношение на 568-те черти, описващи темперамента или личността, изследването открива, че 47% от разликите могат да бъдат приписани на генетични фактори. Заключението е, че останалата част би трябвало да се дължи на въздействието на околната среда. Други проучвания наподобява поддържат тези данни – единствено към 40-50% от личностните разлики са генетично обусловени.
Изследванията на близнаци постоянно са били до известна степен неточна просвета, защото постоянно се опират на оценки, основани на разликите сред близнаците и останалите членове на фамилията. Около 2010 година обаче големият прогрес в генетиката стартира да открива нови вълнуващи пътища пред учените, искащи да измерят разликите в личността.
Проблемът с „ изчезналата приемственост “
Човешкият геном е необхватен: състои се от 23 хромозоми с към 20 000 гена, разграничени на близо три милиарда „ базови двойки “. Макар хората да споделят 99,9% от своето ДНК, точно останалите 0,1% дефинират нашите разлики. Въпреки че през днешния ден разполагаме с налични генетични данни, откриването на точния източник на тези разлики се оказа по-трудно от предстоящото.
През последните 15 години се следи взрив на широкообхватните генетични проучвания (GWAS). Те проучват милиони дребни вариации в генома, търсейки връзка с личностните черти. Първоначално тези изследвания мъчно откриваха съответни разновидности на ДНК, свързани с характера. Днес към този момент знаем повода: човешките черти са „ полигенни “. Това значи, че хиляди генетични вариации оказват дребно въздействие, което се натрупва в целия геном.
Дори при съчетание на голям брой ДНК разновидности обаче, резултатът върху личността остава по-малък от предвижданото. Настоящите оценки за наследствеността на „ Голямата петорка “ варират сред 9% и 18% – надалеч под 40-те %, предполагани от проучванията на близнаци.
Къде се губи тази „ изчезнала приемственост “? Възможно е с увеличение на броя на участниците и по-доброто схващане на взаимоотношенията сред гените да бъдат открити по-силни резултати. За момента истината евентуално се намира някъде по средата сред резултатите от проучванията на близнаци и директните генетични разбори.
А какво да кажем за средата?
Ако приемем, че биологичното завещание въздейства по-малко, в сравнение с сме считали, разумно е да потърсим отговорите в средата. Изследванията обаче сочат, че въздействието на житейския опит върху личността е извънредно сложно.
Въпреки че личностите се трансформират с времето, огромни еднократни събития – като продобиване от лотарията или тежка физическа контузия – имат пренебрежимо малко отражение върху това кои сме. Фактори като възпитанието или обществените взаимоотношения също изясняват единствено дребна част от самостоятелните разлики. Макар бракът или раждането на дете да водят до леки корекции в отвореността или екстравертността, те не диктуват същината на характера ни.
Докато детските контузии могат да предскажат по-високи равнища на невротизъм или по-слаби когнитивни функционалности, отрицателните прекарвания в зрелост имат надалеч по-малко значение.
„ Голямата изненада в тази област е, че в случай че в зрелост ви се случи огромно травматично събитие, то не оставя голяма диря “, изяснява Брент Робъртс, професор по логика на психиката в Университета на Илинойс.
Той акцентира, че въпреки попкултурата да обожава тезата за личностното израстване посредством страдалчество, „ контузията не е това, което ви прави такива, каквито сте “.
Научните проучвания все по-често сочат към така наречен „ фетално програмиране “. Стресът на майката по време на бременност може да повлияе на темперамента на детето – събитие, което евентуално се дължи на епигенетични механизми (промени в изявата на гените, а не в самото ДНК).
Учените стигат до извода, че личностните разлики са освен полигенни, само че и „ поли-екологични “. Точно както хиляди ДНК разновидности се сумират, с цел да образуват дадена линия, по този начин и всеки наш житейски опит упражнява дребен резултат, който в цялост оформя крайния резултат. Генетичната предразположеност и средата взаимодействат непрекъснато:
„ Генетичната предразположеност не значи, че хората се държат по еднакъв метод във всяка среда “, отбелязва Яна Инстинке от университета в Билефелд.
Новите хоризонти в генетиката на личността
Съвременните проучвания на целия геном реализират обилни пробиви с помощта на огромни извадки, включващи милиони участници. Според откривателя Аджу Окбай този размер е сериозен, с цел да бъдат засечени хилядите микроскопични генетични резултати, които оформят характера ни. Даниел Ливи от Йейлския университет добавя, че фокусът върху все по-голям брой геноми разрешава надграждане на досегашните познания, въпреки да акцентира нуждата от включване на неевропейски популации за отчитане на значими културни специфики.
Макар да сме надалеч от цялостното разчитане на генетичния код, към този момент се появяват завладяващи открития, като връзката сред гена CRHR1 и равнищата на невротизъм. Това допуска, че тази личностна линия е фундаментално обвързана с биологичния механизъм за реакция на стрес. Същевременно нови данни локализират „ седалището “ на личността в префронталния кортекс – зоната, отговаряща за планирането и вземането на решения. Интересното е, че допаминът наподобява играе по-малка роля в екстравертността, в сравнение с сочеха досегашните невробиологични теории.
Всички опити човешкото държание да се сведе до шепа гени или съответни събития остават несполучливи заради изключителната трудност на човешката природа. Изследванията върху връзката сред средата и генетичната предразположеност демонстрират, че даже фактори като експанзията не са еднопосочно предрешени. Както отбелязва Яна Инстинке, най-важният извод е за изменчивостта на нашето положение: „ Притежанието на избрана генетична предразположеност не значи, че през целия си живот ще се държите по еднакъв метод “.
ДНК-то на клиента му, твърди той, демонстрира съществуване на така наречен „ ген на воина “ – разновидност, която десетилетия научни проучвания свързват с нападателно държание. Затова, съгласно отбраната, той не може да носи цялостна отговорност за дейностите си. Обжалването е сполучливо – присъдата на Баю е понижена с една година.
От 90-те години на предишния век се натрупват научни данни, сочещи към допустима корелация сред деянията на експанзия и характерен вид на гена за моноаминооксидаза А (MAOA). В общественото пространство този генетичен маркер става известен с термина „ ген на воина “, въведен в всеобща приложимост към 2004 г.
Оттогава обаче разбирането ни за въздействието на гените върху държанието доста се задълбочава. „ Първоначално се смяташе, че държанието се дефинира от дребен брой гени с огромен резултат “, споделя пред BBC Айсу Окбай, доцент по психиатрия и генетика на комплицирани черти в Amsterdam UMC. „ Това към този момент е изцяло опровергано. “
Вместо това през последните 15 години се обрисува доста по-нюансирана картина. Дори черти, считани за мощно наследствени, като растежа, се оказват доста по-сложни за следене в генома, в сравнение с се е предполагало.
Съвременните огромни генетични проучвания последователно уголемяват научните хоризонти, разкривайки както степента на генетично въздействие върху личността, по този начин и неговите граници. Те осветляват комплицираното взаимоотношение сред приемственост и външни фактори, които дружно оформят човешката природа.
Вечният въпрос
Хората от дълго време се интересуват до каква степен темпераментът и житейският ни път са предопределени още при раждането. Произходът на личността – релативно постоянният модел от мисли, усеща и настройки – обаче остава сложен за тъкмо установяване.
Въпросът за „ природата против възпитанието “ добива известност в актуалния си смисъл с помощта на британския енциклопедист (и създател на евгениката) Франсис Галтън. През 1875 година той става пионер в проучването на присъщите черти при близнаците. Неговите способи обаче са били лимитирани и едвам през 20-те години на предишния век учените стартират да съпоставят приликата сред еднояйчните близнаци, които споделят 100% от своето ДНК, и двуяйчните, при които този % е 50%.
Оттогава проучванията на близнаци остават неизменима част от науката. Днес учените са обединени към концепцията, че личността се състои от пет съществени измерения: отвореност към опит, разсъдливост, екстраверсия, примирителност и невротизъм (известни като модела „ Голямата петорка “). Редица изследвания върху близнаци към този момент изследват дали тези личностни измерения се предават по генетичен път.
Изчерпателен метаанализ от 2015 година, обхващащ над 2500 проучвания на близнаци, извършени сред 1958 година и 2012 година, преглежда близо 18 000 сложни човешки черти. Резултатите (очаквано) демонстрират, че еднояйчните близнаци нормално си наподобяват повече, в сравнение с двуяйчните, само че личностите им никога не са идентични.
По отношение на 568-те черти, описващи темперамента или личността, изследването открива, че 47% от разликите могат да бъдат приписани на генетични фактори. Заключението е, че останалата част би трябвало да се дължи на въздействието на околната среда. Други проучвания наподобява поддържат тези данни – единствено към 40-50% от личностните разлики са генетично обусловени.
Изследванията на близнаци постоянно са били до известна степен неточна просвета, защото постоянно се опират на оценки, основани на разликите сред близнаците и останалите членове на фамилията. Около 2010 година обаче големият прогрес в генетиката стартира да открива нови вълнуващи пътища пред учените, искащи да измерят разликите в личността.
Проблемът с „ изчезналата приемственост “
Човешкият геном е необхватен: състои се от 23 хромозоми с към 20 000 гена, разграничени на близо три милиарда „ базови двойки “. Макар хората да споделят 99,9% от своето ДНК, точно останалите 0,1% дефинират нашите разлики. Въпреки че през днешния ден разполагаме с налични генетични данни, откриването на точния източник на тези разлики се оказа по-трудно от предстоящото.
През последните 15 години се следи взрив на широкообхватните генетични проучвания (GWAS). Те проучват милиони дребни вариации в генома, търсейки връзка с личностните черти. Първоначално тези изследвания мъчно откриваха съответни разновидности на ДНК, свързани с характера. Днес към този момент знаем повода: човешките черти са „ полигенни “. Това значи, че хиляди генетични вариации оказват дребно въздействие, което се натрупва в целия геном.
Дори при съчетание на голям брой ДНК разновидности обаче, резултатът върху личността остава по-малък от предвижданото. Настоящите оценки за наследствеността на „ Голямата петорка “ варират сред 9% и 18% – надалеч под 40-те %, предполагани от проучванията на близнаци.
Къде се губи тази „ изчезнала приемственост “? Възможно е с увеличение на броя на участниците и по-доброто схващане на взаимоотношенията сред гените да бъдат открити по-силни резултати. За момента истината евентуално се намира някъде по средата сред резултатите от проучванията на близнаци и директните генетични разбори.
А какво да кажем за средата?
Ако приемем, че биологичното завещание въздейства по-малко, в сравнение с сме считали, разумно е да потърсим отговорите в средата. Изследванията обаче сочат, че въздействието на житейския опит върху личността е извънредно сложно.
Въпреки че личностите се трансформират с времето, огромни еднократни събития – като продобиване от лотарията или тежка физическа контузия – имат пренебрежимо малко отражение върху това кои сме. Фактори като възпитанието или обществените взаимоотношения също изясняват единствено дребна част от самостоятелните разлики. Макар бракът или раждането на дете да водят до леки корекции в отвореността или екстравертността, те не диктуват същината на характера ни.
Докато детските контузии могат да предскажат по-високи равнища на невротизъм или по-слаби когнитивни функционалности, отрицателните прекарвания в зрелост имат надалеч по-малко значение.
„ Голямата изненада в тази област е, че в случай че в зрелост ви се случи огромно травматично събитие, то не оставя голяма диря “, изяснява Брент Робъртс, професор по логика на психиката в Университета на Илинойс.
Той акцентира, че въпреки попкултурата да обожава тезата за личностното израстване посредством страдалчество, „ контузията не е това, което ви прави такива, каквито сте “.
Научните проучвания все по-често сочат към така наречен „ фетално програмиране “. Стресът на майката по време на бременност може да повлияе на темперамента на детето – събитие, което евентуално се дължи на епигенетични механизми (промени в изявата на гените, а не в самото ДНК).
Учените стигат до извода, че личностните разлики са освен полигенни, само че и „ поли-екологични “. Точно както хиляди ДНК разновидности се сумират, с цел да образуват дадена линия, по този начин и всеки наш житейски опит упражнява дребен резултат, който в цялост оформя крайния резултат. Генетичната предразположеност и средата взаимодействат непрекъснато:
„ Генетичната предразположеност не значи, че хората се държат по еднакъв метод във всяка среда “, отбелязва Яна Инстинке от университета в Билефелд.
Новите хоризонти в генетиката на личността
Съвременните проучвания на целия геном реализират обилни пробиви с помощта на огромни извадки, включващи милиони участници. Според откривателя Аджу Окбай този размер е сериозен, с цел да бъдат засечени хилядите микроскопични генетични резултати, които оформят характера ни. Даниел Ливи от Йейлския университет добавя, че фокусът върху все по-голям брой геноми разрешава надграждане на досегашните познания, въпреки да акцентира нуждата от включване на неевропейски популации за отчитане на значими културни специфики.
Макар да сме надалеч от цялостното разчитане на генетичния код, към този момент се появяват завладяващи открития, като връзката сред гена CRHR1 и равнищата на невротизъм. Това допуска, че тази личностна линия е фундаментално обвързана с биологичния механизъм за реакция на стрес. Същевременно нови данни локализират „ седалището “ на личността в префронталния кортекс – зоната, отговаряща за планирането и вземането на решения. Интересното е, че допаминът наподобява играе по-малка роля в екстравертността, в сравнение с сочеха досегашните невробиологични теории.
Всички опити човешкото държание да се сведе до шепа гени или съответни събития остават несполучливи заради изключителната трудност на човешката природа. Изследванията върху връзката сред средата и генетичната предразположеност демонстрират, че даже фактори като експанзията не са еднопосочно предрешени. Както отбелязва Яна Инстинке, най-важният извод е за изменчивостта на нашето положение: „ Притежанието на избрана генетична предразположеност не значи, че през целия си живот ще се държите по еднакъв метод “.
Източник: profit.bg
КОМЕНТАРИ