Гениите Джон Стайнбек и Робърт Капа разказват за разрушения Сталинград след войната
През 1938 година отпътува за Китай и става очевидец на китайско-японския спор. В края на същата година напълно ненадейно за себе си ставасветовноизвестен. Такъв си и остава. „ За него е непоносима мисълта да бъде равнодушен наблюдаващ — споделя биографът му, — той мощно севълнува от изхода на войната против фашизма и постоянно е подготвен да рискува живота си поради една добра фотография. “[…]
Робърт Капа е артистичният нравствен приятел на Стайнбек. Както споделя самият той в паметното слово след ненавременната гибел нафотографа през 1954 година: „ Капа умееше да снима придвижването, насладата и скръбта. Умееше да снима мисълта. Той сътвори свят и това бе светът на Капа. Замислете се по какъв начин е запечатал на лентата необятния съветски пейзаж, а на фотографията се вижда единствено дълъг път с едно-единствено човешко създание. Вижте по какъв начин обективът съумява да проникне през очите до душата на индивида “.
Капа споделя по какъв начин се е породило съдействието сред двамата постоянно търсещи създатели: В началото на новата война, измислена от политиците, наречена студена война… никой не знаешекъде са бойните полета. Докато се чудех с какво да се захвана, срещнах господин Стайнбек, който имаше същия проблем. Бореше се с някаква неподатлива пиеса, а от студената война го побиваха тръпки, както и мен. Накратко - двамата си основахме екип срещу студената война. […]
Своеобразното ревю на Капа за желанията на двамата създатели ненапълно разкрива за какво „ Руски дневник “ превъзхожда в доста връзки по-амбициозни и даже по-богати на информация разкази за следвоенна Русия. Журналистът и президент на Асоциацията на американските издатели на селскостопанска литература Джон Л. Строн да вземем за пример също желае да научи повече за елементарните хора. Той обикаля кооперативни стопанства и вижда пагубната съсипия след войната. Също като Стайнбек той стига до заключението, че „ точно дамите са същинските героини на фронта на селското стопанство, дамите, на чиито рамене през войната е легнала цялата
полска работа и които даже в този момент не престават да правят осемдесет % от работата в кооперативните стопанства “[…].
През 1948 година, след публикуването на книгата,
украински професор, живеещ в Мюнхен, пита: „ Защо не пожелахте давидите истината, господин Стайнбек? “. Какво още би могъл да види Стайнбек, е сякаш по-подходящият въпрос. Той несъмнено е знаелповече от това, което е написал. Бил е в Съветския съюз и по-рано,
въпреки че не загатва за пътуването си от 1937 година. През 1947 година Стайнбек разказва единствено това, което вижда, и го разказва с доста възприятие и схващане, тъй като такива са набелязаните от самия него художествени параметри.[…] Книгата би трябвало да се чете поради това, което е, а не поради това, което не съумява да бъде. Точно както има намерение, с сензитивното си перо Стайнбек разказва значим миг от историята на Съветския съюз. Майсторските миниатюри на Стайнбек, както и
фотосите на Капа, отразяват прочувствената им реакция от срещата със страна, осакатена от войната, и с народа, заливан с агитация, лишен от независимост на словото и уверен в правотата на втълпените им схващания. И въпреки всичко хората, които разказва Стайнбек, са на първо място хора.
Из шеста глава
[…]Пътят до Сталинград бе най-разбитият от всички пътища в страната. Градът се намираше на километри от летището и в случай че можехме да минем по полето, несъмнено пътуването щеше да е по-леко и безпрепятствено. Така нареченото шосе бе осеяно с дупки и големи дълбоки следи от порои. Нямаше настилка и неотдавнашните дъждове бяха трансформирали обособени сектори в дълбоки локви. В степта, която се простираше докъдето взор стига, пасяха стада кози и крави. Железопътна линия вървеше паралелно с пътя и около нея се виждаха колони обгорели товарни вагони и платформи, унищожени през войната. Цялата местност на километри от Сталинград бе осеяна с остатъци от войната – изгорели танкове, железопътни релси, бронетранспортьори и ръждясали остатъци от оръдия. Металните боклуци се събираха и претопяваха за тракторния цех в Сталинград.
Налагаше се да се държим с две ръце, до момента в който рейсът се друсаше и подскачаше по пътя. Сякаш нямаше край пътуването през степта. Най-сетне от малко нагорнище пред погледа ни се разкри Сталинград и зад него – Волга.
В покрайнините на града никнеха стотици нови къщички, само че в самия град цареше разрухата. Сталинград е ситуиран по брега на река Волга. Дълъг е най-вече четири километра. И преди бяхме виждали градове, само че множеството бяха бомбардирани. В Сталинград беше напълно друго. В градовете, разрушени от бомбардировки, са останали тук-таме оживели стени, а този град е опустошен с ракетен и артилерийски обстрел. В него са се водили борби в продължение на месеци, няколко пъти той е бил превземан и освобождаван и след това още веднъж нападнат. Почти няма здрави стени, а дребното, които не са сринати, са надупчени от картечните откоси. Разбира се, към този момент бяхме чели за безпримерната отбрана на Сталинград и в този момент, до момента в който гледахме опустошението, осъзнахме, че когато един град е опустошен, руините основават леговище на защитаващата го войска, гнезда, от които не могат да бъдат прогонени непоколебимите му бранители. Тук измежду ужасните отломки е водена борбата, трансформирала се в един от великите повратни моменти във войната, когато след неколкомесечна блокада, офанзиви и контраатаки германците най-накрая били обкръжени и пленени, даже и най-ограничените им военни са проумели, че са изгубили войната.
На централния площад се виждаха руините на огромен повсеместен магазин, последното барикада на германците. Тук е бил покорен Фон Паулус, тук е бил краят на обсадата.
Отсреща се издигаше обновената постройка на хотел „ Интурист “, където щяхме да отседнем. Настаниха ни в две стаи. Под прозорците се простираше земя, осеяна с руини, купища натрошени тухли и мазилка, а измежду руините пълзяха странните тъмни плевели, неизменими посетители на разрухата. Докато бяхме в Сталинград, не спирахме да се учудваме на какви необятни пространства се простираха руините, още повече, че те не бяха безлюдни. Под руините имаше дупки и изби, където живееха хора. Сталинград е бил огромен град с жилищни блокове. Сега от тях не бе останало нищо, имаше единствено нови жилища в покрайнините, а хората трябваше да живеят някъде.
И те живееха в мазетата на постройките, където преди са били жилищата им. Сутрин от прозореца виждахме по какъв начин иззад една огромна купчина тухли ненадейно се появява момиче на път за работа и в придвижване си оправя косата. Беше чисто и спретнато. Провираше се с грациозни придвижвания измежду плевелите и отиваше на работа. Не можехме да разберем по какъв начин се оправят. Как живееха подземен и все пак бяха чисти, горди и женствени. От дупките излизаха и домакини с бели забрадки и с кошници в ръце тръгваха към пазара. Пред очите ни се разиграваше странна и героична подигравка на актуалния живот.
Сблъскахме се и с едно покъртително изключение. Тъкмо зад хотела, под прозорците ни имаше малко сметище, където изхвърляха кори от пъпеши, кокали, обелки от картофи и други боклуци. Няколко метра по-нататък имаше нещо като вход в дупка на лалугер. Всяка заран рано оттова изпълзяваше момиче. Беше с дълги крайници, боса, със слаби ръце и сплъстена коса. Мръсотията по тялото ѝ се бе наслоявала с години и кожата ѝ като че ли бе придобила тъмнокафяв цвят. Веднъж погледна нагоре и ни се откри лицето й, имаше най-красивото лице, което бяхме виждали. Само очите ѝ бяха лукави като на лисица, безчовечен очи. Лицето ѝ бе хармонично и в него нямаше диря от малоумие. Явно нещо се бе прекършило в ужаса на войната и тя бе намерила леговище в забравата. Клечеше на земята и ръфаше динените кори и осмукваше костите, останали от непознатите супи. Обикновено прекарваше там по час-два, до момента в който се наяде. После отиваше в бурените, лягаше и заспиваше на слънце. Красивото ѝ лице бе като изваяно, а дългите ѝ крайници ѝ придаваха елегантност на диво животно. Жителите на прилежащите изби в квартала рядко разговаряха с нея, само че една заран някаква жена излезе от своята дупка и ѝ даде половин самун. Момичето го сграбчи настървено и го притисна до гърдите си. Изгледа като подивяло куче дамата, която ѝ даде хляба, и не смъкна от нея осъществявания си с съмнение взор, до момента в който тя не се прибра в дупката си. Сетне заръфа комата черен самун и всякога, когато погледнеше нагоре, очите ѝ шареха като на животно. Докато ръфаше хляба, кирливият опърпан шал се свлече и разкри младата мръсна гръд, само че ръката ѝ неумишлено го придърпа и приглади с покъртителен мекушав жест.
Недоумявахме какъв брой ли още са хората, чието схващане отхвърля да одобри живота през двайсети век, само че вместо да станат отшелници, бяха потърсили леговище във върховете на човешкото минало, в прастарите глъбини на насладата, болката и самосъхранението. Дълго време щяхме да помним това лице.
Надвечер пристигна полковник Данченко, с цел да ни опише за сраженията за Сталинград. Беше към петдесет годишен с обръсната глава. Носеше бяла куртка, пристегната с колан, а гърдите му бяха окичение с ордени. Разведе ни из града и ни сподели къде 21-ва войска е удържала позициите и къде 62-ра войска е пристигнала на помощ. Носеше карта на бойните дейности. Заведе ни на мястото, където е било спряно настъплението на германците и те към този момент не са напреднали нито крачка. Там е къщата на Павлов, която се е трансформирала в национална реликва и евентуално вечно ще остане историческо място. Къщата на Павлов е жилищна постройка. Самият Павлов е бил сержант. С още девет души отбранявал постройката петдесет и два дни и отблъсква германците, които от самото начало се пробват да я завладяват, само че не съумяват нито да обхванат вътре, нито да пленят Павлов. Това е мястото, докъдето са стигнали хитлеристите.
Показа ни хълма, откъдето бе почнало най-голямото немско нахлуване. Сега там кипеше живот.[…]
Следобед отидохме в дребен парк до реката. Там в подножието на голям каменен обелиск имаше градина с червени цветя, под които са заровени доста от бранителите на Сталинград. Паркът беше необитаем, единствено на една скамейка седеше жена, а до оградата стоеше момченце на пет-шест години и гледаше цветята. Стоя толкоз дълго, че помолихме Хмарски да го заприказва.
– Какво правиш тук? – попита го той на съветски.
Момченцето отвърна ясно и малко, без никаква прочувственост:
– Дошъл съм при татко си. Идвам тук всяка вечер.
В гласа му нямаше възторг, детето просто съобщаваше факт, а дамата на пейката подвигна глава, кимна и се усмихна. След малко двамата с детето потеглиха през парка към опустошения град.
[...]Площадът пред хотела, заобиколен от руини, изглеждаше голям. На една оживяла стена се мъдреше високоговорител, който гърмеше от ранна заран до късна нощ. От него се носеха речи, вести и безчет песни. Беше толкоз гръмък, че го чувахме даже когато заровехме глави в завивките, и имахме възприятието, че мембраната му ще се пръсне, което честичко си пожелавахме.
Искахме да разгледаме и снимаме фамозния сталинградски тракторен цех. Именно там под обстрела на германците служащите траяли да създават танкове. А когато хитлеристите се приближавали до него, оставяли инструментите и излизали да защитят завода, а след това се прибирали и още веднъж се залавяли за работа.[…]
Заводът се намира в покрайнините на града и още отдалеко видяхме високите му комини. Земята в близост бе изровена и разорана, а постройките полуразрушени. Спряхме пред портала и незабавно излязоха двама пазачи, които гледаха фотоапаратурата на Капа в рейса, върнаха се, обадиха се по телефона и скоро наизлязоха още пазачи. Те също разгледаха фотоапаратите и още веднъж се обадиха по телефона. Правилата бяха безпощадни. Не ни разрешиха даже да свалим апаратите от рейса. Дойдоха шефът, основният инженер и петима-шестима началници. Тъй като приехме разпоредбите, бяха извънредно общителни. Можехме да преглеждаме каквото пожелаем, само че без да снимаме. Това доста ни натъжи, тъй като заводът беше позитивно събитие, както и дребните украински стопанства. Тук, в завода, отбраняван през войната от самите служащи, където в този момент същите служащи още веднъж произвеждаха трактори, се долавяше духът, крепил руснаците против врага. Също тук най-очебиен беше и ужасът, който у руснаците предизвикваше фотоапаратът.
Зад портала гледката бе забележителна. Група служащи се трудеха на конвейера и наковалните, други възстановяваха разрушените здания. Всички постройки бяха наранени, само че множеството бяха без покриви, а някои изцяло унищожени. Възстановителните работи не спираха и тракторите ритмично слизаха от конвейера. Видяхме по какъв начин пещите гълтам големи парчета от немски танкове и оръдия. Видяхме по какъв начин от валяците излизат железни листове. Видяхме отливането, щамповането, струговането и шлифоването на детайлите. Накрая от конвейера слизаха новите трактори, боядисани и излъскани, и се строяваха на площадката в очакване да бъдат превозени с влакове до полето. Денонощно служащите възвръщат полусрутените здания на завода, въоръжени с метал, тухли и стъкло. Няма време за нов градеж, продукцията на завода е нужна в този момент.
[...]В същия този цех служащите са произвеждали танкове, до момента в който немските оръдия са го разрушавали. В него се крие ужасяваща притча, тук на едно място се демонстрират два големи човешки капацитета – съзиданието и разрушението.[…]
[...]Поканиха ни в кабинета на архитекта, който ръководеше строителството на новия Сталинград. Била е обсъждана концепцията градът да бъде изместен надолу по реката, а не да се възвръща, тъй като разчистването на руините значи загуба на труд и време. Било по-евтино и елементарно да се стартира изначало. Срещу това предложение имало два аргумента. Първо – огромна част от канализационната мрежа и подземната електрическа апаратура не са наранени. Второ – непоколебимото разбиране на хората, че по сантиментални аргументи Сталинград би трябвало да бъде възобновен на остарялото си място. Това несъмнено е най-важният претекст. Всички бяха подготвени да не жалят труда си за почистване на руините, единствено да се реализира това тяхно предпочитание.
Архитектурните проекти за възобновяване на града бяха пет, само че към момента нямаше гипсов макет, тъй като никой не беше утвърден. Обединяваше ги следното – центърът на града трябваше да се застрои с грандиозни публични здания, неотстъпващи на проектираните за Киев, великански монументи и облицовани с мрамор насипи със стълби до брега на Волга, паркове и колонади, пирамиди и обелиски и големи скулптури на Сталин и Ленин. Всички хрумвания бяха показани във тип на рисунки, чертежи в вероятност или проекти. За следващ път си помислихме, че американците и руснаците си наподобяват доста по две неща – по любовта си към техниката и към внушителните здания. Сигурно по тази причина в Америка руснаците се възхищават най-вече на две неща – на завода на Форд и на Емпайър стейт билдинг.
На войска от архитекти, които създават проекти по възобновяване на Сталинград, са предоставени и по-малки задания – градеж на учебни заведения, селца, проекти за дребни къщи. Градът започваше да се построява откъм покрайнините, там никнеха хиляди дребни къщички и жилищни блокове. Затова центърът на града ще се застроява, когато проектите за публичните здания ще могат да се осъществят.
Попитахме основния проектант за какво хората, които живеят подземен и измежду руините, не си построят къщи в покрайнините на града. Той се усмихна горчиво:
– Тези хора живеят в мазетата на тогавашните си къщи и освен, че не желаят да се местят, а упорстват да останат там по две аргументи. Първо – те са привикнали с местата, където са живели постоянно, а хората не обичат да се разделят с това, към което са привързани, даже когато то е унищожено. Втората причина е в превоза. Не доближават рейсовете и трамваите и в случай че се реалокират, ще би трябвало да изминават огромни дистанции на път за работа, а това е сериозен проблем.
- Да, само че въпреки всичко какво ще предприемете? -настоявахме ние.
- Когато бъдат подготвени къщите, в които ще могат да се нанесат, ще се наложи да ги преместим. Надяваме се до тогава да разполагаме с рейсове, трамваи и други транспортни средства, без това да съставлява проблем.
Докато бяхме в кабинета на архитекта, влезе един служител и попита дали желаеме да забележим подаръците, изпратени за Сталинград от целия свят. Макар да бяхме предоволни от визитите си по музеите, взехме решение, че не е зле да приемем. Върнахме се в хотела да си починем, само че едвам влязохме в стаята и на вратата се почука. Отворихме и влязоха няколко души, натоварени с кутии, сандъци и папки. Това бяхаподаръците за сталинградчани. Кралят на Етиопия бе изпратил червен кадифен щит, обкован със златен филигран. От държавното управление на Съединените щати имаше пергаментов свитък с високопарни слова и увенчан с подписа на Франклин Д. Рузвелт. Показаха ни железна паметна плоча от Шарл дьо Гол и меч от краля на Англия. Имаше завивка с избродирани имената на хиляда и петстотин дами от дребен английски град. Донесоха всички тези неща в стаята ни, тъй като Сталинград още нямаше музей. Трябваше да разгледаме големите папки с многословни приветствия до жителите на Сталинград от държавни управления, министър-председатели и президенти.
С възприятие на горест преглеждахме странните дарове от държавните глави – копие на феодален меч, копие на античен щит, гръмки думи и високопарно изразени усеща, и когато ни помолиха да напишем няколко думи в книгата за усещания, ние нямахме какво да кажем. Тя бе цялостна с изречения от рода на „ героите на света “ и „ бранители на цивилизацията “. Писанията и подаръците бяха като гигантските, мускулести, грозни и безсмислени скулптури, които се издигат в чест на някой елементарен празник. Мислихме си само за бронзовите лица на мъжете, които работеха край пещите в тракторния цех, за девойките, които на излизане от дупките подземен си оправяха косите, за момченцето, което всяка вечер ходеше при татко си на братската могила. Те не бяха празни алегорични фигури, бяха елементарни хора, които са претърпели войната и са съумели да се защитят.
Средновековният меч и златният щит бяха неуместни. На хората, които бяха ги подарили, им липсваше въображение. Светът бе окичил Сталинград с подправен орден, когато той в действителност имаше потребност от пет-шест булдозера.
Заведоха ни в новите и възобновени жилищни блокове на служащите от сталинградските фабрики – възобновени и нови. Тогава се поинтересувахме от размера на наемите и заплатите.
Апартаментите са дребни, само че относително комфортни. С кухня, една или две стаи и хол. Черноработниците, или неквалифицираните служащи, получават петстотин рубли месечно, приблизително квалифицираните – хиляда рубли, а квалифицираните – две хиляди. Това не е доста, в случай че не се приравни към цените на храната и наемите. В целия Съветски съюз наемите, в случай че, несъмнено, съумеете да се сдобиете с жилище, са необикновено ниски. Наемът за подобен апартамент, в това число за газ, ток и вода, е двайсет рубли, т.е. един % от месечния приход на дипломиран служащ и два от прихода на ниско дипломиран служащ. Храната е доста евтина. Всекидневните артикули – самун, зеле, месо и риба, които съставляват менюто на елементарния служащ, не са проблем. Деликатесите, консервите и вносните храни обаче са много скъпи, а удоволствия от рода на шоколада са съвсем немислими за всички. И въпреки всичко руснакът живее с вярата, че когато стоките станат повече, цените ще бъдат понижени. Например, когато производството на новия съветски автомобил, ненапълно сходен на немския фолксваген, стане серийно и той излезе на пазара, ще коства към 10 хиляди рубли. Тази цена ще е закрепена и като се има поради, че в този момент цената на една крава е от седем до девет хиляди рубли, може да се получи визия за съпоставимите цени.
Както в Киев, по този начин и в Сталинград имаше немски военнопленници, облечени в старите си дрипави униформи. Хората избягваха да ги поглеждат. Цели колони се влачеха по улиците към обекта, на който работеха, нормално охранявани от един боец.
Искахме да излезем с риболовците и да забележим по какъв начин ловят огромните есетри във Волга, от които се добива хайверът, само че все не успявахме, тъй като рибата се лови нощем. Затова пък отидохме да забележим по какъв начин докарват улова на сутринта. Рибите бяха големи. Има два типа есетра. Едните са грамадни екземпляри, сходни на морска котка, с бакенбарди. Другите са с дълги муцуни, които наподобяват на лопата. Този ден не бяха хванали същински великани. Най-голямата тежеше към двеста и петдесет кг. Казаха ни, че от време на време надвишават петстотин кг и от тях вадят големи количества хайвер, който незабавно се слага в лед. Рибата се лови с огромни и здрави мрежи. Щом лодките допрян брега, замразеният хайвер неотложно се товари на самолети и се разпраща в огромните градове на Съветския съюз. Част от рибата се продава на място, само че множеството се опушва, складира се и по-късно се продава на доста висока цена.
Капа още веднъж бе бледен. Искаше да снима хора в работна конюнктура, само че все нещо му пречеше. Според него освен пътуването беше неуспех, само че и всичко друго – той се бил провалил, аз също съм се провалил. Той в действителност беше извънредно оклюмал.[…]
На другия ден тръгвахме за Москва и Капа не спа цяла нощ. Размишляваше угрижен, че не е съумял да направи фотосите, които желае. Освен това фотосите на всички забавни обекти, които бе направил, бяха развалени. Капа изглеждаше трагичен. И тъй като и двамата не можехме да заспим, измислихме къси сюжети за два кино лентата.[…]
На сутринта тръгнахме за летището доста рано, тъй като искахме да създадем няколко фотоси в покрайнините на Сталинград – фотоси на хора, които си строят дребни къщички. Искахме да забележим и снимаме и няколко нови учебни заведения и детски градини. Спряхме до дребната къща, която си строеше счетоводител на завода. Той самичък ковеше дъските, самичък бъркаше хоросана, а край него в градината играеха децата му. Бе доста отзивчив и продължи да строи, до момента в който го снимахме. После донесе фамилния албум, с цел да ни покаже, че не всеки път е живял по този начин и че в миналото е имал апартамент в Сталинград. Албумът бе като всички такива албуми по света. Имаше негови фотоси като дете, като юноша, във военна униформа и след завръщането му от войната. Имаше фотоси от сватбата, на жена му в дълга бяла рокля и от почивките им на Черно море, фотоси на децата на друга възраст. В албума имаше и картички, които бе получавал. Това бе цялата история на живота му, мемоари за всичко хубаво, което му се е случвало. Останалото бе изгубил във войната.
- А по какъв начин успяхте да опазите албума? – попитахме ние. Той плъзна нежно длан по албума, съхранил спомените му:
- Пазехме го доста. Това е най-ценната движимост, която имаме.
Върнахме се в рейса и още веднъж поехме към летището. Пътятвече ни стана до болежка прочут. Освен с багажа си пасажерите за Москва се бяха натоварили с мрежи с по две-три дини. В Москва дини мъчно се намират, а в Сталинград има доста и са хубави. Не изостанахме от другите, извадихме мрежите и купихме по две дини за момчетата в хотел „ Метропол “.
[...]Най-после самолетът излетя... Отначало в самолета беше горещо, само че щом набрахме малко височина, стана тъкмо противоположното. Капчиците влага по метала се трансфораха в парченца лед и скреж. Щяхме да измръзнем от мраз. Бяхме облечени в леки облекла, а горките грузинци се скупчиха един до различен, тъй като идваха от тропичния юг и този студ бе нетърпим за тях.
Четирите часа в самолета бяха ужасни. […]Телеграмата, която беше изпратил, с цел да поръча кола, несъмнено беше неправилно разчетена и никой не ни посрещна. Трябваше да чакаме най-малко два часа. В това време се появи един грък. В сериозни моменти постоянно се появява някой грък в който и да е завършек на света. Той предложи да ни уреди кола и го направи, само че против много висока цена. Така поехме към хотел „ Савой “.
Говорехме си, че на водачите на комунистическите и социалистическите режими несъмнено им е омръзнало да се борят с невероятната дарба на капитализма да оцелява. Щом го изкорениш на едно място, той се появява на друго. Прилича на земните червеи – като ги разрежеш, всяка половина оживява и се трансформира в обособен субект. В Москва колониите от червеите на капитализма оцеляват и плъзват във всички направления – черноборсаджиите, водачите, които печелят от колите на работодателите си, и неизбежният грък, който постоянно има нещо за пласиране или предоставяне чартърен. Изобщо има ли някъде грък, има и капитализъм. Триста рубли ни струваше да се доберем до Москва. Нашият грък бе показал прецизен нюх какъв брой тъкмо можем да понесем. Не се колебая, че бързо е решил какъв брой сме изморени и ядосани, с какви пари разполагаме и е определил непоклатимата цена от триста рубли, която платихме.
Бяхме зажаднели за непорочност. В Сталинград нямахме опция да се къпем. Само се миехме с мокра забрадка и копнеехме за горещата вана и за сапуна.
[...]Най-после дойде пощата. Бяхме тук от двадесет и пет дни, а ни се струваше, че от години сме изолирани от света, по тази причина настървено се нахвърлихме на писмата. Имахме възприятието, че сме тръгнали доста от дълго време, а приятелите ни в Америка, които бяха ни писали, не мислеха по този начин. Това ненапълно ни учуди. Събрахме фотографската техника на едно място, оставихме мръсните облекла за пране и Капа подготви филмите си за проявление.
Разгледа проявените негативи, които бяха получени, до момента в който ни нямаше, и горко се завайка. Не бяха излезли както би трябвало. Нищо не беше както би трябвало. Някои бяха с прекомерно наедрял растер, други – държани в проявителя повече, а трети – незадоволително. Направо побесня. Бях се държал неприятно с него и се пробвах да го уверя, че това са най-прекрасните фотоси на света, само че той се изсмя язвител
Робърт Капа е артистичният нравствен приятел на Стайнбек. Както споделя самият той в паметното слово след ненавременната гибел нафотографа през 1954 година: „ Капа умееше да снима придвижването, насладата и скръбта. Умееше да снима мисълта. Той сътвори свят и това бе светът на Капа. Замислете се по какъв начин е запечатал на лентата необятния съветски пейзаж, а на фотографията се вижда единствено дълъг път с едно-единствено човешко създание. Вижте по какъв начин обективът съумява да проникне през очите до душата на индивида “.
Капа споделя по какъв начин се е породило съдействието сред двамата постоянно търсещи създатели: В началото на новата война, измислена от политиците, наречена студена война… никой не знаешекъде са бойните полета. Докато се чудех с какво да се захвана, срещнах господин Стайнбек, който имаше същия проблем. Бореше се с някаква неподатлива пиеса, а от студената война го побиваха тръпки, както и мен. Накратко - двамата си основахме екип срещу студената война. […]
Своеобразното ревю на Капа за желанията на двамата създатели ненапълно разкрива за какво „ Руски дневник “ превъзхожда в доста връзки по-амбициозни и даже по-богати на информация разкази за следвоенна Русия. Журналистът и президент на Асоциацията на американските издатели на селскостопанска литература Джон Л. Строн да вземем за пример също желае да научи повече за елементарните хора. Той обикаля кооперативни стопанства и вижда пагубната съсипия след войната. Също като Стайнбек той стига до заключението, че „ точно дамите са същинските героини на фронта на селското стопанство, дамите, на чиито рамене през войната е легнала цялата
полска работа и които даже в този момент не престават да правят осемдесет % от работата в кооперативните стопанства “[…].
През 1948 година, след публикуването на книгата,
украински професор, живеещ в Мюнхен, пита: „ Защо не пожелахте давидите истината, господин Стайнбек? “. Какво още би могъл да види Стайнбек, е сякаш по-подходящият въпрос. Той несъмнено е знаелповече от това, което е написал. Бил е в Съветския съюз и по-рано,
въпреки че не загатва за пътуването си от 1937 година. През 1947 година Стайнбек разказва единствено това, което вижда, и го разказва с доста възприятие и схващане, тъй като такива са набелязаните от самия него художествени параметри.[…] Книгата би трябвало да се чете поради това, което е, а не поради това, което не съумява да бъде. Точно както има намерение, с сензитивното си перо Стайнбек разказва значим миг от историята на Съветския съюз. Майсторските миниатюри на Стайнбек, както и
фотосите на Капа, отразяват прочувствената им реакция от срещата със страна, осакатена от войната, и с народа, заливан с агитация, лишен от независимост на словото и уверен в правотата на втълпените им схващания. И въпреки всичко хората, които разказва Стайнбек, са на първо място хора.
Из шеста глава
[…]Пътят до Сталинград бе най-разбитият от всички пътища в страната. Градът се намираше на километри от летището и в случай че можехме да минем по полето, несъмнено пътуването щеше да е по-леко и безпрепятствено. Така нареченото шосе бе осеяно с дупки и големи дълбоки следи от порои. Нямаше настилка и неотдавнашните дъждове бяха трансформирали обособени сектори в дълбоки локви. В степта, която се простираше докъдето взор стига, пасяха стада кози и крави. Железопътна линия вървеше паралелно с пътя и около нея се виждаха колони обгорели товарни вагони и платформи, унищожени през войната. Цялата местност на километри от Сталинград бе осеяна с остатъци от войната – изгорели танкове, железопътни релси, бронетранспортьори и ръждясали остатъци от оръдия. Металните боклуци се събираха и претопяваха за тракторния цех в Сталинград.
Налагаше се да се държим с две ръце, до момента в който рейсът се друсаше и подскачаше по пътя. Сякаш нямаше край пътуването през степта. Най-сетне от малко нагорнище пред погледа ни се разкри Сталинград и зад него – Волга.
В покрайнините на града никнеха стотици нови къщички, само че в самия град цареше разрухата. Сталинград е ситуиран по брега на река Волга. Дълъг е най-вече четири километра. И преди бяхме виждали градове, само че множеството бяха бомбардирани. В Сталинград беше напълно друго. В градовете, разрушени от бомбардировки, са останали тук-таме оживели стени, а този град е опустошен с ракетен и артилерийски обстрел. В него са се водили борби в продължение на месеци, няколко пъти той е бил превземан и освобождаван и след това още веднъж нападнат. Почти няма здрави стени, а дребното, които не са сринати, са надупчени от картечните откоси. Разбира се, към този момент бяхме чели за безпримерната отбрана на Сталинград и в този момент, до момента в който гледахме опустошението, осъзнахме, че когато един град е опустошен, руините основават леговище на защитаващата го войска, гнезда, от които не могат да бъдат прогонени непоколебимите му бранители. Тук измежду ужасните отломки е водена борбата, трансформирала се в един от великите повратни моменти във войната, когато след неколкомесечна блокада, офанзиви и контраатаки германците най-накрая били обкръжени и пленени, даже и най-ограничените им военни са проумели, че са изгубили войната.
На централния площад се виждаха руините на огромен повсеместен магазин, последното барикада на германците. Тук е бил покорен Фон Паулус, тук е бил краят на обсадата.
Отсреща се издигаше обновената постройка на хотел „ Интурист “, където щяхме да отседнем. Настаниха ни в две стаи. Под прозорците се простираше земя, осеяна с руини, купища натрошени тухли и мазилка, а измежду руините пълзяха странните тъмни плевели, неизменими посетители на разрухата. Докато бяхме в Сталинград, не спирахме да се учудваме на какви необятни пространства се простираха руините, още повече, че те не бяха безлюдни. Под руините имаше дупки и изби, където живееха хора. Сталинград е бил огромен град с жилищни блокове. Сега от тях не бе останало нищо, имаше единствено нови жилища в покрайнините, а хората трябваше да живеят някъде.
И те живееха в мазетата на постройките, където преди са били жилищата им. Сутрин от прозореца виждахме по какъв начин иззад една огромна купчина тухли ненадейно се появява момиче на път за работа и в придвижване си оправя косата. Беше чисто и спретнато. Провираше се с грациозни придвижвания измежду плевелите и отиваше на работа. Не можехме да разберем по какъв начин се оправят. Как живееха подземен и все пак бяха чисти, горди и женствени. От дупките излизаха и домакини с бели забрадки и с кошници в ръце тръгваха към пазара. Пред очите ни се разиграваше странна и героична подигравка на актуалния живот.
Сблъскахме се и с едно покъртително изключение. Тъкмо зад хотела, под прозорците ни имаше малко сметище, където изхвърляха кори от пъпеши, кокали, обелки от картофи и други боклуци. Няколко метра по-нататък имаше нещо като вход в дупка на лалугер. Всяка заран рано оттова изпълзяваше момиче. Беше с дълги крайници, боса, със слаби ръце и сплъстена коса. Мръсотията по тялото ѝ се бе наслоявала с години и кожата ѝ като че ли бе придобила тъмнокафяв цвят. Веднъж погледна нагоре и ни се откри лицето й, имаше най-красивото лице, което бяхме виждали. Само очите ѝ бяха лукави като на лисица, безчовечен очи. Лицето ѝ бе хармонично и в него нямаше диря от малоумие. Явно нещо се бе прекършило в ужаса на войната и тя бе намерила леговище в забравата. Клечеше на земята и ръфаше динените кори и осмукваше костите, останали от непознатите супи. Обикновено прекарваше там по час-два, до момента в който се наяде. После отиваше в бурените, лягаше и заспиваше на слънце. Красивото ѝ лице бе като изваяно, а дългите ѝ крайници ѝ придаваха елегантност на диво животно. Жителите на прилежащите изби в квартала рядко разговаряха с нея, само че една заран някаква жена излезе от своята дупка и ѝ даде половин самун. Момичето го сграбчи настървено и го притисна до гърдите си. Изгледа като подивяло куче дамата, която ѝ даде хляба, и не смъкна от нея осъществявания си с съмнение взор, до момента в който тя не се прибра в дупката си. Сетне заръфа комата черен самун и всякога, когато погледнеше нагоре, очите ѝ шареха като на животно. Докато ръфаше хляба, кирливият опърпан шал се свлече и разкри младата мръсна гръд, само че ръката ѝ неумишлено го придърпа и приглади с покъртителен мекушав жест.
Недоумявахме какъв брой ли още са хората, чието схващане отхвърля да одобри живота през двайсети век, само че вместо да станат отшелници, бяха потърсили леговище във върховете на човешкото минало, в прастарите глъбини на насладата, болката и самосъхранението. Дълго време щяхме да помним това лице.
Надвечер пристигна полковник Данченко, с цел да ни опише за сраженията за Сталинград. Беше към петдесет годишен с обръсната глава. Носеше бяла куртка, пристегната с колан, а гърдите му бяха окичение с ордени. Разведе ни из града и ни сподели къде 21-ва войска е удържала позициите и къде 62-ра войска е пристигнала на помощ. Носеше карта на бойните дейности. Заведе ни на мястото, където е било спряно настъплението на германците и те към този момент не са напреднали нито крачка. Там е къщата на Павлов, която се е трансформирала в национална реликва и евентуално вечно ще остане историческо място. Къщата на Павлов е жилищна постройка. Самият Павлов е бил сержант. С още девет души отбранявал постройката петдесет и два дни и отблъсква германците, които от самото начало се пробват да я завладяват, само че не съумяват нито да обхванат вътре, нито да пленят Павлов. Това е мястото, докъдето са стигнали хитлеристите.
Показа ни хълма, откъдето бе почнало най-голямото немско нахлуване. Сега там кипеше живот.[…]
Следобед отидохме в дребен парк до реката. Там в подножието на голям каменен обелиск имаше градина с червени цветя, под които са заровени доста от бранителите на Сталинград. Паркът беше необитаем, единствено на една скамейка седеше жена, а до оградата стоеше момченце на пет-шест години и гледаше цветята. Стоя толкоз дълго, че помолихме Хмарски да го заприказва.
– Какво правиш тук? – попита го той на съветски.
Момченцето отвърна ясно и малко, без никаква прочувственост:
– Дошъл съм при татко си. Идвам тук всяка вечер.
В гласа му нямаше възторг, детето просто съобщаваше факт, а дамата на пейката подвигна глава, кимна и се усмихна. След малко двамата с детето потеглиха през парка към опустошения град.
[...]Площадът пред хотела, заобиколен от руини, изглеждаше голям. На една оживяла стена се мъдреше високоговорител, който гърмеше от ранна заран до късна нощ. От него се носеха речи, вести и безчет песни. Беше толкоз гръмък, че го чувахме даже когато заровехме глави в завивките, и имахме възприятието, че мембраната му ще се пръсне, което честичко си пожелавахме.
Искахме да разгледаме и снимаме фамозния сталинградски тракторен цех. Именно там под обстрела на германците служащите траяли да създават танкове. А когато хитлеристите се приближавали до него, оставяли инструментите и излизали да защитят завода, а след това се прибирали и още веднъж се залавяли за работа.[…]
Заводът се намира в покрайнините на града и още отдалеко видяхме високите му комини. Земята в близост бе изровена и разорана, а постройките полуразрушени. Спряхме пред портала и незабавно излязоха двама пазачи, които гледаха фотоапаратурата на Капа в рейса, върнаха се, обадиха се по телефона и скоро наизлязоха още пазачи. Те също разгледаха фотоапаратите и още веднъж се обадиха по телефона. Правилата бяха безпощадни. Не ни разрешиха даже да свалим апаратите от рейса. Дойдоха шефът, основният инженер и петима-шестима началници. Тъй като приехме разпоредбите, бяха извънредно общителни. Можехме да преглеждаме каквото пожелаем, само че без да снимаме. Това доста ни натъжи, тъй като заводът беше позитивно събитие, както и дребните украински стопанства. Тук, в завода, отбраняван през войната от самите служащи, където в този момент същите служащи още веднъж произвеждаха трактори, се долавяше духът, крепил руснаците против врага. Също тук най-очебиен беше и ужасът, който у руснаците предизвикваше фотоапаратът.
Зад портала гледката бе забележителна. Група служащи се трудеха на конвейера и наковалните, други възстановяваха разрушените здания. Всички постройки бяха наранени, само че множеството бяха без покриви, а някои изцяло унищожени. Възстановителните работи не спираха и тракторите ритмично слизаха от конвейера. Видяхме по какъв начин пещите гълтам големи парчета от немски танкове и оръдия. Видяхме по какъв начин от валяците излизат железни листове. Видяхме отливането, щамповането, струговането и шлифоването на детайлите. Накрая от конвейера слизаха новите трактори, боядисани и излъскани, и се строяваха на площадката в очакване да бъдат превозени с влакове до полето. Денонощно служащите възвръщат полусрутените здания на завода, въоръжени с метал, тухли и стъкло. Няма време за нов градеж, продукцията на завода е нужна в този момент.
[...]В същия този цех служащите са произвеждали танкове, до момента в който немските оръдия са го разрушавали. В него се крие ужасяваща притча, тук на едно място се демонстрират два големи човешки капацитета – съзиданието и разрушението.[…]
[...]Поканиха ни в кабинета на архитекта, който ръководеше строителството на новия Сталинград. Била е обсъждана концепцията градът да бъде изместен надолу по реката, а не да се възвръща, тъй като разчистването на руините значи загуба на труд и време. Било по-евтино и елементарно да се стартира изначало. Срещу това предложение имало два аргумента. Първо – огромна част от канализационната мрежа и подземната електрическа апаратура не са наранени. Второ – непоколебимото разбиране на хората, че по сантиментални аргументи Сталинград би трябвало да бъде възобновен на остарялото си място. Това несъмнено е най-важният претекст. Всички бяха подготвени да не жалят труда си за почистване на руините, единствено да се реализира това тяхно предпочитание.
Архитектурните проекти за възобновяване на града бяха пет, само че към момента нямаше гипсов макет, тъй като никой не беше утвърден. Обединяваше ги следното – центърът на града трябваше да се застрои с грандиозни публични здания, неотстъпващи на проектираните за Киев, великански монументи и облицовани с мрамор насипи със стълби до брега на Волга, паркове и колонади, пирамиди и обелиски и големи скулптури на Сталин и Ленин. Всички хрумвания бяха показани във тип на рисунки, чертежи в вероятност или проекти. За следващ път си помислихме, че американците и руснаците си наподобяват доста по две неща – по любовта си към техниката и към внушителните здания. Сигурно по тази причина в Америка руснаците се възхищават най-вече на две неща – на завода на Форд и на Емпайър стейт билдинг.
На войска от архитекти, които създават проекти по възобновяване на Сталинград, са предоставени и по-малки задания – градеж на учебни заведения, селца, проекти за дребни къщи. Градът започваше да се построява откъм покрайнините, там никнеха хиляди дребни къщички и жилищни блокове. Затова центърът на града ще се застроява, когато проектите за публичните здания ще могат да се осъществят.
Попитахме основния проектант за какво хората, които живеят подземен и измежду руините, не си построят къщи в покрайнините на града. Той се усмихна горчиво:
– Тези хора живеят в мазетата на тогавашните си къщи и освен, че не желаят да се местят, а упорстват да останат там по две аргументи. Първо – те са привикнали с местата, където са живели постоянно, а хората не обичат да се разделят с това, към което са привързани, даже когато то е унищожено. Втората причина е в превоза. Не доближават рейсовете и трамваите и в случай че се реалокират, ще би трябвало да изминават огромни дистанции на път за работа, а това е сериозен проблем.
- Да, само че въпреки всичко какво ще предприемете? -настоявахме ние.
- Когато бъдат подготвени къщите, в които ще могат да се нанесат, ще се наложи да ги преместим. Надяваме се до тогава да разполагаме с рейсове, трамваи и други транспортни средства, без това да съставлява проблем.
Докато бяхме в кабинета на архитекта, влезе един служител и попита дали желаеме да забележим подаръците, изпратени за Сталинград от целия свят. Макар да бяхме предоволни от визитите си по музеите, взехме решение, че не е зле да приемем. Върнахме се в хотела да си починем, само че едвам влязохме в стаята и на вратата се почука. Отворихме и влязоха няколко души, натоварени с кутии, сандъци и папки. Това бяхаподаръците за сталинградчани. Кралят на Етиопия бе изпратил червен кадифен щит, обкован със златен филигран. От държавното управление на Съединените щати имаше пергаментов свитък с високопарни слова и увенчан с подписа на Франклин Д. Рузвелт. Показаха ни железна паметна плоча от Шарл дьо Гол и меч от краля на Англия. Имаше завивка с избродирани имената на хиляда и петстотин дами от дребен английски град. Донесоха всички тези неща в стаята ни, тъй като Сталинград още нямаше музей. Трябваше да разгледаме големите папки с многословни приветствия до жителите на Сталинград от държавни управления, министър-председатели и президенти.
С възприятие на горест преглеждахме странните дарове от държавните глави – копие на феодален меч, копие на античен щит, гръмки думи и високопарно изразени усеща, и когато ни помолиха да напишем няколко думи в книгата за усещания, ние нямахме какво да кажем. Тя бе цялостна с изречения от рода на „ героите на света “ и „ бранители на цивилизацията “. Писанията и подаръците бяха като гигантските, мускулести, грозни и безсмислени скулптури, които се издигат в чест на някой елементарен празник. Мислихме си само за бронзовите лица на мъжете, които работеха край пещите в тракторния цех, за девойките, които на излизане от дупките подземен си оправяха косите, за момченцето, което всяка вечер ходеше при татко си на братската могила. Те не бяха празни алегорични фигури, бяха елементарни хора, които са претърпели войната и са съумели да се защитят.
Средновековният меч и златният щит бяха неуместни. На хората, които бяха ги подарили, им липсваше въображение. Светът бе окичил Сталинград с подправен орден, когато той в действителност имаше потребност от пет-шест булдозера.
Заведоха ни в новите и възобновени жилищни блокове на служащите от сталинградските фабрики – възобновени и нови. Тогава се поинтересувахме от размера на наемите и заплатите.
Апартаментите са дребни, само че относително комфортни. С кухня, една или две стаи и хол. Черноработниците, или неквалифицираните служащи, получават петстотин рубли месечно, приблизително квалифицираните – хиляда рубли, а квалифицираните – две хиляди. Това не е доста, в случай че не се приравни към цените на храната и наемите. В целия Съветски съюз наемите, в случай че, несъмнено, съумеете да се сдобиете с жилище, са необикновено ниски. Наемът за подобен апартамент, в това число за газ, ток и вода, е двайсет рубли, т.е. един % от месечния приход на дипломиран служащ и два от прихода на ниско дипломиран служащ. Храната е доста евтина. Всекидневните артикули – самун, зеле, месо и риба, които съставляват менюто на елементарния служащ, не са проблем. Деликатесите, консервите и вносните храни обаче са много скъпи, а удоволствия от рода на шоколада са съвсем немислими за всички. И въпреки всичко руснакът живее с вярата, че когато стоките станат повече, цените ще бъдат понижени. Например, когато производството на новия съветски автомобил, ненапълно сходен на немския фолксваген, стане серийно и той излезе на пазара, ще коства към 10 хиляди рубли. Тази цена ще е закрепена и като се има поради, че в този момент цената на една крава е от седем до девет хиляди рубли, може да се получи визия за съпоставимите цени.
Както в Киев, по този начин и в Сталинград имаше немски военнопленници, облечени в старите си дрипави униформи. Хората избягваха да ги поглеждат. Цели колони се влачеха по улиците към обекта, на който работеха, нормално охранявани от един боец.
Искахме да излезем с риболовците и да забележим по какъв начин ловят огромните есетри във Волга, от които се добива хайверът, само че все не успявахме, тъй като рибата се лови нощем. Затова пък отидохме да забележим по какъв начин докарват улова на сутринта. Рибите бяха големи. Има два типа есетра. Едните са грамадни екземпляри, сходни на морска котка, с бакенбарди. Другите са с дълги муцуни, които наподобяват на лопата. Този ден не бяха хванали същински великани. Най-голямата тежеше към двеста и петдесет кг. Казаха ни, че от време на време надвишават петстотин кг и от тях вадят големи количества хайвер, който незабавно се слага в лед. Рибата се лови с огромни и здрави мрежи. Щом лодките допрян брега, замразеният хайвер неотложно се товари на самолети и се разпраща в огромните градове на Съветския съюз. Част от рибата се продава на място, само че множеството се опушва, складира се и по-късно се продава на доста висока цена.
Капа още веднъж бе бледен. Искаше да снима хора в работна конюнктура, само че все нещо му пречеше. Според него освен пътуването беше неуспех, само че и всичко друго – той се бил провалил, аз също съм се провалил. Той в действителност беше извънредно оклюмал.[…]
На другия ден тръгвахме за Москва и Капа не спа цяла нощ. Размишляваше угрижен, че не е съумял да направи фотосите, които желае. Освен това фотосите на всички забавни обекти, които бе направил, бяха развалени. Капа изглеждаше трагичен. И тъй като и двамата не можехме да заспим, измислихме къси сюжети за два кино лентата.[…]
На сутринта тръгнахме за летището доста рано, тъй като искахме да създадем няколко фотоси в покрайнините на Сталинград – фотоси на хора, които си строят дребни къщички. Искахме да забележим и снимаме и няколко нови учебни заведения и детски градини. Спряхме до дребната къща, която си строеше счетоводител на завода. Той самичък ковеше дъските, самичък бъркаше хоросана, а край него в градината играеха децата му. Бе доста отзивчив и продължи да строи, до момента в който го снимахме. После донесе фамилния албум, с цел да ни покаже, че не всеки път е живял по този начин и че в миналото е имал апартамент в Сталинград. Албумът бе като всички такива албуми по света. Имаше негови фотоси като дете, като юноша, във военна униформа и след завръщането му от войната. Имаше фотоси от сватбата, на жена му в дълга бяла рокля и от почивките им на Черно море, фотоси на децата на друга възраст. В албума имаше и картички, които бе получавал. Това бе цялата история на живота му, мемоари за всичко хубаво, което му се е случвало. Останалото бе изгубил във войната.
- А по какъв начин успяхте да опазите албума? – попитахме ние. Той плъзна нежно длан по албума, съхранил спомените му:
- Пазехме го доста. Това е най-ценната движимост, която имаме.
Върнахме се в рейса и още веднъж поехме към летището. Пътятвече ни стана до болежка прочут. Освен с багажа си пасажерите за Москва се бяха натоварили с мрежи с по две-три дини. В Москва дини мъчно се намират, а в Сталинград има доста и са хубави. Не изостанахме от другите, извадихме мрежите и купихме по две дини за момчетата в хотел „ Метропол “.
[...]Най-после самолетът излетя... Отначало в самолета беше горещо, само че щом набрахме малко височина, стана тъкмо противоположното. Капчиците влага по метала се трансфораха в парченца лед и скреж. Щяхме да измръзнем от мраз. Бяхме облечени в леки облекла, а горките грузинци се скупчиха един до различен, тъй като идваха от тропичния юг и този студ бе нетърпим за тях.
Четирите часа в самолета бяха ужасни. […]Телеграмата, която беше изпратил, с цел да поръча кола, несъмнено беше неправилно разчетена и никой не ни посрещна. Трябваше да чакаме най-малко два часа. В това време се появи един грък. В сериозни моменти постоянно се появява някой грък в който и да е завършек на света. Той предложи да ни уреди кола и го направи, само че против много висока цена. Така поехме към хотел „ Савой “.
Говорехме си, че на водачите на комунистическите и социалистическите режими несъмнено им е омръзнало да се борят с невероятната дарба на капитализма да оцелява. Щом го изкорениш на едно място, той се появява на друго. Прилича на земните червеи – като ги разрежеш, всяка половина оживява и се трансформира в обособен субект. В Москва колониите от червеите на капитализма оцеляват и плъзват във всички направления – черноборсаджиите, водачите, които печелят от колите на работодателите си, и неизбежният грък, който постоянно има нещо за пласиране или предоставяне чартърен. Изобщо има ли някъде грък, има и капитализъм. Триста рубли ни струваше да се доберем до Москва. Нашият грък бе показал прецизен нюх какъв брой тъкмо можем да понесем. Не се колебая, че бързо е решил какъв брой сме изморени и ядосани, с какви пари разполагаме и е определил непоклатимата цена от триста рубли, която платихме.
Бяхме зажаднели за непорочност. В Сталинград нямахме опция да се къпем. Само се миехме с мокра забрадка и копнеехме за горещата вана и за сапуна.
[...]Най-после дойде пощата. Бяхме тук от двадесет и пет дни, а ни се струваше, че от години сме изолирани от света, по тази причина настървено се нахвърлихме на писмата. Имахме възприятието, че сме тръгнали доста от дълго време, а приятелите ни в Америка, които бяха ни писали, не мислеха по този начин. Това ненапълно ни учуди. Събрахме фотографската техника на едно място, оставихме мръсните облекла за пране и Капа подготви филмите си за проявление.
Разгледа проявените негативи, които бяха получени, до момента в който ни нямаше, и горко се завайка. Не бяха излезли както би трябвало. Нищо не беше както би трябвало. Някои бяха с прекомерно наедрял растер, други – държани в проявителя повече, а трети – незадоволително. Направо побесня. Бях се държал неприятно с него и се пробвах да го уверя, че това са най-прекрасните фотоси на света, само че той се изсмя язвител
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ