През 2007 г. един от най-великите и емблематични писатели на

През 2007 година един от най-великите и емблематични писатели на 20-и век, също и несклоняем и кисел като лимон критик на американското общество си отива от този свят на 84-годишна възраст след несъзнателно рухване по стълбите. Смърт, която той самият би жигосал като извънредно тривиална и нелепа поради обстоятелството, че сполетява човек като него, който постоянно се е шегувал, че ще съди цигарената компания Pall Mall, задето не може да почине по стремежи от него екстравагантен метод – с цигара без филтър в уста.

15 години след гибелта му никой към този момент не пуши в остарялата му къща в Индианаполис. Приживе Кърт Вонегът постоянно се заключва в мазето на същата тази къща, с цел да работи на мира, надалеч от непрестанните, дразнещи викове на многото деца, които е основал. В края на живота си обаче постоянно се връща точно тук, където е изживял най-хубавите и пълноценни дни на живота си, и където е написал множеството от шедьоврите си.

Какъв е бил Вонегът отвън литературата и блясъка на славата и кои са дамите в живота му, които са му носили хем наслада, хем депресираща горест, ще разберем в този момент.

Денят, в който Япония нападна Пърл Харбър, нашият воин е студент с мижава успеваемост в влиятелния университет “Корнел ” в Ню Йорк. Слабите му университетски резултати го изпращат със засилващ шут право в армейските редици. За негов шанс военното му образование протича в такава непосредственост до дома му, че през уикендите може да спи в личното си легло и да  употребява фамилната кола, с цел да джитка нагоре-надолу. На 14 май 1944 година се случва първата огромна покруса в живота му.

Когато се прибира у дома за Деня на майката, заварва личната си, обичана майка, Едит, мъртва. Вероятните аргументи, довели до, както се допуска, съзнателно предозиране с приспивателни, са трагичното финансово положение на фамилията, което е изгубило цялото си благосъстояние по време на Голямата депресията, както и персоналният й неуспех като публицист. Смъртта на Едит го раздрусва радикално, а някои от биографите му по-късно ще припишат склонността му да изпада в тежки депресивни положения, както и единствения му опит за самоубийство точно на този случай.

Кърт като младеж

Три месеца след гибелта на майка му Кърт е изпратен на фронта като шпионин в 106-а пехотна дивизия. Преди да отпътува за Европа, младежът си дава обещание, че няма да почине в тази война. И съумява да съблюдава обещанието си – макар че е взет в плен и оцелява като по знамение в една от най-кървавите борби, тази в Дрезден, в която умират 35 хиляди цивилни и още толкоз военни. Вонегът се избавя, криейки се в долап за месо в един под земята склад.

Когато се връща в Щатите  през есента на 45-а, Кърт Вонегът е на 22 и не знае какво да прави с живота си. Главата му не ражда и една положителна мисъл, няма упоритости и като цяло вижда бъдещето си единствено в тъмни краски. След неуспеха си като студент в “Корнел ” му е ясно, че няма да става академик. В адвокатска фирма, зад бюро пък въобще не му се работи. И за публицист не го бива, тъй като е уверен, че в никакъв случай няма да бъде толкоз добър, колкото майка си. В едно-единствено нещо обаче е сигурен – че обича Джейн Кокс и желае да прекара живота си с нея.

Вонегът във военна униформа

Джейн и Кърт се познават от деца. Любовта им разцъфтява в гимназията и още тогава Кърт знае, че един ден ще се ожени за Джейн. Скоро откакто се връща от фронта, й предлага брак и тя не се поколебава дa одобри – въпреки всичко толкоз дълго е треперила от боязън, че може и да не го дочака да се завърне от фронта жив, а в ковчег.

Бракът с Джейн Кокс ще се окаже едно от най-хубавите житейски решения на Вонегът.  тъй като без търпението, поддръжката и най-много настоятелността на Джейн той надали щеше да напише едни от най-хубавите мостри на модерната американска и международна литература.

Войната може и да е свършила, само че Кърт към момента се води на военна работа. През октомври го пращат във Форт Райли, Канзас, където да изчака да получи като че ли безпределно отлаганото уволняване. Скучната чиновническа работа в далечния Канзас му дават доста свободно време, което запълва най-много с писане на писма до младата си жена. Именно в редовете на тези писма Джейн открива литературния му гений.

Знаете по какъв начин продължава изразът – стои една велика жена. Въпреки че за разлика от втората брачна половинка, Джил, малко се знае за първата, Джейн, околните до фамилията, и изключително най-голямата щерка, кръстена на майка му Едит (р. 1949), са уверени, че без нея светът в никакъв случай нямаше да разбере кой е Кърт Вонегът и че триумфът му се дължи точно на нея. В изявление пред сп. “Биограф ” Едит споделя: “Майка беше светица. Беше забележителна жена, която всички обичаха и която не можеше да остане незабелязана. Имаше необикновено възприятие за комизъм, а в дните, в които нямаше какво да ядем[1], импровизираше и постоянно намираше с какво да ни нахрани. ”

Джейн е тази, която, надали не принудително, кара Кърт да разгласява творбите си в локални вестници. Първият му оповестен разказ, “Механично пиано ” (1952), не му носи нито триумф, нито пари, обаче Джейн продължава да го насърчава да написа. Проявата на сходен възторг несъмнено й коства доста, тъй като фамилията едвам свързва двата края. Само че Кърт има потребност някой да има вяра в него, тъй като е уверен, че славата е неприятна карма и че никой не го чете. Тактиката на Джейн обаче има резултат.  Изпод клавишите на раздрънканата му пишеща машина излиза шедьовър след шедьовър. През 1959 година е оповестен “Сирените на Титан ”. Следват “Майка нощ ” (1961),  “Котешка люлка ” (1963) и “Бог да ви поживи, мистър Розуотър ” (1965).

От огромния му пробив го разделят още четири години.

През 1967 година, когато печели стипендията “Гугенхайм ”, името Вонегът към този момент си е спечелило популярност в литературните кръгове. Той употребява парите от стипендията, с цел да пътува из Източна Европа. Маршрутът му неизбежно включва и Дрезден – градът на персоналната му Голгота. Въпреки че от завръщането си от фронта не е преставал да написа за претърпяното и видяното през войната, автобиографичната книга, отразяваща бомбардировките на Дрезден, която ще напише след повторното си посещаване в града, ще се трансформира в най-големия му шедьовър. Неслучайно “Кланица-5 ” е класиран измежду стоте най-хубави романа на британски език за всички времена.

Успехът към този момент е налице. Но както постоянно става в живота – когато печелиш нещо, губиш нещо друго. Още преди публикуването на “Кланица-5 ” през 1969-а, бракът на Кърт и Джейн стартира страховито да се разклаща. Голяма роля за това изиграва фактът, че Джейн се обръща към християнството, което е в цялостно несъгласие с разбиранията на мъжа й – върл безбожник. Той стартира все по-рядко се прибира в дома им в Кейп Код, до момента в който един ден през 1971 г.  дефинитивно не се реалокира да живее в Ню Йорк.

Раздялата с ученическата си обич Кърт понася също толкоз тежко, колкото и гибелта на майка си. Разводът, в композиция с паниките към сина Марк, измъчен от психическо заболяване, обострят хроничната меланхолия на писателя, а дозите от антидепресанта Риталин, които взима, с цел да я държи под надзор, стартират прогресивно да порастват. Дали не му би трябвало ново лекарство, с цел да се оправи с проблемите си? Или може би нова обич?

През 1979 година Вонегът се дами за Джил Кременц – фотографка, която по това време работи върху документален сериал за известни писатели. Любопитното или по-скоро ироничното в тази ситуация с този брак не е, че един мъж на 57 се дами за жена на възрастта на щерка му, както повелява клишето, а че се дами за жена, която е олицетворение на всичко, което намира за вулгарно и почтено за насмешка. Обаче даже най-гениалните мозъци могат да се заловен на номера, остарял колкото света, а точно комбинацията от секс, огромни цици и доста грим. Уви, Вонегът става следващата жертва на тези три неща.

По времето, когато Кърт се мести в Ню Йорк, дъщерята Едит е студентка там и става очевидец на нездравите взаимоотношения в новоформираната двойка. Недоумява по какъв начин татко й е могъл да размени толкоз любящ и положителен човек като майка й с цицореста лигла, която никой не понася. Едит, както и нейните братя и сестри, се усеща предадена. За Джейн чувството за изменничество е в пъти по-силно. По явни аргументи.

Вселената обаче не закъснява да раздаде своята вселенска правдивост.

Още през цялото време бракът потегля пагубно. Усещайки, че нещата не вървят на добре, хитрушата Джил кара Кърт да осиновят дете – бебето Лили, което е едвам на три дни. Със или без ново бебе обаче, на Кърт стартира да му просветва, че е направил голяма неточност с този брак. Поведението му се трансформира фрапантно – затваря се в себе си, престава да написа, престава да живее. А и за какво му е да живее, когато Джил е в положение да трансформира всяко сходство на живот в пъкъл!

Младата му брачна половинка непрекъснато намира мотиви за мрънкане и кавги – желае повече медийни изяви, желае това и това и въобще не оставя и минутка успокоение на известния си мъж. Той обаче продължава философски да я понася – макар че е съкрушен, отпаднал и макар че Джил го е оставила без топки. Дори когато я хваща в невярност, отново не се развежда с нея. Твърди, че не желае да аргументи премеждия на невръстната Лили.

С годините на Вонегът му става все по-трудно да търпи капризите и свадите на злонравната си жена и при всеки комфортен случай бяга назад при Джейн в обезверените си опити да си върне изгубеното. Едит си спомня с доста горест и болежка за това време: “Оставаше с дни при нас, до момента в който Джил не започнеше да тормози всички ни. Тогава се връщаше се при нея, въпреки да беше изписано на лицето му какъв брой е трагичен. Той към този момент беше възрастен мъж и нямаше сили да устои на скандалите  на тази жена. Беше изтощен. Бракът с Джил го пречупи. ”

Преди да почине, Джейн пожелава да види Кърт, тъй като знае, че ще е за финален път. Джил обаче не му разрешава да замине, с цел да се сбогува с някогашната си жена. В последните дни преди да издъхне, Джейн, към момента в цялостно схващане, кара децата й да се свържат с татко им. Разговорът й с него по телефона е толкоз прочувствен, че не може да бъде разказан с думите даже на най-хубавия публицист на света. Двамата плачат и си споделят, че се обичат. Въпреки че не има вяра в нелепостите, които приказва, през сълзи Кърт се пробва да я убеди, че като премине оттатък, ще види доста красиви неща. И че всичко ще бъде наред.

Това е един от обичаните ми цитати от Кърт Вонегът, тъй като е увещание за това, че никой не е толкоз значим или специфичен, за какъвто се има. Каквото и да вършим през късия си престой на този свят, без значение дали е “супер крепко ” или обидно незабележимо, един ден всички ще свършим на два метра подземен, в урна във формата на ваза върху нечия камина, или просто някъде. Така че посланието е ясно – не се взимайте прекомерно насериозно, тъй като няма смисъл. Просто си пърдете.

Кърт Вонегът приключва впечатляващия си житейски и креативен път в нощта на 11 април 2007 година Смъртта му настава в следствие от мозъчна контузия, породена от рухване по стълбите на манхатънския му дом няколко седмици преди този момент.

И по този начин, гадното, гениално копеле умря по метод, с който изненада даже самия себе си. 

И  спря да пърди един път вечно.

[1] През 1954 година фамилията към този момент има три деца, а четири години по-късно осиновяват и три от осиротелите деца на сестрата на Кърт.