Денис Никифоров, психолог: Желанията се сбъдват само ако са придружени с определени действия
Преяждането е резултат от прочувствен апетит, споделя психологът Денис Никифоров, треньор по личностно и креативно развиване, докторант по положителна логика на психиката към Пловдивския университет " Паисий Хилендарски ", в изявление за предаването " Здравето на фокус " на Радио " Фокус " .
През месец декмври ни предстоят доста страсти, ние всички се надяваме те да бъдат положителни, празнични, хубави и да ни носят наслада и въодушевление, само че не всеки път е по този начин. Здравето и страстите са едно цяло и това цяло е нашето тяло. Как страстите въздействат на тялото ни?
Всички знаем, че когато сме тъжни, когато изпитваме боязън или различен вид страсти, нашето тяло реагира. Много постоянно получаваме стягане в гърдите, в слънчевия сплит. Радостните страсти ни карат да се усещаме по-добре, да се усещаме по-свободни и по-живи.
Когато сме тъжни и когато сме самотни, ние се затваряме и това стягане го усещаме в цялото тяло. Може, както споделих, да го усетим в сърцето, само че може даже и в мускулите, главоболието също е част от този вид отрицателни страсти. Затова е доста значимо, когато имаме дадени усеща, след което те минават в страсти, да можем бързо да се върнем към позитивните усеща. Това става като се концентрираме в себе си, в нашата мощ, в нашата убеденост, в нашата резистентност. Тогава даже и сами можем да преминем към положително, било то по празниците или в делниците.
А, позитивните страсти могат ли да ни избавят от някаква болежка в тялото?
Емоциите са част от нас и няма по какъв начин да изпитваме единствено положителни, това не е допустимо. Много постоянно, когато сме в еуфория равнището на допамин в тялото ни се подвига и ние се усещаме щастливи. Да, само че по-късно " падаме “. Минават празнците и започваме да усещаме носталгия: връщаме се на работа, околните още веднъж отиват в чужбина. Няма по какъв начин да сме непрекъснато в пика на позитивните страсти. Въпросът е, когато почувстваме отрицателните, да можем да си намерим наши занимания, които да ни разсеят и да ни вкарат в възприятието на комфорт. Тук е доста подобаваща методиката от позитивната логика на психиката за потока - усещаме се добре в нашите занимания, нашите занимания с хората, които резонират на нашата периодичност. И когато сме тревожни или пък сме в застой, самотност и досада, бързо да намерим занятие, което да ни накара да се усещаме по-добре.
Тоест, нашето занимание е това, което може да ни донесе баланс, с цел да не бъдем в пиковите стойности нито на позитивните, нито на негативните страсти?
Да, и да бъдем с хората, които резонират на нашата периодичност, само че истината е, че когато нещо е по-токсично, то ни " държи ". Тогава се захващаме с така наречен " контузии от детството ". Много постоянно ние мъчно си тръгваме от токсични връзки, от токсични другарства, от токсична работа, тъй като това страдалчество от токсичното, храни някоя контузия обратно във времето, за която доста постоянно даже не си даваме сметка. Затова намирайки занимание, занятие и фокусирайки се върху себе си, ние заобикаляме подобен вид отрицателни прекарвания.
А може ли да се каже, господин Никифоров, че приемането на това да бъдем жертви, като оставаме в някаква токсична връзка, е бягство от отговорност? Жертвата трансферира отговорността за обстановката на насилника, т.е. приема ролята на човек, от който нищо не зависи.
Абсолютно. Щастието преди всичко е наша персонална отговорност - това доста постоянно го споделям на моите клиенти. Те споделят " Не се усещам добре ", само че това е тяхна отговорност, въпреки че доста постоянно ние желаеме някой различен да ни реши казуса – психолог, другар, концерт, спектакъл, желаеме от там да вземем сила, с цел да се почувстваме по-добре. Това да се почувстваме по-добре зависи от нас. Когато си сложим положително желание, че на всеки завой от живота ни чака по-добро, че утрешния ден ще бъде по-добър от днешния, би могло да имаме положителна настройка. Да помислим кои са нашите добродетели, кои са ни мощните страни на характера, които притежаваме, кое ни кара да се усещаме уверени. Тогава се усещаме щастливи и тази персонална отговорност, за която вие споделихте, се демонстрира в този миг. Ако желаеме да се оплакваме, в случай че желаеме да търсим токсичното, ще го търсим както в колегата, по този начин и в други връзки и взаимоотношения от нашето всекидневие.
Проекция ли е животът ни на това, което в последна сметка сме видяли като отношение в фамилията, когато сме били деца?
Да, повтаряме моделите и доста постоянно лоялностите и нормите от детството, които сме взаимствали от нашите родители ги повтаряме, без да се замисляме. Дори повтаряме модели от нашите баби и дядовци, с които сме се докоснали доста малко, само че това са пък модели на държание, които ни предават нашите родители. В един миг ние ставаме лоялни на това да се усещаме зле, да бъдем самотни, да имаме ограничаващи вярвания, да не се осмеляваме да създадем крачка към смяна, да ни е мъчно да се отделим, да " скъсаме пъпната шнур ", да отидем в различен град да живеем, в друга страна. Всичко това са правила, които се предават от потомство на потомство, и неслучайно, в случай че погледнем обратно във времето, си даваме сметка какъв брой приличаме на предците си.
В последна сметка ние по този начин или другояче не сме видели различен модел, с изключение на този, който е в фамилията?
Да, и тези модели ги повтаряме безусловно лоялно и ги предаваме и на нашите деца. Когато се появи логиката на психиката, и някой желае да ни освети, да ни покаже, че има и друга позиция на нещата, доста постоянно се демонстрират и съпротивите. Тоест, ние сме привикнали на нашия модел, там ни е зоната на комфорт и ни е мъчно да приемем, че нещата могат да се случват по различен метод. На доктрина наподобява доста елементарно, само че стъпка 2 е практиката: да се осмелим, да намерим пространство и ново придвижване, в което да опитаме да се докоснем до нещо ново. В последна сметка, в случай че се окаже, че не е нашето, във всеки един миг можем да го променим. Но, в случай че не се осмелим, няма по какъв начин да знаем, дали то е било нашето.
Оставяйки, въпреки и неумишлено, лоялни към рода, към родителите, не прерязваме ли нишката на персоналните ни потребности, на личния ни път, на нашите прочувствени потребности?
Това, което казвате е безусловно допустимо, по тази причина е значимо на първо време да бъдем признателни. Родителите ни са преди нас в последователен проект, ние постоянно ще бъдем по-малки от тях, без значение дали сме станали по-успешни в живота. С обич, с признателност към тях, можем да се освободим от ограничаващите вярвания и правила, само че да запазим ресурсите, които те са ни дали - усърдие, почтеност, отговорност. В последна сметка всеки има и мощни, и слаби страни, единствено децата са тези, които виждат нещата бяло и черно. Много е значимо да не се фиксираме в отрицателната страна, а в позитивната.
Много фешън стана тематиката с слагане на граници, с това да се отделяме, да се чуваме един път седмично. Ако ние сме в семейство, което е по-патриархално, няма неприятно да се чуваме и всеки ден. Тоест, не всяко предписание е годно за всеки, въпросът е да се усещаме добре и да не нараняваме другите. Не да се гневим, примерно да сме на 30 години и да се гневим на нашите родители за това, че нещо не сме постигнали в живота. На тази възраст персоналната отговорност е единствено на възрастния, а не на родителите.
Ако изхождаме от тази преданост към родителите, и правилото ни в живота е да постъпим по този начин, че да им се харесаме, да създадем това, което те биха одобрили, това нанася ли контузии към този момент в зрелост?
Да в логиката на психиката това е по този начин нареченото " положителното дете ". Детето и младежът, който не се е разгневил на родителите. Много значимо е да се случи по този начин наречената сепарация в пубертета. Има деца, които в действителност са по-тихи, по-скромни, по-насочени към себе си и им е мъчно да се разгневят, да създадат това бунтарство, което е доста значимо да се случи в точния момент. Тази сепарация е значимо да идва и от родителите. Те също би трябвало да подтикват детето към автономия, към това да прави своите избори, към това да разбере, че няма неприятно, даже и да сбърка, само че да е свободно да показа и да се откри решение, в случай че е позволило неточност. Ако това не се случи в детството, се случва на по-късен стадий, или пък в никакъв случай не се случва. Когато не се случва, ние оставаме под покрива на нашите родители за цялостен живот, доста постоянно мъчно сътворяваме фамилии, мъчно се отделяме и действително не порастваме.
В предварителния диалог, който имахме, ми казахте за така наречен праймъл терапия. Какво съставлява тя?
Праймъл лечението е комплекс от няколко психотерапевтични методики за лекуване на така наречен детски контузии. В този развой се връщаме обратно във времето, с цел да излекуваме контузиите, които са се случили от 12-годишна възраст до нашето раждане. Нашето тяло помни даже времето, когато е било в корема на майката, помни дали те са били тревожни, дали сте били мечтано дете.
С праймъл лечението се връщаме обратно във времето от 12-годишна възраст досега, в който сме били в утробата, с цел да можем да излекуваме главните контузии, които са от занемаряване, отменяне, оскърбление. Спомняме си и претърпяваме така наречен катарзис, посредством който може да се случи разгневяване. Да си дадем сметка за неща, които ни се случват в настоящия живот. Когато претърпяваме с разнообразни асоциации и техники предишното, ние освобождаваме тези контузии и " заключвания “, които са се случили в детството. Основната контузия е срамът. Ако детето се е срамувало, може да си спомни какво тъкмо го е предиздвикало да се засрами, примерно като е било на 4 година, или за какво е било подложено на критика. Процесът е структуриран в поредност от сесии и всеки го претърпява по собствен личен метод.
Това ли са така наречен констелации, които са толкоз настоящи сега?
Не, фамилните констелации са друга парадигма, която ни демонстрира по какъв начин родът ни въздейства и по какъв начин родовата сила и държанието на предците оказват въздействие в настоящия ни живот. Има тематики, които могат да бъдат прегледани по този способ, както самостоятелно, по този начин и в група. Семейната констелация ни демонстрира, в случай че някой е бил отритнат, или изключен от рода, или пропуснат, по какъв начин това ни въздейства. Констелациите са способ, който може да осветли избрани случки, само че те не могат да бъдат панацея на всичко и да създадат дейностите вместо нас. Тоест, достигайки до дадена информация, несъмнено осъзнаване, по-късно е наша отговорността да го използван и в живота. Методите са доста, само че въпросът е те да ни оказват помощ в сегашното да реализираме това, което желаеме. А това доста постоянно е намиране на нова работа, семейство, дом, партньорство и неща, които ни карат да се усещаме по-щастливи и задоволени от живота.
Ето в този момент в края на годината, с изключение на време за равносметки е и време, с цел да планираме идната година, да сложим фантазиите, задачите, да потърсим ресурсите, с които можем да ги сбъднем. Има ли някаква специфична формула, господин Никифоров, тъй че да ги реализираме?
Най-напред да застанем пред себе си и да си признаем какво не постигнахме тази година. Да се върнем обратно, даже да си признаем какво не постигнахме и преди 5 години. Защото доста постоянно ние не желаеме да признаем пред себе си защо не ни е достигнало време, защо не ни е достигнала храброст, а трупаме нови стремежи и цели. Затова моят съвет е на първо време в действителност да почистим пред себе си какво ни е спирало тази година и каква мотивация имаме и ангажираност към този момент за задачите за новата година.
Ако обаче не се ангажираме, забравим ги, няма по какъв начин да ги реализираме. А щом не сме се заели, най-често или ни е било боязън, или не сме го желаели на 100%.
Поставяйки си цел, би трябвало да си отговорим на въпроса - какво съм подготвен да дам за нея? Какво съм подготвен да жертвам и да освободя пространство? Защото получавайки едно нещо, ние в това време губим друго нещо. Няма по какъв начин единствено да трупаме дивиденти и в един миг едното да не е за сметка на другото. Например, в случай че отидем в различен град да живеем, или в друга страна, ние ще се дистанцираме с част от нашите контакти. Да, може да не ги загубим, само че няма да е същото като преди. Ако стартираме нова работа или втора работа, жертваме нашият обществен кръг. Ако желаеме да се посветим на фамилията, надлежно би трябвало да редуцираме други задължения. По този метод да бъдем откровени и откровени към себе си, да пристъпим почтено и искрено към себе си. Ако не сме почтени със себе си, в случай че не поставим старания, няма по какъв начин да постигнел задачите си.
Колко значимо е да определим точната цел, точната фантазия, която имаме, без да оставаме в границите на общите понятия от вида – да бъда здрав, да бъда богат?
Когато става въпрос за здраве, моят въпрос като психолог незабавно би бил - по какъв начин се грижиш за здравето, какъв брой време отделяш на седмица, по какъв начин редуцираш напрежението, по какъв начин снемаш напрежението? А стресът не бъде сведен, това незабавно оказва въздействие примерно на надбъбречните жлези. Тоест, в нашето тяло се образуват стресови хормони, които по един или различен метод въздействат.
Искам е позиция, в която е значимо да прибавим и думата би трябвало - какво би трябвало да направя, с цел да получа това, което желая? Всяко предпочитание може да бъде доста хубаво, само че концепцията е да не остане предпочитание, а да бъде с добавена стойност в всекидневието ни. Това се случва с нашата ангажираност и с това да си дадем сметка какви старания е належащо да поставим. Тоест, като желаем да бъдем по-здрави, да отделим време за себе си, да се погрижим за нашето тяло. Грижата за нашето тяло може да бъде, както ходенето на масаж, по този начин и пазаруването на нова дреха - и това е грижа, тъй като се усещаме по-добре и сътворяваме положителни страсти. А, когато желаем обич, да си дадем сметка какъв брой ние даваме обич, и какъв брой ние обичаме другите, какъв брой обичаме природата, растенията и животните даже.
Всъщност това е най-трудно да приемем, че всичко, което ни заобикаля е огледало на нас самите, нали по този начин?
Абсолютно. Хората отиват в по-голям град да живеят, само че отново остават сами, остават още веднъж със своите мисли. В последна сметка ние лягаме и ставаме със себе си, с нашия вътрешен свят, а той гради външния. Привличаме това, което сме самите ние. Затова дано се стараем в действителност да бъдем изпълнени с естетика, обич, светлина и мощ, с цел да можем да привличаме и това.
Този наш вътрешен свят ли е в основата на повтарящите се сюжети, които имаме в живота? Сменяме една работа с друга, само че там са още веднъж тези типажи, които са ни дразнили и в предходната работа, сменяме колегата, само че още веднъж виждаме същите негативи, които сме имали и в предходна връзка.
Това е така наречен сриване през контузията. Ако не можем да сложим граници и не можем да устоим, доста постоянно се повтаря сюжета, както споменахте. Има и моменти, когато външната среда е дразнеща и ни предизвика. Тогава нашата себестойност е значимо да реагира и да кажем, аз не заслужавам да бъда подложен на това, било то във връзката или в работата и да се осмелим да създадем някаква смяна. Много постоянно нашата контузия ни кара да виждаме, че другите против нас са неприятни, че другите ни натоварват, че не са лоялни към нас, не са дружелюбни и така нататък Затова е значимо да си дадем сметка къде какви граници имаме. Къде имаме така наречен сложени твърди граници, къде са пропускливи и къде нямаме никакви граници. И да си дадем сметка кое по какъв начин се въздейства и какво можем да промени. Промяната зависи единствено от нас, никой не може да я направи вместо нас.
Много постоянно Нова година е мотив, с цел да си обещаем, че повече няма да пушим или друга взаимозависимост, която имаме. Посъветвайте ни по какъв начин да постъпим, тъй че нещата да се случат?
Да се ангажираме и да си създадем табиет. А табиет се основава с време. Ще дам образец със спортуването. Ако отидем един път в зала и не го повторим е неефикасно. Много постоянно в японската и китайската просвета се споделя, че един табиет се основава най-малко 21 дни. Неслучайно в доста духовни учения се споделя по какъв начин 21 дни ние би трябвало да вършим някаква техника, някаква медитация, с цел да се сътвори табиет и да стане част от нас. Този табиет, тази мотивация би трябвало да я повтаряме всеки ден, най-малко три седмици. Когато създадем табиет, започваме да се усещаме по-добре, нашето тяло стартира да ни се отблагодарява. Тогава сигурно няма да се върнем към нездравословната храна и неприятните привички.
И тъй като казахте нездравословна храна, доста хора си дават обещание от идната година да отслабнат. Какво можем да притеглим като запаси, с цел да реализираме тази цел?
Тук отново са страстите. Много постоянно ние си даваме мотивация, започваме да гладуваме, само че прочувственият апетит е този, който ни въздейства и който ни кара в 23.00 часа да вземем нещо сладко, с цел да може да задоволи някоя друга потребност.
И още веднъж да кажем, че от на следващия ден отново ще стартираме диетата?
Да, само че значимо е да не спрем, да не продължим цяла година да консумираме нещо нездравословно, за което в последна сметка сме реагирали през прочувствено решение.
Храната и страстите вървят ръка за ръка, и доста постоянно, когато не получаваме обич в живота, си я набираме с храна. Съответно трупаме повече килограми. Когато ни се хапва нещо, което не е здравословно, можем да си дадем малко по-дълго недояждане, с цел да компенсираме тези калории. По този метод можем да редуцираме възприятието за виновност, че сме нарушили режима.
Така или другояче, сигурно ще има фантазии, ще има проекти и цели, които няма да успеем да осъществяваме, би трябвало да си го признаем още занапред. Как да реагираме в такива обстановки, в случай че не се оправим с това, което сме си сложили като цел, мотив ли е това да се откажем, да изпаднем в още по-дълбока меланхолия, да консумираме още повече и още по-вредна храна?
Не би трябвало да имаме нямаме упования, тъй като те ни водят към разочарования. Да не идеализираме каквото и да било и да го трансформираме в фетиш. Прекалената фиксация също е нездравословна.
Важно е да бъдем себе си и да бъдем хората, които сме, без да подражаваме на идоли, правила и ограничавания, а просто да приведем нашето всекидневие, нашия живот в най-хубавата му форма. И да знаем, че тази най-хубава форма може да бъде още по-добра и да бъде надградена. Така можем да се превърнем в персони, които да бъдат образец и подражателство на другите.
Както се споделя, най-важно е да следваме сърцето и душата си, а не да подражаваме. Ако желаеме да имаме хубава и нова кола единствено тъй като съседът има, когато се сдобием с нея, най-вероятно, в случай че тя не е позив на нашето сърце, на нашите потребности, това няма да ни направи щастливи, в случай че вярно разбирам?
Да чуваме себе си, а не другите и да търсим отговорите от тях, тъй като единствено ние знаем кое ни прави същински щастливи. Когато останем сами със себе си, да си отговорим – какво нуждая се да реализира в този миг? Кой съм аз? Как е да съм там, докъдето съм стигнал? Какво ми пречи да реализира идната ми фантазия? Или какво би ми помогнало и кои са ресурсите. Защото за един щастието е едно, за различен е друго, само че нашето единствено ние знаем кое е.
Това са най-трудните отговори, които би трябвало да дадем, само че без тях няма по какъв начин да реализираме оня прочувствен, нравствен физически баланс, за който приказваме през днешния ден.
И да знаем, че салдото в действителност е вътре в нас самите. А пък в този момент са в действителност най-хубавите празници. Аз свързвам месец декември с вярата за ново начало, за това че посяваме нови зрънца, които ще покълнат. От нас зависи в какъв цвят ще се проявят. И когато падаме, да си дадем сметка, че всяка компликация ни прави по-устойчиви, и по-силни, и по-уверени в нас самите.
Росица АНГЕЛОВА
През месец декмври ни предстоят доста страсти, ние всички се надяваме те да бъдат положителни, празнични, хубави и да ни носят наслада и въодушевление, само че не всеки път е по този начин. Здравето и страстите са едно цяло и това цяло е нашето тяло. Как страстите въздействат на тялото ни?
Всички знаем, че когато сме тъжни, когато изпитваме боязън или различен вид страсти, нашето тяло реагира. Много постоянно получаваме стягане в гърдите, в слънчевия сплит. Радостните страсти ни карат да се усещаме по-добре, да се усещаме по-свободни и по-живи.
Когато сме тъжни и когато сме самотни, ние се затваряме и това стягане го усещаме в цялото тяло. Може, както споделих, да го усетим в сърцето, само че може даже и в мускулите, главоболието също е част от този вид отрицателни страсти. Затова е доста значимо, когато имаме дадени усеща, след което те минават в страсти, да можем бързо да се върнем към позитивните усеща. Това става като се концентрираме в себе си, в нашата мощ, в нашата убеденост, в нашата резистентност. Тогава даже и сами можем да преминем към положително, било то по празниците или в делниците.
А, позитивните страсти могат ли да ни избавят от някаква болежка в тялото?
Емоциите са част от нас и няма по какъв начин да изпитваме единствено положителни, това не е допустимо. Много постоянно, когато сме в еуфория равнището на допамин в тялото ни се подвига и ние се усещаме щастливи. Да, само че по-късно " падаме “. Минават празнците и започваме да усещаме носталгия: връщаме се на работа, околните още веднъж отиват в чужбина. Няма по какъв начин да сме непрекъснато в пика на позитивните страсти. Въпросът е, когато почувстваме отрицателните, да можем да си намерим наши занимания, които да ни разсеят и да ни вкарат в възприятието на комфорт. Тук е доста подобаваща методиката от позитивната логика на психиката за потока - усещаме се добре в нашите занимания, нашите занимания с хората, които резонират на нашата периодичност. И когато сме тревожни или пък сме в застой, самотност и досада, бързо да намерим занятие, което да ни накара да се усещаме по-добре.
Тоест, нашето занимание е това, което може да ни донесе баланс, с цел да не бъдем в пиковите стойности нито на позитивните, нито на негативните страсти?
Да, и да бъдем с хората, които резонират на нашата периодичност, само че истината е, че когато нещо е по-токсично, то ни " държи ". Тогава се захващаме с така наречен " контузии от детството ". Много постоянно ние мъчно си тръгваме от токсични връзки, от токсични другарства, от токсична работа, тъй като това страдалчество от токсичното, храни някоя контузия обратно във времето, за която доста постоянно даже не си даваме сметка. Затова намирайки занимание, занятие и фокусирайки се върху себе си, ние заобикаляме подобен вид отрицателни прекарвания.
А може ли да се каже, господин Никифоров, че приемането на това да бъдем жертви, като оставаме в някаква токсична връзка, е бягство от отговорност? Жертвата трансферира отговорността за обстановката на насилника, т.е. приема ролята на човек, от който нищо не зависи.
Абсолютно. Щастието преди всичко е наша персонална отговорност - това доста постоянно го споделям на моите клиенти. Те споделят " Не се усещам добре ", само че това е тяхна отговорност, въпреки че доста постоянно ние желаеме някой различен да ни реши казуса – психолог, другар, концерт, спектакъл, желаеме от там да вземем сила, с цел да се почувстваме по-добре. Това да се почувстваме по-добре зависи от нас. Когато си сложим положително желание, че на всеки завой от живота ни чака по-добро, че утрешния ден ще бъде по-добър от днешния, би могло да имаме положителна настройка. Да помислим кои са нашите добродетели, кои са ни мощните страни на характера, които притежаваме, кое ни кара да се усещаме уверени. Тогава се усещаме щастливи и тази персонална отговорност, за която вие споделихте, се демонстрира в този миг. Ако желаеме да се оплакваме, в случай че желаеме да търсим токсичното, ще го търсим както в колегата, по този начин и в други връзки и взаимоотношения от нашето всекидневие.
Проекция ли е животът ни на това, което в последна сметка сме видяли като отношение в фамилията, когато сме били деца?
Да, повтаряме моделите и доста постоянно лоялностите и нормите от детството, които сме взаимствали от нашите родители ги повтаряме, без да се замисляме. Дори повтаряме модели от нашите баби и дядовци, с които сме се докоснали доста малко, само че това са пък модели на държание, които ни предават нашите родители. В един миг ние ставаме лоялни на това да се усещаме зле, да бъдем самотни, да имаме ограничаващи вярвания, да не се осмеляваме да създадем крачка към смяна, да ни е мъчно да се отделим, да " скъсаме пъпната шнур ", да отидем в различен град да живеем, в друга страна. Всичко това са правила, които се предават от потомство на потомство, и неслучайно, в случай че погледнем обратно във времето, си даваме сметка какъв брой приличаме на предците си.
В последна сметка ние по този начин или другояче не сме видели различен модел, с изключение на този, който е в фамилията?
Да, и тези модели ги повтаряме безусловно лоялно и ги предаваме и на нашите деца. Когато се появи логиката на психиката, и някой желае да ни освети, да ни покаже, че има и друга позиция на нещата, доста постоянно се демонстрират и съпротивите. Тоест, ние сме привикнали на нашия модел, там ни е зоната на комфорт и ни е мъчно да приемем, че нещата могат да се случват по различен метод. На доктрина наподобява доста елементарно, само че стъпка 2 е практиката: да се осмелим, да намерим пространство и ново придвижване, в което да опитаме да се докоснем до нещо ново. В последна сметка, в случай че се окаже, че не е нашето, във всеки един миг можем да го променим. Но, в случай че не се осмелим, няма по какъв начин да знаем, дали то е било нашето.
Оставяйки, въпреки и неумишлено, лоялни към рода, към родителите, не прерязваме ли нишката на персоналните ни потребности, на личния ни път, на нашите прочувствени потребности?
Това, което казвате е безусловно допустимо, по тази причина е значимо на първо време да бъдем признателни. Родителите ни са преди нас в последователен проект, ние постоянно ще бъдем по-малки от тях, без значение дали сме станали по-успешни в живота. С обич, с признателност към тях, можем да се освободим от ограничаващите вярвания и правила, само че да запазим ресурсите, които те са ни дали - усърдие, почтеност, отговорност. В последна сметка всеки има и мощни, и слаби страни, единствено децата са тези, които виждат нещата бяло и черно. Много е значимо да не се фиксираме в отрицателната страна, а в позитивната.
Много фешън стана тематиката с слагане на граници, с това да се отделяме, да се чуваме един път седмично. Ако ние сме в семейство, което е по-патриархално, няма неприятно да се чуваме и всеки ден. Тоест, не всяко предписание е годно за всеки, въпросът е да се усещаме добре и да не нараняваме другите. Не да се гневим, примерно да сме на 30 години и да се гневим на нашите родители за това, че нещо не сме постигнали в живота. На тази възраст персоналната отговорност е единствено на възрастния, а не на родителите.
Ако изхождаме от тази преданост към родителите, и правилото ни в живота е да постъпим по този начин, че да им се харесаме, да създадем това, което те биха одобрили, това нанася ли контузии към този момент в зрелост?
Да в логиката на психиката това е по този начин нареченото " положителното дете ". Детето и младежът, който не се е разгневил на родителите. Много значимо е да се случи по този начин наречената сепарация в пубертета. Има деца, които в действителност са по-тихи, по-скромни, по-насочени към себе си и им е мъчно да се разгневят, да създадат това бунтарство, което е доста значимо да се случи в точния момент. Тази сепарация е значимо да идва и от родителите. Те също би трябвало да подтикват детето към автономия, към това да прави своите избори, към това да разбере, че няма неприятно, даже и да сбърка, само че да е свободно да показа и да се откри решение, в случай че е позволило неточност. Ако това не се случи в детството, се случва на по-късен стадий, или пък в никакъв случай не се случва. Когато не се случва, ние оставаме под покрива на нашите родители за цялостен живот, доста постоянно мъчно сътворяваме фамилии, мъчно се отделяме и действително не порастваме.
В предварителния диалог, който имахме, ми казахте за така наречен праймъл терапия. Какво съставлява тя?
Праймъл лечението е комплекс от няколко психотерапевтични методики за лекуване на така наречен детски контузии. В този развой се връщаме обратно във времето, с цел да излекуваме контузиите, които са се случили от 12-годишна възраст до нашето раждане. Нашето тяло помни даже времето, когато е било в корема на майката, помни дали те са били тревожни, дали сте били мечтано дете.
С праймъл лечението се връщаме обратно във времето от 12-годишна възраст досега, в който сме били в утробата, с цел да можем да излекуваме главните контузии, които са от занемаряване, отменяне, оскърбление. Спомняме си и претърпяваме така наречен катарзис, посредством който може да се случи разгневяване. Да си дадем сметка за неща, които ни се случват в настоящия живот. Когато претърпяваме с разнообразни асоциации и техники предишното, ние освобождаваме тези контузии и " заключвания “, които са се случили в детството. Основната контузия е срамът. Ако детето се е срамувало, може да си спомни какво тъкмо го е предиздвикало да се засрами, примерно като е било на 4 година, или за какво е било подложено на критика. Процесът е структуриран в поредност от сесии и всеки го претърпява по собствен личен метод.
Това ли са така наречен констелации, които са толкоз настоящи сега?
Не, фамилните констелации са друга парадигма, която ни демонстрира по какъв начин родът ни въздейства и по какъв начин родовата сила и държанието на предците оказват въздействие в настоящия ни живот. Има тематики, които могат да бъдат прегледани по този способ, както самостоятелно, по този начин и в група. Семейната констелация ни демонстрира, в случай че някой е бил отритнат, или изключен от рода, или пропуснат, по какъв начин това ни въздейства. Констелациите са способ, който може да осветли избрани случки, само че те не могат да бъдат панацея на всичко и да създадат дейностите вместо нас. Тоест, достигайки до дадена информация, несъмнено осъзнаване, по-късно е наша отговорността да го използван и в живота. Методите са доста, само че въпросът е те да ни оказват помощ в сегашното да реализираме това, което желаеме. А това доста постоянно е намиране на нова работа, семейство, дом, партньорство и неща, които ни карат да се усещаме по-щастливи и задоволени от живота.
Ето в този момент в края на годината, с изключение на време за равносметки е и време, с цел да планираме идната година, да сложим фантазиите, задачите, да потърсим ресурсите, с които можем да ги сбъднем. Има ли някаква специфична формула, господин Никифоров, тъй че да ги реализираме?
Най-напред да застанем пред себе си и да си признаем какво не постигнахме тази година. Да се върнем обратно, даже да си признаем какво не постигнахме и преди 5 години. Защото доста постоянно ние не желаеме да признаем пред себе си защо не ни е достигнало време, защо не ни е достигнала храброст, а трупаме нови стремежи и цели. Затова моят съвет е на първо време в действителност да почистим пред себе си какво ни е спирало тази година и каква мотивация имаме и ангажираност към този момент за задачите за новата година.
Ако обаче не се ангажираме, забравим ги, няма по какъв начин да ги реализираме. А щом не сме се заели, най-често или ни е било боязън, или не сме го желаели на 100%.
Поставяйки си цел, би трябвало да си отговорим на въпроса - какво съм подготвен да дам за нея? Какво съм подготвен да жертвам и да освободя пространство? Защото получавайки едно нещо, ние в това време губим друго нещо. Няма по какъв начин единствено да трупаме дивиденти и в един миг едното да не е за сметка на другото. Например, в случай че отидем в различен град да живеем, или в друга страна, ние ще се дистанцираме с част от нашите контакти. Да, може да не ги загубим, само че няма да е същото като преди. Ако стартираме нова работа или втора работа, жертваме нашият обществен кръг. Ако желаеме да се посветим на фамилията, надлежно би трябвало да редуцираме други задължения. По този метод да бъдем откровени и откровени към себе си, да пристъпим почтено и искрено към себе си. Ако не сме почтени със себе си, в случай че не поставим старания, няма по какъв начин да постигнел задачите си.
Колко значимо е да определим точната цел, точната фантазия, която имаме, без да оставаме в границите на общите понятия от вида – да бъда здрав, да бъда богат?
Когато става въпрос за здраве, моят въпрос като психолог незабавно би бил - по какъв начин се грижиш за здравето, какъв брой време отделяш на седмица, по какъв начин редуцираш напрежението, по какъв начин снемаш напрежението? А стресът не бъде сведен, това незабавно оказва въздействие примерно на надбъбречните жлези. Тоест, в нашето тяло се образуват стресови хормони, които по един или различен метод въздействат.
Искам е позиция, в която е значимо да прибавим и думата би трябвало - какво би трябвало да направя, с цел да получа това, което желая? Всяко предпочитание може да бъде доста хубаво, само че концепцията е да не остане предпочитание, а да бъде с добавена стойност в всекидневието ни. Това се случва с нашата ангажираност и с това да си дадем сметка какви старания е належащо да поставим. Тоест, като желаем да бъдем по-здрави, да отделим време за себе си, да се погрижим за нашето тяло. Грижата за нашето тяло може да бъде, както ходенето на масаж, по този начин и пазаруването на нова дреха - и това е грижа, тъй като се усещаме по-добре и сътворяваме положителни страсти. А, когато желаем обич, да си дадем сметка какъв брой ние даваме обич, и какъв брой ние обичаме другите, какъв брой обичаме природата, растенията и животните даже.
Всъщност това е най-трудно да приемем, че всичко, което ни заобикаля е огледало на нас самите, нали по този начин?
Абсолютно. Хората отиват в по-голям град да живеят, само че отново остават сами, остават още веднъж със своите мисли. В последна сметка ние лягаме и ставаме със себе си, с нашия вътрешен свят, а той гради външния. Привличаме това, което сме самите ние. Затова дано се стараем в действителност да бъдем изпълнени с естетика, обич, светлина и мощ, с цел да можем да привличаме и това.
Този наш вътрешен свят ли е в основата на повтарящите се сюжети, които имаме в живота? Сменяме една работа с друга, само че там са още веднъж тези типажи, които са ни дразнили и в предходната работа, сменяме колегата, само че още веднъж виждаме същите негативи, които сме имали и в предходна връзка.
Това е така наречен сриване през контузията. Ако не можем да сложим граници и не можем да устоим, доста постоянно се повтаря сюжета, както споменахте. Има и моменти, когато външната среда е дразнеща и ни предизвика. Тогава нашата себестойност е значимо да реагира и да кажем, аз не заслужавам да бъда подложен на това, било то във връзката или в работата и да се осмелим да създадем някаква смяна. Много постоянно нашата контузия ни кара да виждаме, че другите против нас са неприятни, че другите ни натоварват, че не са лоялни към нас, не са дружелюбни и така нататък Затова е значимо да си дадем сметка къде какви граници имаме. Къде имаме така наречен сложени твърди граници, къде са пропускливи и къде нямаме никакви граници. И да си дадем сметка кое по какъв начин се въздейства и какво можем да промени. Промяната зависи единствено от нас, никой не може да я направи вместо нас.
Много постоянно Нова година е мотив, с цел да си обещаем, че повече няма да пушим или друга взаимозависимост, която имаме. Посъветвайте ни по какъв начин да постъпим, тъй че нещата да се случат?
Да се ангажираме и да си създадем табиет. А табиет се основава с време. Ще дам образец със спортуването. Ако отидем един път в зала и не го повторим е неефикасно. Много постоянно в японската и китайската просвета се споделя, че един табиет се основава най-малко 21 дни. Неслучайно в доста духовни учения се споделя по какъв начин 21 дни ние би трябвало да вършим някаква техника, някаква медитация, с цел да се сътвори табиет и да стане част от нас. Този табиет, тази мотивация би трябвало да я повтаряме всеки ден, най-малко три седмици. Когато създадем табиет, започваме да се усещаме по-добре, нашето тяло стартира да ни се отблагодарява. Тогава сигурно няма да се върнем към нездравословната храна и неприятните привички.
И тъй като казахте нездравословна храна, доста хора си дават обещание от идната година да отслабнат. Какво можем да притеглим като запаси, с цел да реализираме тази цел?
Тук отново са страстите. Много постоянно ние си даваме мотивация, започваме да гладуваме, само че прочувственият апетит е този, който ни въздейства и който ни кара в 23.00 часа да вземем нещо сладко, с цел да може да задоволи някоя друга потребност.
И още веднъж да кажем, че от на следващия ден отново ще стартираме диетата?
Да, само че значимо е да не спрем, да не продължим цяла година да консумираме нещо нездравословно, за което в последна сметка сме реагирали през прочувствено решение.
Храната и страстите вървят ръка за ръка, и доста постоянно, когато не получаваме обич в живота, си я набираме с храна. Съответно трупаме повече килограми. Когато ни се хапва нещо, което не е здравословно, можем да си дадем малко по-дълго недояждане, с цел да компенсираме тези калории. По този метод можем да редуцираме възприятието за виновност, че сме нарушили режима.
Така или другояче, сигурно ще има фантазии, ще има проекти и цели, които няма да успеем да осъществяваме, би трябвало да си го признаем още занапред. Как да реагираме в такива обстановки, в случай че не се оправим с това, което сме си сложили като цел, мотив ли е това да се откажем, да изпаднем в още по-дълбока меланхолия, да консумираме още повече и още по-вредна храна?
Не би трябвало да имаме нямаме упования, тъй като те ни водят към разочарования. Да не идеализираме каквото и да било и да го трансформираме в фетиш. Прекалената фиксация също е нездравословна.
Важно е да бъдем себе си и да бъдем хората, които сме, без да подражаваме на идоли, правила и ограничавания, а просто да приведем нашето всекидневие, нашия живот в най-хубавата му форма. И да знаем, че тази най-хубава форма може да бъде още по-добра и да бъде надградена. Така можем да се превърнем в персони, които да бъдат образец и подражателство на другите.
Както се споделя, най-важно е да следваме сърцето и душата си, а не да подражаваме. Ако желаеме да имаме хубава и нова кола единствено тъй като съседът има, когато се сдобием с нея, най-вероятно, в случай че тя не е позив на нашето сърце, на нашите потребности, това няма да ни направи щастливи, в случай че вярно разбирам?
Да чуваме себе си, а не другите и да търсим отговорите от тях, тъй като единствено ние знаем кое ни прави същински щастливи. Когато останем сами със себе си, да си отговорим – какво нуждая се да реализира в този миг? Кой съм аз? Как е да съм там, докъдето съм стигнал? Какво ми пречи да реализира идната ми фантазия? Или какво би ми помогнало и кои са ресурсите. Защото за един щастието е едно, за различен е друго, само че нашето единствено ние знаем кое е.
Това са най-трудните отговори, които би трябвало да дадем, само че без тях няма по какъв начин да реализираме оня прочувствен, нравствен физически баланс, за който приказваме през днешния ден.
И да знаем, че салдото в действителност е вътре в нас самите. А пък в този момент са в действителност най-хубавите празници. Аз свързвам месец декември с вярата за ново начало, за това че посяваме нови зрънца, които ще покълнат. От нас зависи в какъв цвят ще се проявят. И когато падаме, да си дадем сметка, че всяка компликация ни прави по-устойчиви, и по-силни, и по-уверени в нас самите.
Росица АНГЕЛОВА
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ