Има ли защо да се страхуваме от интернет? Няколко поуки от историята на комуникациите
През 1999 година, когато интернет технологията към момента била посрещана със религиозен боязън от съвременниците й, Дъглас Адамс написа есе, в което с неподражаемия си комизъм осмива английския консерватизъм на BBC. Той споделя за метода, по който уважаваните публицисти на известната медия се опитвали да произнасят интернет адресите, изтичайки ги с всички им точки, тирета и чертички с тайната вяра, че феновете им (за разлика от тях) схващат цифровите заклинания. И както публицистите, по този начин и всяко потомство с мрънкане и недоволства се научавало да употребява я новите умни телефони, я печатната книга или пък стилното за една доста по-далечна епоха колело, написа obekti.bg. За Адамс отношението ни към технологии зависи на първо място от това, в кой стадий от живот ни заварва появяването им:
Всичко, което е в света, когато сме се появили на него, е просто обикновено. Всичко, което е изобретено преди да сме навършили 35 години, е възхитително и забавно. Всичко, с което се сблъскваме след 35-тата си година, е ни повече, ни по-малко „ против естествения ред на нещата и началото на края на цивилизацията, каквато я познаваме. “
Днес, през 2017 година, когато интернетът към този момент е неразделна част от живота ни, към момента се намират хора, които си показват пребиваването във Facebook като последните дни на Содом и Гомор. Пример за това са думите на известния публицист и редактор на New York Times, който се оплаква, че въпросното изобретение е способно ерозира човечността ни:
„ Основно ние аутсорсваме нашите мозъци към облака. Положителното на това е, че освобождаваме доста от сивото си вещество за значими занимания като FarmVille и ‚Истински съпруги‘. Но моята вътрешна тревога се пита дали новите технологии не ни завладяват, ерозирайки характерностите, които ни вършат индивиди: нашата дарба да размишляваме, нашия блян към смисъл, откровената емпатия и възприятието за общественост, които някак си ни свързват доста по-дълбоко от сарказма и политическите ни избори. “
Страхът от телефоните в Nature и софийският трамвай .
Макар, че е допустимо някои от безпокойствията на горния откъс да са ни минавали през мозъка, ще побързам да ви уверя, че след години ще наподобяват по-нелепо и от идващия образец за телефона. В края на 19 век научното списание Nature пуска поредност от публикации, които показват страха на елементарни хора и даже учени към новите технологии. Една от най-популярните измежду тези публикации е озаглавена „ Отмъщението на природата против гениите “, където създателят показва възмущението си против електричеството, телеграфа и телефона.
„ … нови санкции и усложнения непрекъснато и непреклонно следват всяко ново откритие, и това че човек има вяра, че това е за негово положително неизбежно носи нови спътници на злото със себе си … Телефонът е най-опасното от всички [нови изобретения], тъй като влиза във всяко жилище. Неговите безконечни мрежи от кабели са непрестанна опасност за живота и собствеността. Неговoто най-хубаво качество е удобството. Но в никакъв случай не е било нуждата. “
Изумлението от телефоните било толкоз огромно измежду някои групи, че в Австралия през 1881 година се появил фетиш наименуван „ Телефонът “, който виреел към вярването, че посредством него била допустимо връзката с отвъдното. Но ето и един образец от родна България. В есето си " В електрическия трамвай„ Иван Вазов ни споделя освен личното си благоговение към електричеството, телеграфа и телефона, само че и това на неговите съвременници:
„ Тая камара дивни изобретения, открития - през вчерашния ден фикция, идеал неизпълним, през днешния ден нагла реалност, не наумяват ли повторението на вавилонската кула, на една духовна вавилонска кула, по която човек се пробва да стигне небето, божеството, началото на началата?... Де ще се спре човешкият дух в шеметния си летеж към незнайното? Кога ще се умори?... Чудно, даже ужасно! “
Разбира се, същия този трамвай от есето е бил същинско представление за софиянци. Във времето, когато колите в столицата били наричани „ гяволски коли “ трамваят е имал опцията да участва в кошмарите на не малко столичани:
„ Във функционалността си по-скоро на представление, в сравнение с практическо улеснение, трамваите дават подтик на нови обществени дейности, въпреки и прекомерно непредвидени – по-смелите зяпачи се престрашават да тестват атракцията, приканвани от ватманите да се качат, без да заплащат, по-боязливите дават стотинки на роми да се повозят и по този начин да тестват благонадеждността на трамвая, а самите те следят в профил дали няма да се случи някое злощастие. “ [1]
Страхът на монасите към книгопечатането - De laude scriptorum manualium
Немският духовник от 15 век Йоханес Тритемиус твърди в своята „ Възхвала на книжниците “, че печатането на книги подкопава културата, етоса и всекидневието на монасите и всички, които се интересуват от книги и писаното слово. Той виждал в печатната машина опасност за монашеската общественост и духовността на съвременниците му. Преписването изграждало темперамент, също както цепенето на дърва и било повече „ вътрешно упражнение “ на волята и духа, в сравнение с тестване за тялото. За Тритемиус новите печатни книги били изцяло неравностойни на старите, ръчно написани книги. Хартията им е била некачествена, за това препоръчвал новите напечатани книги да се преписват още веднъж на ръка, с цел да се запазят за в бъдеще. Освен това били грозни, недостъпни и не можело доста да им се има вяра, тъй като къде отивал престижът на книжовната школа.Ако телефонните позвънявания до отвъдното не са се сторили задоволително неуместни на някои ето и няколко думи против книгопечатането. През 19 век спор към достолепието на книгопечатането, вестниците и списанията не съществувал, само че подобен се състоял няколко века по-рано, в годините на изобретяването на печатната преса от Гутенберг.
„ Този, който се отхвърля от преписването, поради изобретяването на печатането не е същински другар на Светото Писание. Той вижда единствено какво е и не способства с нищо към назиданието (възпитанието) на бъдещите генерации. Но ние, обични братя, ще пазим в мозъка си премиите на това свещено занятие и не бихме жалили напъните си, даже в случай че притежавахме хиляди книги. Печатните книги в никакъв случай не биха били равни на ръчно написаните кондики, изключително като печатните книги са постоянно с непълен правопис и външен тип. “
В умозаключение - Сократ против писаното слово
Писането, това най-богоугодно монашеско занятие, обаче намира и своите критици в историята. Древногръцкият мъдрец Сократ бил eдин от най-яростните съперници писаното слово и финален от нашите образци за безпочвените страхове по отношение на новите форми на връзка. Истинското познание съгласно него идвало единствено посредством разговора и непосредственото другарство сред хората. В разговора си „ Федър “, записан от ученикът му Платон (явно без неговото разрешение) Сократ ни споделя следното:
„ Това познание [писмеността] ще докара до пренебрегване на паметта и ще аргументи давност в душите на учещите, тъй като, уповани на писането, те ще престанат да си напомнят от вътрешната страна със лични сили, а ще го вършат извън по знаци, които са им непознати. Тъй че ти си разкрил не лека за памет, а за припомняне. И привидна, а не същинска начетеност предлагаш на своите възпитаници. За доста неща ще са чували, без да са ги изучили, и ще оставят усещане, че могат да съдят за доста работи, а в множеството случай ще бъдат без свое мнение, и ще поддържат връзка мъчно, тъй като наместо да са образовани, единствено ще наподобяват на образовани. “ [2]
Автор: Светломир Здравков
[1] Станоева, Е. 2005. Софийският трамвай. Сп. Критика и хуманизъм, кн. 20 бр. 1, 2005. Фондация за филантропични и обществени проучвания, София.
[2] Платон. 2007. Федър. Издателство „ Планета-3 “, София,с. 28.
Източник на илюстрациите и фотосите: Shutterstock
Всичко, което е в света, когато сме се появили на него, е просто обикновено. Всичко, което е изобретено преди да сме навършили 35 години, е възхитително и забавно. Всичко, с което се сблъскваме след 35-тата си година, е ни повече, ни по-малко „ против естествения ред на нещата и началото на края на цивилизацията, каквато я познаваме. “
Днес, през 2017 година, когато интернетът към този момент е неразделна част от живота ни, към момента се намират хора, които си показват пребиваването във Facebook като последните дни на Содом и Гомор. Пример за това са думите на известния публицист и редактор на New York Times, който се оплаква, че въпросното изобретение е способно ерозира човечността ни:
„ Основно ние аутсорсваме нашите мозъци към облака. Положителното на това е, че освобождаваме доста от сивото си вещество за значими занимания като FarmVille и ‚Истински съпруги‘. Но моята вътрешна тревога се пита дали новите технологии не ни завладяват, ерозирайки характерностите, които ни вършат индивиди: нашата дарба да размишляваме, нашия блян към смисъл, откровената емпатия и възприятието за общественост, които някак си ни свързват доста по-дълбоко от сарказма и политическите ни избори. “
Страхът от телефоните в Nature и софийският трамвай .
Макар, че е допустимо някои от безпокойствията на горния откъс да са ни минавали през мозъка, ще побързам да ви уверя, че след години ще наподобяват по-нелепо и от идващия образец за телефона. В края на 19 век научното списание Nature пуска поредност от публикации, които показват страха на елементарни хора и даже учени към новите технологии. Една от най-популярните измежду тези публикации е озаглавена „ Отмъщението на природата против гениите “, където създателят показва възмущението си против електричеството, телеграфа и телефона.
„ … нови санкции и усложнения непрекъснато и непреклонно следват всяко ново откритие, и това че човек има вяра, че това е за негово положително неизбежно носи нови спътници на злото със себе си … Телефонът е най-опасното от всички [нови изобретения], тъй като влиза във всяко жилище. Неговите безконечни мрежи от кабели са непрестанна опасност за живота и собствеността. Неговoто най-хубаво качество е удобството. Но в никакъв случай не е било нуждата. “ Изумлението от телефоните било толкоз огромно измежду някои групи, че в Австралия през 1881 година се появил фетиш наименуван „ Телефонът “, който виреел към вярването, че посредством него била допустимо връзката с отвъдното. Но ето и един образец от родна България. В есето си " В електрическия трамвай„ Иван Вазов ни споделя освен личното си благоговение към електричеството, телеграфа и телефона, само че и това на неговите съвременници: „ Тая камара дивни изобретения, открития - през вчерашния ден фикция, идеал неизпълним, през днешния ден нагла реалност, не наумяват ли повторението на вавилонската кула, на една духовна вавилонска кула, по която човек се пробва да стигне небето, божеството, началото на началата?... Де ще се спре човешкият дух в шеметния си летеж към незнайното? Кога ще се умори?... Чудно, даже ужасно! “
Разбира се, същия този трамвай от есето е бил същинско представление за софиянци. Във времето, когато колите в столицата били наричани „ гяволски коли “ трамваят е имал опцията да участва в кошмарите на не малко столичани:
„ Във функционалността си по-скоро на представление, в сравнение с практическо улеснение, трамваите дават подтик на нови обществени дейности, въпреки и прекомерно непредвидени – по-смелите зяпачи се престрашават да тестват атракцията, приканвани от ватманите да се качат, без да заплащат, по-боязливите дават стотинки на роми да се повозят и по този начин да тестват благонадеждността на трамвая, а самите те следят в профил дали няма да се случи някое злощастие. “ [1]
Страхът на монасите към книгопечатането - De laude scriptorum manualium
Немският духовник от 15 век Йоханес Тритемиус твърди в своята „ Възхвала на книжниците “, че печатането на книги подкопава културата, етоса и всекидневието на монасите и всички, които се интересуват от книги и писаното слово. Той виждал в печатната машина опасност за монашеската общественост и духовността на съвременниците му. Преписването изграждало темперамент, също както цепенето на дърва и било повече „ вътрешно упражнение “ на волята и духа, в сравнение с тестване за тялото. За Тритемиус новите печатни книги били изцяло неравностойни на старите, ръчно написани книги. Хартията им е била некачествена, за това препоръчвал новите напечатани книги да се преписват още веднъж на ръка, с цел да се запазят за в бъдеще. Освен това били грозни, недостъпни и не можело доста да им се има вяра, тъй като къде отивал престижът на книжовната школа.Ако телефонните позвънявания до отвъдното не са се сторили задоволително неуместни на някои ето и няколко думи против книгопечатането. През 19 век спор към достолепието на книгопечатането, вестниците и списанията не съществувал, само че подобен се състоял няколко века по-рано, в годините на изобретяването на печатната преса от Гутенберг. „ Този, който се отхвърля от преписването, поради изобретяването на печатането не е същински другар на Светото Писание. Той вижда единствено какво е и не способства с нищо към назиданието (възпитанието) на бъдещите генерации. Но ние, обични братя, ще пазим в мозъка си премиите на това свещено занятие и не бихме жалили напъните си, даже в случай че притежавахме хиляди книги. Печатните книги в никакъв случай не биха били равни на ръчно написаните кондики, изключително като печатните книги са постоянно с непълен правопис и външен тип. “
В умозаключение - Сократ против писаното слово
Писането, това най-богоугодно монашеско занятие, обаче намира и своите критици в историята. Древногръцкият мъдрец Сократ бил eдин от най-яростните съперници писаното слово и финален от нашите образци за безпочвените страхове по отношение на новите форми на връзка. Истинското познание съгласно него идвало единствено посредством разговора и непосредственото другарство сред хората. В разговора си „ Федър “, записан от ученикът му Платон (явно без неговото разрешение) Сократ ни споделя следното:
„ Това познание [писмеността] ще докара до пренебрегване на паметта и ще аргументи давност в душите на учещите, тъй като, уповани на писането, те ще престанат да си напомнят от вътрешната страна със лични сили, а ще го вършат извън по знаци, които са им непознати. Тъй че ти си разкрил не лека за памет, а за припомняне. И привидна, а не същинска начетеност предлагаш на своите възпитаници. За доста неща ще са чували, без да са ги изучили, и ще оставят усещане, че могат да съдят за доста работи, а в множеството случай ще бъдат без свое мнение, и ще поддържат връзка мъчно, тъй като наместо да са образовани, единствено ще наподобяват на образовани. “ [2]
Автор: Светломир Здравков
[1] Станоева, Е. 2005. Софийският трамвай. Сп. Критика и хуманизъм, кн. 20 бр. 1, 2005. Фондация за филантропични и обществени проучвания, София.
[2] Платон. 2007. Федър. Издателство „ Планета-3 “, София,с. 28.
Източник на илюстрациите и фотосите: Shutterstock
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ