Трима от най-важните астрономи, за които никога не сте чували
През 1638 година, до момента в който е под домакински арест поради еретическото си покровителство за теориите на Коперник, към този момент възрастният и съвсем кьорав Галилей се пробва да мери скоростта на светлината, за която доста от съвременниците му считат, че е безкрайна. Усилия му обаче дават нулев резултат. Ако не е безкрайна, заключва Галилей, скоростта на светлината е прекомерно бърза, с цел да чрез експеримент на Земята.
През 1672 година, към 30 години след гибелта на Галилей, 28-годишният датски астроном и производител на принадлежности на име Оле Ръомер (на основната снимка) пристигa в обсерваторията в Париж, неотдавна приключената постройка на астрономическите науки на крал Луи XIV. Докато e строителен контрол за редица планове, финансирани от страната, Рьомер организира постоянни наблюдения на луните на Юпитер, до момента в който те обикалят гигантската планета.
Веднъж на всяка орбита, всяка луна е затъмнена от диска на Юпитер. Рьомер видя, че интервалът сред затъмнения на най-вътрешната луна се усилва непрестанно, когато Земята в своята орбита се отдалечава от Юпитер, и непрекъснато понижава, когато Земята се доближава към Юпитер. Рьомер вярно допуска, че това държание поражда не от ускорение или закъснение на самата луна, а от по-голямото или по-малкото време, належащо на светлината да измине изменящото се разстояние сред Юпитер и Земята. С тази информация, осъзнава Рьомер, може да се пресметна скоростта на светлината. Той получава 140 000 благи в секунда, което е задоволително покрай действителната стойност от 186 000 благи в секунда, с цел да убеди актуалните учени като Исак Нютон, че скоростта на светлината не е безкрайна.
Астрономията през древността е със мощно практична устременост: установяване кое време от деня е, намиране на географски места, следене на календар и предсказание на бъдещето. Последното стимулира наблюдаващите на небето още през 8 век прочие н. е. да наблюдават от близко небесните придвижвания и събития, а откриването на слънчевите, лунните и планетарните цикли кара античните гърци да спекулират по отношение на относителното разположение на главните тела в космоса.
Почти всеки гръцки мъдрец от Питагор до Аристотел има вяра, че Земята е в центъра на Вселената и че всичко се върти към нея. Това геоцентрично мислене се трансформира в средата на 15 век, когато Коперник, усамотен админ на католическата черква в Полша, предлага различна класификация.
Малкото, което знаем за Аристарх, като се изключи че е израснал на егейския остров Самос, идва от единственият му оцелял ръкопис, плюс това, че неговия фамозен съвременник Архимед го загатва. Аристарх е първият математик, който ползва геометрия за галактическите измервания: той преценява дистанцията на Луната като отбелязва ширината на земната сянка по време на лунното затъмнение, както и дистанцията на Слънцето от ъгъла, формиран от Земята, Луната, и Слънце, когато на небето се появява полумесец.
През 1530 година Николай Коперник формулира модел на Вселената, който слага в центъра Слънцето, а не Земята (De Revolutionibus Orbium Coelestium е оповестена при започване на 1543 г.). Въпреки това, дълго време липсват доказателства на препоръчаната от него хелиоцентрична система, които могат да се следят.
Привържениците на конкурентния геоцентричен модел бързат да отбележат, че възможното движение на Земята ще накара звездите да се местят в нощното небе. Коперник отвърна с обстоятелството, че звездите са необикновено надалеч, което прави техните паралаксни вибрации прекомерно дребни, с цел да бъдат засечени. Но това по този начин и не пречи на астрономите да наблюдават за тях.
Години по-късно, през 1721 година, непретенциозният преподобни Джеймс Брадли става новият професор по астрономия в Оксфорд. Години наред той гледа групата си енориаши денем в Бридстоу, Монмутшир, а през нощта облича топло палто и отива да се любува на астрономически наблюдения.
Убеден последовател на хелиоцентричния модел на Коперник, той се заема с търсенето на неуловимия звезден паралакс. За задачата конфигурира закрепен отвесен телескоп в къщата на вуйна си в Уонстед и всяка вечер отбелязва тъкмо къде ярката звезда Гама Драконис пресича кръговото зрително поле на телескопа му. (За да се приспособи инструментът, са пробити дупки в покрива и пода на едноетажната вила, а окулярът за наблюдаване е поставен в мазето за въглища.)
През 1729 година, след няколко години наблюдения, Брадли афишира, че Гама Драконис в действителност извършва годишно съмнение в небето. И въпреки всичко размерът на съмнението и сезонните му вариации са разнообразни от предстоящите. Брадли инцидентно се натъква на друг феномен, който той назовава звездна аберация, при който местоположението на звездата в небето се трансформира не от орбиталното състояние на Земята, а от орбиталната скорост на Земята.
Така че близо два века след представянето й, „ Коперниковата гражданска война “ най-накрая приключва.
