Редно ли е държавата да санира домовете на шепа хора безплатно?
Премиерът Росен Желязков разгласи в Тутракан през уикенда в Тутракансъздаването на нов фонд за саниране на еднофамилни къщи. Според държавното управление хората, които живеят в тях, също имат право на по-ниски сметки за сила, както и живеещите в многофамилните блокове.
Началният бюджет на фонда е 100 милиона лв., като се планува той да бъде увеличаван при нужда. Средствата ще се дават под формата на ваучери от по 20 000 лв., които могат да покриват топлоизолация, замяна на съоръжения, както и създаване на слънчеви системи. Амбицията на кабинета е с този запас годишно да се обновяват няколко хиляди еднофамилни къщи.
На пръв взор самодейността взема решение проблем, който от години остава отвън полезрението на страната. Повечето еднофамилни домове в България са строени преди 1970–1990 година и в множеството случаи са без топлоизолация, с остарели съоръжения и без механически паспорти.
Според експертни оценки страната разполага с повече от един милион такива жилища, само че липсва точна информация за тяхното положение, типология и местонахождение. Без такава база данни всяка национална политика се трансформира в пукотевица в тъмното.
От друга страна на европейско равнище условията порастват. Европейската комисия чака страните членки, в това число България, да изготвят до края на тази година народен проект за възобновяване на постройките и да основат централизирана система с техните енергийни характерности.
Новата инструкция вкарва понятието „ здания с нулеви излъчвания “, а националните проекти би трябвало да бъдат основани въз основата на голям размер данни и ясни дълготрайни прогнози.
У нас, до момента в който еднофамилните къщи занапред навлизат в дневния ред на ръководещите, многогодишните стратегии за възобновяване на многофамилните блокове не престават да се уголемяват. Правителството приготвя нова такава национална стратегия до 2029 година, която ще следва досегашния модел с присъединяване на общините и Българската банка за развиване.
Според вицепремиера Атанас Зафиров това е належащо, тъй като тази година са били пропуснати доста благоприятни условия и съществуващите средства е можело да бъдат изгубени. Паралелно с това по Плана за възобновяване и резистентност към този момент са подписани стотици контракти, а в София, Велико Търново и други градове стартират действителни строителни действия. Кабинетът дава обещание, че постройките, попаднали в аварийните описи по ПВУ, ще бъдат финансирани на 100% по новата стратегия, чиито средства се чака да доближат 2.5 милиарда лв..
На фона на всички тези старания резултатите за десетилетие остават скромни. По програмата от 2015 година бяха санирани едвам към 2 000 блока. Впоследствие регулаторите откриха в някои градове злоупотреби, картелиране на фирми-изпълнители, занижен надзор и неприятно качество при строителните действия. Досега са вложени над 2 милиарда лв., само че с тях са актуализирани едвам 4% от жилищните здания. Експерти предизвестяват, че даже и при най-оптимистични условия до края на десетилетието няма да бъде освежен повече от 10% от сградния фонд.
Освен това голямата част от жилищата в страната – девет от всеки 10, нямат никакъв достъп до финансиране, а стратегиите се осъществят постепенно, с неразбираеми периоди и административни усложнения, които отблъскват жителите.
Именно в този подтекст поражда главният въпрос – редно ли е страната да финансира санирането на стеснен брой жилища, било то къщи или блокове, напълно за своя сметка? Самото възобновяване не е проблем. Напротив, то е значимо за енергийната самостоятелност, за качеството на живот и за осъществяване на европейските цели. Проблемът се появява, когато достъпът до обществени средства става привилегия на тези, чиито здания са попаднали в вярната стратегия, на вярното място, в верния миг. При все че всички заплащат за санирането посредством налозите си.
Тъй като обсегът е извънредно стеснен, политиката поражда чувство за неправда. Доста по-приемлив от икономическа позиция би бил модел, съгласно който притежателите заплащат част от сумата за саниране, като за задачата получат достъп до нисколихвени заеми и се плануват специфични ограничения за уязвимите семейства. Така ще бъдат актуализирани доста повече домове. Другата нужда е строгият надзор върху изразходването на държавните пари, като не се позволява да се регистрират строителни материали на тройно по-високи цени.
Без сходна логичност всяко ново финансиране наподобява като политически жест, а не като част от целенасочена промяна. Енергийната успеваемост не е просто въпрос на инфраструктура, а на осъзнатост на обществото за изгодата от нея. Процесът изисква доверие, предвидимост, положително обмисляне и чувство за равнопоставеност. В противоположен случай всяка нова стратегия се трансформира в следващата самодейност, която доближава до малко на брой и разочарова мнозина. На процедура въпросът дали страната би трябвало да санира домовете на шепа хора гратис в действителност е въпрос дали страната има визия за всички останали?
