Държавата иска избягала от войната в Украйна жена и дъщеря ѝ да се върнат обратно
През 1987 година американката Бети Махтоби написа биографичната си книга " Не без щерка ми ", в която споделя за двегодишния си смут в Иран. Махтоби отпътува там дружно със брачна половинка си и щерка им, като в следствие не ѝ е разрешено да се върне в Съединени американски щати. Тя води голяма борба с ислямските закони, като най-после съумява да избави себе си и детето си, като бяга с трафиканти на хора през Турция.
Историята ѝ се повтаря 17 години по-късно от украинката Татяна Кондратюк, която дружно с щерка си бяха от Украйна, където бушува война, с цел да се пресели при мъж, с който се е срещнала в интернет. Мъжът се споделя Алексей и живее в благоевградската провинция Гърмен. Татяна и петнадесет годишната ѝ щерка Ана са към този момент 4 години в България, само че от страната ни желаят да ги пратят назад в Украйна, тъй като не могат да получат статут на бежанци. За ужаса на войната в родината си, дългия път през бомбите и глада, както и за несигурния живот в България, Actualno.com разговоря с украинката, с цел да разбере къде е тайната на борбения дух на една майка, решила да се бори за бъдеще за нея ѝ и щерка ѝ!
Здравейте, Татяна. Моля да започнете своя роман изначало. Как се запознахте с вашия брачен партньор Алексей, който живее в Гърмен, до момента в който вие сте в Донбас, Украйна?
Здравейте и благодаря за опцията да опиша своята история. С Алексей се запознахме в интернет преди войната в Донбас. Пишехме си, коментирахме във форумите и се подкрепяхме взаимно. След като моя роден град беше окупиран от националистически батальони, Алексей ми предложи да избягам от войната. Тогава не знаех какво да върша. Ужасът на бомбардировките, обстрелите и една седмица прекарана в мазето под къщата ми ме бяха сковали. Страх ме беше да потегли в една непозната за мен страна и при един напълно чужд за мен човек. Но страхът от войната, за живота на щерка ми и личния ми живот беше по-голям и взех решение да потегли. Реших да тичам.
По това време имах дребен магазин в центъра на града, само че го изгубих, в следствие разбрах, че е бил опустошен от бомбардировките. Алексей оказа помощ на фамилията ми в най-трудните моменти. Нямахме пари даже да си купим самун, а той ни помагаше - на нас, едни напълно непознати хора. После ми изпрати пари за паспорта, визата и билетите. Страх ме беше да потегли, само че по-страшно беше да остана. След като изкарах всички документи, се качих на влака и потеглихме с щерка ми към едно непознато за мен бъдеще.
Пристигате в България и се дамите за Алексей?
След като напуснахме Украйна, се успокоих, войната беше зад тила ми. Въпреки това се опасявах, не знаех какво ме чака и що за човек е Алексей. Бягах от войната, нито съм мислила да се бракосъчетавам за Алексей, нито пък за някой различен. Той беше срещу всевъзможни близки връзки, когато дойдох. Но със времето се обикнахме. Когато пристигнахме с щерка ми в Гърмен, почувствах, че съм вкъщи. Не знам за какво, само че и в този момент имам такова възприятие.
Изкарах 90 дни, които ми се поставят по визата, и по-късно през януари 2015 година подадох молба за протекция - за мен и щерка ми Анна. Започнаха интервютата и на всеки три месеца вървях на автограф. С Алексей се сближихме и на 7 април същата година сключихме брак. След една година получих позволение за работа и започнах работа в един хотел в Огняново като камериерка. Преди това работих на друго място, само че това беше незаконно и мисля, че няма потребност да се загатва. Три години по-късно получих формален отвод от Агенцията за бежанците за мен и щерка ми. Според тях, бях пристигнала тук, с цел да се омъжа. Предложиха да ме пратят в друга част на Украйна. Обжалвахме решението пред Административния съд в София и спечелихме делото. Агенцията също апелира решението и след една година беше анулирано предходното решение на съда. На 20 юли ми връчиха решението за отвод за статут на емигрант. След към два месеца бяхме извикана в отдел " Миграция " в Благоевград, където ни връчиха разпореждане да напуснем страната, без да обръщат внимание на това, че съм подала молба за протекция.
Защо е била отхвърлена молбата?
Последваща молба за протекция е била отхвърлена от Агенцията за бежанците на съображение отчет на Върховния комисар на Организация на обединените нации за обстановката в Украйна и това, че майка ми се обадила и ни сподели, че са идвали да ме търсят от специфичните служби. Според управляващите в България това, че съм била търсена от специфични служби, не е доказателство, а разбъркване на обстоятелствата.
Какво следва по-късно?
До 2 ноември трябваше да напуснем България съгласно нареждането, само че подадохме молбата по член 36б, алинея 2 от Закона на чужденците в България да ни бъде позволено да останем в България, до момента в който Анна приключи осми клас. Междувременно обжалвахме отхвърли на организацията в Административния съд в София и моята тъжба ще бъде прегледана на 26 ноември от 10:30 часа. Началникът на миграцията отхвърли моята молба и е връчил нова заповед за овакантяване на страната до 13 декември и ми е писал санкция. Но и това ще бъде обжалвано.
Обмисляла ли сте да осъдите България?
Ако загубим на 26 ноември, ще апелираме в Страсбург, само че не желая да осъждам България. Искам да осъдят институциите, които взимат противозаконни политически решения. От българите през тези години съм видяла единствено положително и съм и доста признателна за поддръжката, която ми оказват елементарните хора, правозащитници, неправителствени организации и на жителите на с. Гърмен, община Гърмен и близките села, които събраха над 500 подписа в нашата поддръжка.
Татяна, сега е настояща тематиката за пазаруване на българско поданство. Имала ли сте такива оферти?
Не съм мислила да си купи поданство, нито пък ми било предлагано. Иска единствено да ме оставят на мира. А в случай че загубим делата, ще желаяме протекция в някоя от прилежащите страни: Гърция, Македония или Сърбия. Имам право да остане в България като брачна половинка на Алексей, само че за това би трябвало да отида в Украйна и да получа виза. И след това да се завърнем и да можем да останем тук. Има и алтернатива, при която, в случай че се върна в Украйна, може да ме чака затвор, по тази причина няма по какъв начин да се върна там.
Интервю на Костадин Костов
Историята ѝ се повтаря 17 години по-късно от украинката Татяна Кондратюк, която дружно с щерка си бяха от Украйна, където бушува война, с цел да се пресели при мъж, с който се е срещнала в интернет. Мъжът се споделя Алексей и живее в благоевградската провинция Гърмен. Татяна и петнадесет годишната ѝ щерка Ана са към този момент 4 години в България, само че от страната ни желаят да ги пратят назад в Украйна, тъй като не могат да получат статут на бежанци. За ужаса на войната в родината си, дългия път през бомбите и глада, както и за несигурния живот в България, Actualno.com разговоря с украинката, с цел да разбере къде е тайната на борбения дух на една майка, решила да се бори за бъдеще за нея ѝ и щерка ѝ!
Здравейте, Татяна. Моля да започнете своя роман изначало. Как се запознахте с вашия брачен партньор Алексей, който живее в Гърмен, до момента в който вие сте в Донбас, Украйна?
Здравейте и благодаря за опцията да опиша своята история. С Алексей се запознахме в интернет преди войната в Донбас. Пишехме си, коментирахме във форумите и се подкрепяхме взаимно. След като моя роден град беше окупиран от националистически батальони, Алексей ми предложи да избягам от войната. Тогава не знаех какво да върша. Ужасът на бомбардировките, обстрелите и една седмица прекарана в мазето под къщата ми ме бяха сковали. Страх ме беше да потегли в една непозната за мен страна и при един напълно чужд за мен човек. Но страхът от войната, за живота на щерка ми и личния ми живот беше по-голям и взех решение да потегли. Реших да тичам.
По това време имах дребен магазин в центъра на града, само че го изгубих, в следствие разбрах, че е бил опустошен от бомбардировките. Алексей оказа помощ на фамилията ми в най-трудните моменти. Нямахме пари даже да си купим самун, а той ни помагаше - на нас, едни напълно непознати хора. После ми изпрати пари за паспорта, визата и билетите. Страх ме беше да потегли, само че по-страшно беше да остана. След като изкарах всички документи, се качих на влака и потеглихме с щерка ми към едно непознато за мен бъдеще.
Пристигате в България и се дамите за Алексей?
След като напуснахме Украйна, се успокоих, войната беше зад тила ми. Въпреки това се опасявах, не знаех какво ме чака и що за човек е Алексей. Бягах от войната, нито съм мислила да се бракосъчетавам за Алексей, нито пък за някой различен. Той беше срещу всевъзможни близки връзки, когато дойдох. Но със времето се обикнахме. Когато пристигнахме с щерка ми в Гърмен, почувствах, че съм вкъщи. Не знам за какво, само че и в този момент имам такова възприятие.
Изкарах 90 дни, които ми се поставят по визата, и по-късно през януари 2015 година подадох молба за протекция - за мен и щерка ми Анна. Започнаха интервютата и на всеки три месеца вървях на автограф. С Алексей се сближихме и на 7 април същата година сключихме брак. След една година получих позволение за работа и започнах работа в един хотел в Огняново като камериерка. Преди това работих на друго място, само че това беше незаконно и мисля, че няма потребност да се загатва. Три години по-късно получих формален отвод от Агенцията за бежанците за мен и щерка ми. Според тях, бях пристигнала тук, с цел да се омъжа. Предложиха да ме пратят в друга част на Украйна. Обжалвахме решението пред Административния съд в София и спечелихме делото. Агенцията също апелира решението и след една година беше анулирано предходното решение на съда. На 20 юли ми връчиха решението за отвод за статут на емигрант. След към два месеца бяхме извикана в отдел " Миграция " в Благоевград, където ни връчиха разпореждане да напуснем страната, без да обръщат внимание на това, че съм подала молба за протекция.
Защо е била отхвърлена молбата?
Последваща молба за протекция е била отхвърлена от Агенцията за бежанците на съображение отчет на Върховния комисар на Организация на обединените нации за обстановката в Украйна и това, че майка ми се обадила и ни сподели, че са идвали да ме търсят от специфичните служби. Според управляващите в България това, че съм била търсена от специфични служби, не е доказателство, а разбъркване на обстоятелствата.
Какво следва по-късно?
До 2 ноември трябваше да напуснем България съгласно нареждането, само че подадохме молбата по член 36б, алинея 2 от Закона на чужденците в България да ни бъде позволено да останем в България, до момента в който Анна приключи осми клас. Междувременно обжалвахме отхвърли на организацията в Административния съд в София и моята тъжба ще бъде прегледана на 26 ноември от 10:30 часа. Началникът на миграцията отхвърли моята молба и е връчил нова заповед за овакантяване на страната до 13 декември и ми е писал санкция. Но и това ще бъде обжалвано.
Обмисляла ли сте да осъдите България?
Ако загубим на 26 ноември, ще апелираме в Страсбург, само че не желая да осъждам България. Искам да осъдят институциите, които взимат противозаконни политически решения. От българите през тези години съм видяла единствено положително и съм и доста признателна за поддръжката, която ми оказват елементарните хора, правозащитници, неправителствени организации и на жителите на с. Гърмен, община Гърмен и близките села, които събраха над 500 подписа в нашата поддръжка.
Татяна, сега е настояща тематиката за пазаруване на българско поданство. Имала ли сте такива оферти?
Не съм мислила да си купи поданство, нито пък ми било предлагано. Иска единствено да ме оставят на мира. А в случай че загубим делата, ще желаяме протекция в някоя от прилежащите страни: Гърция, Македония или Сърбия. Имам право да остане в България като брачна половинка на Алексей, само че за това би трябвало да отида в Украйна и да получа виза. И след това да се завърнем и да можем да останем тук. Има и алтернатива, при която, в случай че се върна в Украйна, може да ме чака затвор, по тази причина няма по какъв начин да се върна там.
Интервю на Костадин Костов
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ