175 години от рождението на Иван Вазов – вечни песни и народна лю...
През 1920 година в България се отбелязва 70 години от рождението и 50 години креативна активност на Иван Вазов. Цар Борис III връчва ордена „ Св. Св. равноапостоли Кирил и Методий “ на поета, като той е единственият, който получава опцията да го задържи вечно. Вижте речта, произнесена тогава от Иван Вазов в Народния спектакъл:
" Ваше Величество, почитаеми госпожи и господа,
Празнувам своя 50 годишен писателски празник в скръбни за отечеството часове.
Присъствувам надълбоко разчувствуван на едно празненство в моя чест, когато България е облечена в черно, когато още зеят раните й от жестоката и велика битка, в която бе сломена.
Провидението ми продължи дните до през днешния ден, с цел да изпитам нравствените премеждия, каквито рядко се падат дял на индивида, да почувствувам и аз съкрушителната тежест на кръста, който носи целият народ.
И ето за какво, дано го кажа намерено, аз дълго се питах, имам ли право да чествам. Трябва ли да допущам да се дига звук от ликование към моето име в тия дни на национална горест? Но един скришен глас ми шепнеше: “Този празник не е единствено твой, а е празник на българския нравствен прогрес, празник на народа. Нека внесем в наболялата му душа една луча от чиста наслада! ”
Госпожи и господа, преди 25 години аз бях цветущ да чествам първия си писателски празник. Тогава бяха ясни и мирни за България дни. Аз бях отрупан с най-ласкателни почести, скъпият спомен за които и през днешния ден е свеж в душата ми.
Нужно ли е да ви споделям, какъв брой през днешния ден съм покъртен от мощни безредици, по какъв начин съм цветущ, като виждам, че съм запазил и в това тежко време на подозрения и разочарования положителните усеща на моите съотечественици, като се виждам предмет на още по-голяма обич, обласкан, натоварен от знакове на всеобща почет и самопризнание?
Тая обич е на всички места, дето туптят български сърца. Аз я виждам тука във вашите очи. Аз я слушам във всички учебни заведения през днешния ден, дето моето име се произнася и за мене се приказва. Тая обич виждам в душите, които тя сплотява. Аз я чувствувам, аз я хващам във въздуха на България. Тоя доблестен изблик на съчувствия от всички среди на българския народ е за мене една изненада, тъй като аз съм го очаквал.
Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешния подтик, подчинявайки се на неутолима душевна жадност, да послужвам на истината и хубостта. Аз пях за България, тъй като я обичах; аз насаждах в младите души религия и любов към своето, тъй като бях наследник на България; аз популяризирах нейната божествена хубава природа, тъй като бях удивен от нея; аз се вглъбявах в историята й, тъй като бях покорен от величието на нейния минал живот, в столетия далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и дребна относително трябваше да води вековна и гигантска битка за своята самостоятелност и за реализиране на своите идеали; възпях нейните идеали, тъй като бяха свещени.
Свидетел, свидетел на страшните й битки, на огромните й премеждия, на безкрайната й популярност, увенчала челото й посредством нечуваните и героичен старания на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана студен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.
И всичко това показах в моята ария. Аз не изпълнявах дълг, с цел да мога да чакам утвърждение. Не направих някакъв героизъм, с цел да ламтя за венци. Работих не за премия.
А аз получих премия преди днешната. И знаете ли, каква бе тя?
Тя състоеше — извинете ме за тая безочливост — в ония хубави мигове, когато чувах старци да ми споделят: “Синко, това което ти писа, като че ли, че го изтръгна из нашата душа ”; когато срещнех на улицата бойци отпускари — герои на 20 сражения — и те идеха да ми целуват ръката; аз чувах поздрав от пламенни младежи: “Учителю, в случай че обичаме България, в случай че имаме вяра в положителното, на теб най-вече изискуем това; когато виждах от прозореца си, че възпитаници, пристигнали от далечни краища на България, се трупаха пред дома ми и си споделяха: “Тук живее той ”
Пред тия простодушни, безизкуствени, инцидентни разтваряния на живата национална душа, аз се просълзявах. И съзнанието, че съм бил потребен на България, за мене беше най-голямата премия. За друга не мислех.
Госпожи и господа, загатнах за моя пръв празник, и душата ми се извърши несъзнателно с наслада. Изпълням се с наслада, като виждам грамадната разлика сред това, което имахме преди 25 години, и това което имаме през днешния ден, като виждам постигнатия културен прогрес при едно ново, порасло, дружелюбно общество, съзнало великото значение на духовните полезности за живота на един народ.
Да! Напредък голям във всичките области на нашия нравствен живот: в просвета, в книжнина, в обучение, в изкуство, па и във всички браншове на човешкия труд, макар незгодните условия на нашия публичен живот, макар бурните години що преживяхме, даже и при нещастието, което ни сполете.
Един нечуван процес на духовна мощност, един луксозен подем на способности и музи, подем богат с обещания и очаквания за още по-хубави достижения.
Ние може да се поздравим с рой млади дарования, внесли в съкровищницата на българския дух скъпи приноси, с които би се гордял и един народ по-далеко отишел в развиването си. Ние към този момент познаваме, обичаме куп имена на надарени служащи по книжовното поле. Те разшириха границите на нашата мисъл и дадоха нови форми за израза на концепциите и вдъхновението, откриха звуковите и вътрешни благосъстояния на нашия прекресен език, станал към този момент кадърен за предаване най-тънките придвижвания на мисълта и чувството; изкуството, музиката, живописта, ваятелството, театьра — тях ги застъпват през днешния ден високо даровити художници, същинска популярност за един образован народ. Ние се гордеем с тях, ние ги ценим, ние ги обичан.
Подчертавам тоя напредък на под напрежение културен живот, тъй като той е едничкото утешително събитие в днешната наша скърб. Той акцентира силата и богатото наличие на българската душа. Покрусен от злата орис, нашият народ отново пази в гърдите си неизчерпаем извор от сила, както пази и неизчерпаема физическа мощност. А подобен народ, потвърдил по полето на мирния труд, както и по други полета, своята несъкрушима жилавина и жизненост, може с доверие да гледа на бъдещето.
Да, аз имам вяра в бъдещето на нашия добър и почтен народ, на нашия прекрасен народ. Звездата на Бьлгария, в този момент затъмнена в облаци, отново ще изгрее над живота й.
Госпожи и господа, аз се отклоних малко от задачата си, а тя беше да излея ония трепети, които изпълнят, които раздрусват цялото ми създание. Но на вятъра бих се силил да предам с думи светата наслада в душата си и моята безкрайна признателност за почетта, с която съм почетен — почет велика, каквато не смее да мечтае даже най-разюзденото самолюбие на частно лице. Човешката душа побира целия свят велики усеща, но човешкият език е лимитирана, недостатьчен да ги изрази.
Ваше Величество, мощно сьм потресен от високата чест, която ми вършиме с приветствието си, наблягайки единението си с националната душа. Моля ви да приемете израза на моята почтителна и глъбочайша благодарност. Тя става още по-голяма заради най-високия знак на държавно отличие, с който благоволихте да ме почетете.
Аз съм разчувстван, умилителен до сълзи от благородните излияния на топли български и човешки усеща на всички ония, които ме поздравиха.
Късото време не ми разрешава да приказвам поотделно и обстойно. На представителите на просветата и културата въобще ще кажа: “Братя, обичам ви, уважавам ви. Вие сте мозъкът, креативната мощност на България, живо въплощение на нейната сила по светлото поле на напредъка. За мене е било постоянно огромна чест да се броя във вашите редове ”.
На представителите на родната ни армия ще кажа: “Герои, покланям ви се! Вие и вашите бойни приятели от запаса сте яката десница на Бьлгария, дъсчицата, която увенча главата й с неуведаема популярност. Вие завещахте на вековете всички образци от самопожертвуване и подвиг. Вие бяхте и ще бъдете крепостта на България. Покланяме се и пред паметта на героите, паднали на бойното поле за отечеството – свещенни жертви на свято изпълнен дълг. ”
На вас, жални еднородци от Македония, Тракия и Добруджа, остали отвън границата на България, рожби разграничени от обичаната майка, плачеща за вас, които през днешния ден така прочувствено ме приветствувате, ще кажа: “Мили, наскръбени братя, целувам ви мъченишкия венец. Твърдост, кураж! Неправдата не е трайна, триумфът на насилието е пай. Траен е единствено триумфът на разсъдъка, на съвестта, на справедливостта. И той ще настане! ”
Считам за необикновен дълг да благодаря на почитаемия министерски съвет и на господа народните представители за вниманието, на което бях предмет наскоро от името на страната и народа, внимание неизмеримо, пръв път оказано на български публицист, на българската книжнина. Аз им благодаря и от нейна страна.
И вам, господин министре на националната култура, комуто се дължи благородният почин за горния акт, моята гореща признателност. Вашето живо присъединяване, изразено така красноречиво и словом и делом, ме трогва до глъбините на душата ми. Ценящи възпитателното значение на празненства, като това, вие в огромен размер сьдействувахте за неговия искра и церемониалност. Благодаря.
Уважаеми жители и гражданки, уважили с наличието си това празненство, във вашите съчувствени погледи, в приветливия израз на вашите лица, аз чета какъв брой ви съм непосредствен и собствен. Аз се чувствувам така цветущ в тая топла атмосфера от благосклонност и обич! Приемете моята благодарност за тая чест и за светлите прекарвания, с които зарадвахте и озарихте моята наскърбена до през вчерашния ден българска душа.
На край адресирам сърдечна признателност и на всички сърца в Бьлгария и на чужбина, които в тоя популярен за мене ден ми направиха достойнството да си спомнят за мене и да ме поздравят: на нашето студенство в Берлин. Мюнхен, Дрезден, Милано; на бог. министра на националното просвещение в Полша, на представителите на непознатия щемпел и литература.
Почитаемо заседание,
Още една дума. Чувствувам, знам, че народът с чествуването на моята персона, чествува себе си, вярата в силите си, очакванията си. Душевно единен в тоя час, той желае да откри една точка на опора за делото на своето ободряване; желае да потвърди, че, макар всички спънки, той живее, че макар всички несгоди, той напредва; желае да подчертае, че той, който е дал просвета на славянството, не ще загине, няма да загине; че той и в днешния тежък час отново пази в себе си високи добродетели и редки нравствени сили, които ще го слагат рано или късно на чело на културното придвижване на Балкански полуостров.
И мой дълг е в края на моя витален път, заради огромната религия, която имам в бъдещето, да извикам на моя народ: “Не се отчайвай! Вярвай! Работи в приятелски сговор, със съединени сили ”!
И убеден в несьмнения триумф, аз извиквам с всичката мощност на вярата си и любовта си: “Да живее българският народ, да живее България! ”
" Ваше Величество, почитаеми госпожи и господа,
Празнувам своя 50 годишен писателски празник в скръбни за отечеството часове.
Присъствувам надълбоко разчувствуван на едно празненство в моя чест, когато България е облечена в черно, когато още зеят раните й от жестоката и велика битка, в която бе сломена.
Провидението ми продължи дните до през днешния ден, с цел да изпитам нравствените премеждия, каквито рядко се падат дял на индивида, да почувствувам и аз съкрушителната тежест на кръста, който носи целият народ.
И ето за какво, дано го кажа намерено, аз дълго се питах, имам ли право да чествам. Трябва ли да допущам да се дига звук от ликование към моето име в тия дни на национална горест? Но един скришен глас ми шепнеше: “Този празник не е единствено твой, а е празник на българския нравствен прогрес, празник на народа. Нека внесем в наболялата му душа една луча от чиста наслада! ”
Госпожи и господа, преди 25 години аз бях цветущ да чествам първия си писателски празник. Тогава бяха ясни и мирни за България дни. Аз бях отрупан с най-ласкателни почести, скъпият спомен за които и през днешния ден е свеж в душата ми.
Нужно ли е да ви споделям, какъв брой през днешния ден съм покъртен от мощни безредици, по какъв начин съм цветущ, като виждам, че съм запазил и в това тежко време на подозрения и разочарования положителните усеща на моите съотечественици, като се виждам предмет на още по-голяма обич, обласкан, натоварен от знакове на всеобща почет и самопризнание?
Тая обич е на всички места, дето туптят български сърца. Аз я виждам тука във вашите очи. Аз я слушам във всички учебни заведения през днешния ден, дето моето име се произнася и за мене се приказва. Тая обич виждам в душите, които тя сплотява. Аз я чувствувам, аз я хващам във въздуха на България. Тоя доблестен изблик на съчувствия от всички среди на българския народ е за мене една изненада, тъй като аз съм го очаквал.
Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешния подтик, подчинявайки се на неутолима душевна жадност, да послужвам на истината и хубостта. Аз пях за България, тъй като я обичах; аз насаждах в младите души религия и любов към своето, тъй като бях наследник на България; аз популяризирах нейната божествена хубава природа, тъй като бях удивен от нея; аз се вглъбявах в историята й, тъй като бях покорен от величието на нейния минал живот, в столетия далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и дребна относително трябваше да води вековна и гигантска битка за своята самостоятелност и за реализиране на своите идеали; възпях нейните идеали, тъй като бяха свещени.
Свидетел, свидетел на страшните й битки, на огромните й премеждия, на безкрайната й популярност, увенчала челото й посредством нечуваните и героичен старания на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана студен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.
И всичко това показах в моята ария. Аз не изпълнявах дълг, с цел да мога да чакам утвърждение. Не направих някакъв героизъм, с цел да ламтя за венци. Работих не за премия.
А аз получих премия преди днешната. И знаете ли, каква бе тя?
Тя състоеше — извинете ме за тая безочливост — в ония хубави мигове, когато чувах старци да ми споделят: “Синко, това което ти писа, като че ли, че го изтръгна из нашата душа ”; когато срещнех на улицата бойци отпускари — герои на 20 сражения — и те идеха да ми целуват ръката; аз чувах поздрав от пламенни младежи: “Учителю, в случай че обичаме България, в случай че имаме вяра в положителното, на теб най-вече изискуем това; когато виждах от прозореца си, че възпитаници, пристигнали от далечни краища на България, се трупаха пред дома ми и си споделяха: “Тук живее той ”
Пред тия простодушни, безизкуствени, инцидентни разтваряния на живата национална душа, аз се просълзявах. И съзнанието, че съм бил потребен на България, за мене беше най-голямата премия. За друга не мислех.
Госпожи и господа, загатнах за моя пръв празник, и душата ми се извърши несъзнателно с наслада. Изпълням се с наслада, като виждам грамадната разлика сред това, което имахме преди 25 години, и това което имаме през днешния ден, като виждам постигнатия културен прогрес при едно ново, порасло, дружелюбно общество, съзнало великото значение на духовните полезности за живота на един народ.
Да! Напредък голям във всичките области на нашия нравствен живот: в просвета, в книжнина, в обучение, в изкуство, па и във всички браншове на човешкия труд, макар незгодните условия на нашия публичен живот, макар бурните години що преживяхме, даже и при нещастието, което ни сполете.
Един нечуван процес на духовна мощност, един луксозен подем на способности и музи, подем богат с обещания и очаквания за още по-хубави достижения.
Ние може да се поздравим с рой млади дарования, внесли в съкровищницата на българския дух скъпи приноси, с които би се гордял и един народ по-далеко отишел в развиването си. Ние към този момент познаваме, обичаме куп имена на надарени служащи по книжовното поле. Те разшириха границите на нашата мисъл и дадоха нови форми за израза на концепциите и вдъхновението, откриха звуковите и вътрешни благосъстояния на нашия прекресен език, станал към този момент кадърен за предаване най-тънките придвижвания на мисълта и чувството; изкуството, музиката, живописта, ваятелството, театьра — тях ги застъпват през днешния ден високо даровити художници, същинска популярност за един образован народ. Ние се гордеем с тях, ние ги ценим, ние ги обичан.
Подчертавам тоя напредък на под напрежение културен живот, тъй като той е едничкото утешително събитие в днешната наша скърб. Той акцентира силата и богатото наличие на българската душа. Покрусен от злата орис, нашият народ отново пази в гърдите си неизчерпаем извор от сила, както пази и неизчерпаема физическа мощност. А подобен народ, потвърдил по полето на мирния труд, както и по други полета, своята несъкрушима жилавина и жизненост, може с доверие да гледа на бъдещето.
Да, аз имам вяра в бъдещето на нашия добър и почтен народ, на нашия прекрасен народ. Звездата на Бьлгария, в този момент затъмнена в облаци, отново ще изгрее над живота й.
Госпожи и господа, аз се отклоних малко от задачата си, а тя беше да излея ония трепети, които изпълнят, които раздрусват цялото ми създание. Но на вятъра бих се силил да предам с думи светата наслада в душата си и моята безкрайна признателност за почетта, с която съм почетен — почет велика, каквато не смее да мечтае даже най-разюзденото самолюбие на частно лице. Човешката душа побира целия свят велики усеща, но човешкият език е лимитирана, недостатьчен да ги изрази.
Ваше Величество, мощно сьм потресен от високата чест, която ми вършиме с приветствието си, наблягайки единението си с националната душа. Моля ви да приемете израза на моята почтителна и глъбочайша благодарност. Тя става още по-голяма заради най-високия знак на държавно отличие, с който благоволихте да ме почетете.
Аз съм разчувстван, умилителен до сълзи от благородните излияния на топли български и човешки усеща на всички ония, които ме поздравиха.
Късото време не ми разрешава да приказвам поотделно и обстойно. На представителите на просветата и културата въобще ще кажа: “Братя, обичам ви, уважавам ви. Вие сте мозъкът, креативната мощност на България, живо въплощение на нейната сила по светлото поле на напредъка. За мене е било постоянно огромна чест да се броя във вашите редове ”.
На представителите на родната ни армия ще кажа: “Герои, покланям ви се! Вие и вашите бойни приятели от запаса сте яката десница на Бьлгария, дъсчицата, която увенча главата й с неуведаема популярност. Вие завещахте на вековете всички образци от самопожертвуване и подвиг. Вие бяхте и ще бъдете крепостта на България. Покланяме се и пред паметта на героите, паднали на бойното поле за отечеството – свещенни жертви на свято изпълнен дълг. ”
На вас, жални еднородци от Македония, Тракия и Добруджа, остали отвън границата на България, рожби разграничени от обичаната майка, плачеща за вас, които през днешния ден така прочувствено ме приветствувате, ще кажа: “Мили, наскръбени братя, целувам ви мъченишкия венец. Твърдост, кураж! Неправдата не е трайна, триумфът на насилието е пай. Траен е единствено триумфът на разсъдъка, на съвестта, на справедливостта. И той ще настане! ”
Считам за необикновен дълг да благодаря на почитаемия министерски съвет и на господа народните представители за вниманието, на което бях предмет наскоро от името на страната и народа, внимание неизмеримо, пръв път оказано на български публицист, на българската книжнина. Аз им благодаря и от нейна страна.
И вам, господин министре на националната култура, комуто се дължи благородният почин за горния акт, моята гореща признателност. Вашето живо присъединяване, изразено така красноречиво и словом и делом, ме трогва до глъбините на душата ми. Ценящи възпитателното значение на празненства, като това, вие в огромен размер сьдействувахте за неговия искра и церемониалност. Благодаря.
Уважаеми жители и гражданки, уважили с наличието си това празненство, във вашите съчувствени погледи, в приветливия израз на вашите лица, аз чета какъв брой ви съм непосредствен и собствен. Аз се чувствувам така цветущ в тая топла атмосфера от благосклонност и обич! Приемете моята благодарност за тая чест и за светлите прекарвания, с които зарадвахте и озарихте моята наскърбена до през вчерашния ден българска душа.
На край адресирам сърдечна признателност и на всички сърца в Бьлгария и на чужбина, които в тоя популярен за мене ден ми направиха достойнството да си спомнят за мене и да ме поздравят: на нашето студенство в Берлин. Мюнхен, Дрезден, Милано; на бог. министра на националното просвещение в Полша, на представителите на непознатия щемпел и литература.
Почитаемо заседание,
Още една дума. Чувствувам, знам, че народът с чествуването на моята персона, чествува себе си, вярата в силите си, очакванията си. Душевно единен в тоя час, той желае да откри една точка на опора за делото на своето ободряване; желае да потвърди, че, макар всички спънки, той живее, че макар всички несгоди, той напредва; желае да подчертае, че той, който е дал просвета на славянството, не ще загине, няма да загине; че той и в днешния тежък час отново пази в себе си високи добродетели и редки нравствени сили, които ще го слагат рано или късно на чело на културното придвижване на Балкански полуостров.
И мой дълг е в края на моя витален път, заради огромната религия, която имам в бъдещето, да извикам на моя народ: “Не се отчайвай! Вярвай! Работи в приятелски сговор, със съединени сили ”!
И убеден в несьмнения триумф, аз извиквам с всичката мощност на вярата си и любовта си: “Да живее българският народ, да живее България! ”
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ