Алоис Алцхаймер – 119 години в търсенето на лекарство
През 1864 година в Маркбрайт се ражда индивидът, чието име ще носи една от най-черните статистики в света през идващия век. Никой не е подозирал, че Алоис Алцхаймер ще отдаде живота си в проучване на едно от най-жестоките болести в света. В най-ранна възраст родителите му предсказват бъдещето и го насочват към медицината. Местят се по-близо до Ашафенбург, с цел да може Алоис да учи в филантропична гимназия. След това пътят му минава през университета в Берлин, Тюбинген и този във Вюрцбург.
Последният приключва дефинитивно пътуването в медицината и приемането на докторската степен. Имайки поради първите плахи стъпки в опознаването на човешката душа, Алоис може да се счита за пионер. Едно от главните занимания е в патологията. Там постоянно анализирал мозъчната кора на здрав пациент с тази на душевно болен. Много скоро лудницата във Франкфурт ще срещне Алоис с Емил Крепелин. Двамата ще обединят сили в търсенето на рационално пояснение на неотговорните човешки процеси. Емил ще бъде наставник и ментор Алоис и през идващите години ще търсят аргументите за възникването на лудостта.
Когато през 1903 година Емил е поканен да замине за Мюнхен взима със себе си и Алцхаймер. Никой не подозира, че двамата ще бъдат в заглавията на вестниците и доста постоянно ще би трябвало да изясняват за какво имат потребност от тялото на умрял пациент, което въпреки това се ангажира с спомагателна администрация и още повече проблеми. През 1890 година стартира да развива признаци на дименция, загуба на паметта, разнообразни халюцинации и даже краткотрайни вегетативни стадии.
Съпругът ѝ си спомня, че Детер постоянно обикаля къщата, влачейки чаршафите с крясъци в дребните часове на нощта. Нейният брачен партньор работел в железницата и нямал задоволително пари, с цел да обезпечи съответно лекуване. Оплакванията на съседите също не помогнали и Детер била изпратена в лудницата. Алцхаймер очаквал такива провокации и щом се срещнал с Детер, персонално поема случая. Отначало задавал колкото се може повече въпроси с вярата, че паметта на Детер не се е изгубила. Когато се опитвала да отговори, забравяла мисълта си и се налагало да повтаря следните думи „ изгубих се “. Алцхаймер я слага в изолирана стая, с цел да може да я защищити от самата себе си.
Веднъж освободена, дамата почнала да тича и да крещи „ Няма да ме нарежете, няма да ме нарежете! “. Постепенно лекуващият доктор ще напише, че неговата пациентка няма никаква визия за фактори като времето, рядко може да запомни елементи, а мозъкът ѝ генерира отговори, които нямат нищо общо с въпросите. Настроенията се сменяли извънредно бързо; от щастлива, до раздразнена и изплашена, както и плачеща. Никой не можел да я пусне с останалите пациенти, агресивното ѝ държание щяло да провокира сборичкване с останалите. Алоис и различен път попадал на такива пациенти, само че в никакъв случай не били на такава възраст.
С всеки идващ ден положението на Детер се влошавало, а самият Алоис се постарал да наблюдава и опише новите признаци. Междувременно брачният партньор ѝ изпитвал финансови усложнения и не можел да заплаща всички такси. Правил няколко молби за прекачване в по-евтина болница, само че точно Алцхаймер не одобрил желанията на брачна половинка. На 8 април 1906 година госпожа Детер умира, а Алцхаймер подрежда тялото да бъде изпратено в Мюнхен. Когато вършат обстойна аутопсия, за първи път следят и настъпилите деформации върху мозъчната кора. Тази болест ще остане в историята като заболяването на Алцхаймер. За жал ще мине много време, преди да бъде разпозната като спокоен палач.
На 3 ноември 1906 година Алцхаймер излиза на сцената на Тюбингенската среща на лекарите и приказва за дебнещата заплаха. По една или друга причина се оказва, че публиката не демонстрира никакъв интерес. Липсата се крие във обстоятелството, че идната тематика била доста по-интересна – натрапчивата мастурбация. Във времето, в което Алцхаймер наблюдава това заболяване, американецът Соломон Картър Фулър също разказва сходна наклонност измежду своите пациенти. Оказва се, че в разстояние от 5 месеца, двамата лекари следят една и съща болест.
Говорим за Алцхаймер, тъй като германецът има малко по-точна доктрина от американската. Двамата откриватели по този начин и не съумяват да разясняват и разискат по-обстойно мозъчните деформации и деменции. През 1912 година Алцхаймер заболява тежко във влака на път за университета във Вроцлав и в никакъв случай не се възвръща. Умира на 19 декември 1915 година и е заровен във Франкфурт. Официално липсва лекуване и лекарства, които да стабилизират положението на индивида. Повечето фармацефтични компании оферират краткотрайни решения, които могат единствено да забавят утежняването и имат друга успеваемост върху самостоятелните пациенти.
От 1984 година насам се позволява, че една от главните аргументи за утежняване е обвързана с два типа протеини в мозъка – амилоиди и тау. Една от водещите тези е, че когато стартира болестта на Алцхаймер, човешкият мозък просто не може да ги управлява. Амилоидите най-често образуват полепи по мозъка, които постепенно и несъмнено го унищожават. Въпреки редицата опити, учените не съумяват да разработят лекарство, което да управлява протеините, да унищожава несъразмерното синтезирано количество или вероятно да го блокира в самото начало.
През 2018 година са вложени близо 1.9 милиарда $ за проучвания и основаване на лекарство срещу Алцхаймер и по статистически данни неуспехът може да се оцени на 99%. Бавно и несъмнено тази съществена догадка стартира да се гледа по-критично. Точно това кара Брус Висел от университета в Сидни да заключи, че в случай че протеините не са повода за дименция, то тогава каква тъкмо е тяхната функционалност? Според него въпросните формирания са предпазен механизъм на мозъка от бактерии. При инжектирането на такива в мозъка на мишки, единствено за една вечер се следят амилоиди, които обкръжават непознатото тяло.
Някои откриватели интензивно изследват теорията към Porphyromonas gingivalis – бактерия причиняваща зараза на венците. Тя да стигне до мозъчната кора и се счита за извършител на заболяването на Алцхаймер. Търсят се ѝ корелаци сред неприятната джука хигиена и наличието на деменция. След обзорен разбор доближават до заключението, че по-възрастни пациенти, които нормално страдат от едното заболяване, най-вероятно отключват и другото.
Новата догадка звучи рационално и разумно, само че към момента е единствено догадка. Човешкият мозъкът построява доста добра кръвна преграда, само че Porphyromonas gingivalis атакува белите кръвни телца и един път щом дойде до финалната дестинация, стартира да нападна мозъчната кора. Според учените точно това е повода за по този начин добре познатите деформации – отбраната най-сетне се трансформира в грубо нахлуване. И в случай че тази бактерия е склонна да основава инфектиране върху венците, които в множеството случаи са доста по-защитени, можем да си представим какъв резултат има върху мозъка.
Висел припомня, че това е сложна болест, чийто генезис мъчно може да се изясни с един признак – най-вероятно има цяла верига от дейности. Кейси Линч от института Кортексим счита, че точно блокърите на въпросната бактерия ще могат да предотвратят и в бъдеще даже да обезвреждат самото заболяване.
Лекарството е минало своите първични проби и най-вероятно ще навлезе в по-дълги и съществени опити през идната година. Учени от Мелбърн, подкрепящи тъкмо тази концепция са решили да разработят ваксина срещу въпросната бактерия с вярата, че с неутрализирането ще се понижи доста и процентът на заболелите.
