През 1040 г., българските земи са разтърсени от мащабно въстание,

През 1040 година, българските земи са разтърсени от огромно въстание, водено от – потомък на цар Самуил. Недоволството на българите от византийското ръководство и новите налози довежда до протест, който прераства в сериозна битка за самостоятелност .

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков разкрива забавни събития от този интервал.

В книгата може да се запознаете по какъв начин Петър Делян освен съумява да провежда националното въстание, само че и да се прогласи за цар, целейки възобновяване на българската страна. Въстанието му оставя бездънен отпечатък в историята , макар измяната и трагичния му край.

Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:

„ Петър Делян е наследник на цар Гаврил Радомир и внук на Самуил от брака му с дъщерята на унгарския държател Геза – принцеса Маргьорита. След гибелта на Персиян II, Петър Делян бяга от иго на византиец в Константинопол. Стига до Моравск при устието на р. Морава и оттова минава в гр. Алба Булгарика /Бяла България, дн. Белград/. Причината да избере далечния Северозапад за своите първи дейности е, че в тази провинция най-слабо е открита имперската и военна администрация и дава най-хубави позиции да стартира истематичното и последователно избавление на западните и югозападните български земи. В случай на крах, може да се търси леговище в прилежащите страни Сърбия и Маджарско.

Византийският върховен съновник Йоан Орфанотроф, брат на император Михаил IV Пафлагон, заради ненаситната си лакомия, постанова паричен аграрен налог, отнасящ се единствено за българите. Всеки българин, според от размера на притежавания от него движим и неподвижен парцел досега се е заплащал в модии жито, просо и стомни вино /модий мярка за размер, равна на 8 и 2/3 литра/. Това е налог от времето на българския цар Самуил, който Василий II не трансформирал. Изискването, което вкарва Орфанотроф от 1040 година към българското население, е този налог да се заплаща със златни номизми. Тази заповед е посрещната с огромно неодобрение от популацията. За българския селяндур е по-лесно да заплаща налога си в натура, в сравнение с с пари, които мъчно може да придобие, тъй като земеделците се принуждават да продават своето произвеждане на прекупвачи, които дават ниска цена.

Петър Делян употребява грешката на цариградското държавно управление, протегнало ръка върху прекомерно значимо право на българския народ. Оглавява протест в Белград, който е посрещнат с голяма наслада от популацията.

Бунтът прераства във въстание, което довежда до отменяне на ромейската власт в района и прокламиране на Петър Делян за български цар под името Петър ІІ. Със събраните и проведени дружини от белградската област, Делян потегля на юг през Ниш и Скопие, като на всички места избива всеки срещнат ромей. В освободените земи го прогласяват за победител и го посрещат с царски почести. Към въстаналите земи се причислява и Навпактската тематика, включваща в рамките си цяла Южна Албания, Епир и Югозападна Македония. Пръв, който прави опит да се опълчи на Петър Делян, е диррахийският пълководец – шеф Василий Синадин.

След като Скопие, който по това време е основен град на тематика България, е високомерен от въстаниците. Синадин небрежно активизира всички локални сили, с цел да пресече пътя на Делян, който се стреми да превземе Солун и да откъсне региона Македония от центъра на империята, като разгласи нейната самостоятелност. Когато Василий Синадин стига в Дебър, се скарва с един от подстратезите си Михаил Дермокаит. От него той е набеден за измяна пред императора, който се намирал тогава в Солун.

Василий Синадин незабавно е уволнен от служба, отведен в Солун и хвърлен в затвор, а на негово място е назначен неговият съперник Михаил Дермокаит. Този разкол сред византийските военачалници се оказва в интерес на Петър Делян. Дава му опция свободно да работи, обезпечава му време по-добре да се приготви. Новоназначеният стратег-управител на Драч – лъжливият клеветник, е освен некомпетентен админ, само че и жестоконравен човек. Нехуманното му държание към българското население и бойците води до последствия.

Като човек с ненаситна лакомия за замогване, мощно тормози локалното население. Още с встъпването си в служба стартира да лишава всичко, което му хареса – коне, колесници, имоти… Народът въстава против новия шеф и една нощ той скрито напуща града. Бунтът, издигнат срещу представителя на ромейската власт, незабавно се обръща във въстание с искания да се отдели от империята. Населението от драчката тематика, което е в болшинството си българско, избира за цар Тихомир Зонара, човек от общността.

Образуват се два въстанически центъра, от които единият признава за цар Делян, а другият – Тихомир. Това раздвояване сред българите е добре пристигнало за империята, защото освен отслабва отпора на народа, само че и поражда злост в връзките сред самия народ. Петър Делян прави опит да отстрани раздвоението по кротичък метод. Той изпраща приятелско писмо до Тихомир, с което го кани да се причисли в общата битката срещу ромеите, както и да пристигна при него със своите последователи за съглашение. Петър Делян произнася готова тирада, в която акцентира неприятните страни на двувластието. Обявява царското си родословие с искания да отстранят Тихомир и завършва с думите:

„ Не може един шубрак да храни два папагала, нито пък една страна да процъфтява, в случай че се ръководи от двама царе. ”

Когато Петър Делян приключва речта си, натрупалите се стартират да скандира името му. Обстановката екзалтира, събраните стартират да замерят с камъни другия кандидат и го убиват, с цел да се избегнат раздорите сред въстаниците. Постъпката на Петър Делян не е напълно свободна от персонални егоистични желания, само че въпреки всичко ясно демонстрира до каква степен българският народ е завързан към рода на своя паметен цар Самуил, когато тази същата обвързаност към него не съществува в болшинството от членовете на последната царска фамилия.

След като отстранява Тихомир, подсилен от популацията на драчката тематика, цар Петър ІІ Делян изпраща част от войската си в посока Преспа, с цел да превземе крепостта Василида, намираща се сред Охридокото и Голямото Преспанско езеро, а с главните сили потегля към Солун.

Михаил IV Пафлагон получава уведомление за посоката на Деляновото придвижване, само че откакто не разполага с военна мощ, взема решение да се отдръпна в Константинопол. Целият си антураж от злато и сребро оставя на Мануил Ивац, като негов непосредствен човек, да ги отнесе в столицата. Още след тръгването, довереникът му взима всичко и побягва при Делян. Новината за оттегляне на императора, усилва още повече въодушевлението и въстанието добива все по-големи размери. Петър Делян изпраща част от войската си в Драч, с цел да довърши започнатото дело от Тихомир по бреговете на Адриатическо море.

След като завлaдява Драч и популацията е привлечено на страната на Делян, се насочва към Тесалия и завладява гр. Димитриада, намиращ се на северния бряг на Пегасийския залив /дн. Воло/. Тук той отделя друга част от войската си под командването на воевода Антим и я изпраща на юг в Елладската тематика за да популяризира въстанието в дн. Средна Гърция. Тази част прониква във вътрешността в Елада, само че като доближава до остарелия град Тива е посрещната от шефа на тематиката Алакасевс.

Започва се стълкновение, ромеите понасят огромни загуби и се избавят с бягство. По същото време избухва въстание и в Навпактската тематика, южно от Драчката. Повод за това е цариградски практор /бирник/ Иван Куцомит, който стартира да събира налози и си навлича гнева на популацията, което го разсича на части и се причислява към българите. Успехите на Петър Делян внушават боязън в Константинопол. Императорският кръг стартира да мисли за съществено унищожаване на заплахата, която от ден дневно от ден на ден ги заплашва. В столицата на ромеите стартира усилена подготовка за битка с българите, всички свободни войски се пренасочват към Солун.

В българския стан ситуацията получават поврат. Увлечени от огромния и бърз триумф, българите стартират да стават все по-немарливи, въодушевлението отслабва, а предпазливостта изчезва. Вторият наследник на българския цар Иван – Владислав–Алусиан, който по това време е на висок боен византийски пост и работа в североизточна Мала Азия, научава за огромното въстание на българите и че неговите съотечественици заради липса на разположение от царски жанр, избират незаконнороден и мним /фиктивен/ цар, който да ги ръководи. Алусиан потегля от източните околности на империята на запад, напускайки фамилията си, като не споделя с никого желанието си.

Преструвайки се, че е непосредствен човек на Василий Теодоракан и че отива в Солун при императора, Алусиан скрито от всички, през септември на 1040 година бяга в лагера на Петър Делян. Първоначално Алусиан не се разкрива. Постепенно се сближава с управителните лица. Разговорите води по този начин, че постоянно да става въпрос за татко му, възхвалявайки рода си. Опитва се да разбере дали въстаниците биха предпочели законния наследник пред самозванеца или тъй като последният към този момент е застанал отпред, ще го реализира ориста на Тихомир?

Един от българите – негов съизвършител в събитията на Томор го познава. Новината за Алусиан бързо се популяризира в лагера. Повечето хора минават на негова страна като към легален потомък на българския царски жанр. По този метод сред българите поражда ново разединение. Едни одобряват за цар Алусиан, а други Делян. За да се избегнат всички нежелани последствия двамата се спогаждат, сдобряват се и заживяват видимо дружно, само че със прикрито съмнение един към различен. Петър Делян предлага на Алусиан да поеме виновна задача. Той му поверява 40-хилядната си войска, с цел да превземе Солун, като основен обект на въстаниците.

Алусиан, с цел да оправдае новото си състояние, се залавя да извърши тази задача. Българската армия безпроблемно доближава до Солун. Алусиан разчита само на непредвиденото си появяване и на неподготвеността на неговите бранители. Веднага атакува и в продължение на шест дни българите непрестанно щурмуват града, като употребяват и метателни стенобойни машини. След като всички набези по цялата градска стена са отбити, Алусиан взема решение да премине към дълготрайна блокада и по този метод да принуди града да се съобщи.

Решението не е по силите му, тъй като няма очакван запас. Солунският шеф патриций Константин употребява тази неточност и още на първия ден от обсадата, ненадейно отваря градските порти и атакува българите с всичките си налични сили. Обсадителите, сюрпризирани от ненадейното нахлуване, не могат да удържат щурма и побягват. 15 000 българи са избити и не по-малко попадат в плен. Алусиан с малко на брой души съумява с бягство да се избави в лагера на Делян. Това проваляне на 40 000 българска армия под Солун, през октомври 1040 година, е мощен удар за българските въстаници. Унищожението на такава огромна войска убива духа на народа.

Петър Делян е лишен от по-голямата си част от войската и би трябвало да пристъпи още веднъж към събиране на нова, което е сложна задача пред настъпващата зима. След завръщането на Алусиан в Остров, сред двамата воеводи няма единодушие. Делян има подозрение за измяна от страна на Алусиан, а другият потъва в позор от своето проваляне. Тази злост е сдържана, само че и двамата стартират да вършат проекти да се отстранят от власт. Алусиан се оказва по-хитър. Със свои последователи устройва гощавка и кани Петър Делян. След като се напиват, присъстващите се нахвърлят върху него, а Алусиан с кухненски нож му избожда очите.

Веднага след ослепяването на Делян през 1041 година, Алусиан поема командването на войската и подхваща поход против ромеите, само че и този път претърпява проваляне и бяга. След като се убеждава, че няма военни качества, с цел да избегне срамът и презрението скрито оповестява на Михаил IV, който тогава се намира в Мосинопол /ок. днеш. Гюмурджина/, предвождайки поход против въстаналите българи, че в случай че получи благоволението му и други почести, ще му съобщи себе си и това, което има.

Алусиан престава да се усеща българин и не помни всеки дълг пред Отечеството. Предпочита персоналните си облаги пред националните ползи. С цел да се оневини, се взема решение на изменничество като предлага на императора и Иван Орфанотроф да му простят и да го оправдават. Императорът с удоволствие приема предлагането на Алусиан и му оповестява скрито, че е склонен да извърши желанието му. И по този начин, през лятото на 1041 година, когато Алусиан излиза, сякаш да стартира наново военните дейности, внезапно напуща събраните войски и побягва при императора, който от признателност за сторената услуга го издига в чин магистър и го изпраща в Цариград при Иван Орфанотроф.

Въпреки здравословното си положение, Михаил IV се подготвя за война. В състава на византийската войска той привиква наемници, наричани варяги от доста страни сред, които и норвежкият принц Харалд Хардрад с негова войска. Наемниците/варяги сформират най-силната част от византийската армия, наречена Лейбгвардия на византийския император. Новите съдружници имат непозната по тези земи военна техника – доста стоманени колесници, снабдени с колелета и въртящи режещи шипове, прекомерно пагубни за врага в стълкновение.

Начело на българите застава цар Петър Делян, който владее обстановката и ловко отдава заповеди. Когато предните вериги влизат в стълкновение и пускат колесниците си, слепият цар седящ на бял кон внезапно се явява пред неприятелския строй. Много копия от колесниците политат към него, само че конят от възприятие за самозапазване защищава завързания с въжета към седлото ездач. Свидетелите изпадат в смут. Изведнъж стартират да се чуват изплашени крясъци:

„ Сляп дявол е отпред на българската кавалерия! ”

При всяка нова поява, всички се обръщат в бягство. Харалд се връща в Солун, където дружно с Михаил IV прегрупират изплашената войска и потеглят към лагера на Петър Делян в Остров за уверено стълкновение. Този път българите са разрушени, а самият Делян попада в плен и е откаран в Солун. Императорът и Харалд навлизат в българските владения към Прилеп, с цел да завладяват последния укрепен излишък от българска армия под командването на Мануил Ивац. Като средство за отбрана българите издигат в югоизточните проходи дървена дема/преграда, с цел да дадат съдбоносен отпор на императора и да го задържат. Михаил IV обаче се появява по-рано от предстоящото, унищожава незавършената дървената бариера, разрушава и разпръсва българския отряд, а Ивац попада в плен.

Оттук нататък византийският император, без особена компликация, завладява и други замъци във вътрешността в страната. Триадица и Бояна оказват последната опозиция. Българският народ, останал без цар и водители, е заставен още веднъж да се подчини на властта на византийския император. “

Очаквайте идната неделя още исторически обстоятелства, свързани с българската история, показани от доктор Румен Петков.

Българската история с Румен Петков: Пресиян II – от ослепен княз до съзаклятник