Премиерът Борисов послуша управляващите патриоти и депутатите му отложиха ратификацията

Премиерът Борисов послуша ръководещите патриоти и депутатите му отложиха ратификацията на Истанбулската спогодба, чиито противоречиви текстове провокираха улични протестни демонстрации, църковни закани за „ анатема “ и всенародна промяна на приказките за маса: вместо да се пита докога с тия дупки по пътищата, с тия рушвети за катаджии, скъпи медикаменти и ниски пенсии и заплати, народът взе да философства –  джендърите гейове ли са, ще има ли нужници за третия пол в учебните заведения и ще дават ли на хомосексуалните двойки детски надбавки. Помощникът на премиера – Цветан Цветанов изясни, че конвенцията ще се одобри до края на европредседателството – най-късно през юни значи, а  „ в тези седмици ще проведем спор с академичната общественост, специалисти и Неправителствени организации, с цел да разясним всичко “ – тоест, че става дума за отбрана на дамите от домашното принуждение на мъжете им и нищо друго.

Хубаво. Добре замислено  – изключително това с академичната общественост, защото от  разясненията на телевизионни специалисти и НПO-та, наспорил ги Бог, един перничанин по този начин се ядосал, че халосал жена си с отдалеченото.

Дано единствено господин Цветанов да има по-голям триумф от нас публицистите, които така и не сполучихме да склоним спецовете по конституционно и интернационално обществено право, светилата на българските правни науки,  като да вземем за пример професор Евгени Танчев, проф. Снежана Начева, проф. Атанас Семов, проф. Благой Видин, проф. Пенчо Пенев, проф. Огнян Герджиков и други да се ангажират публично с коментар за тази работа. Изключението е едно-единствено – проф. Пламен Киров. Само той – чест му прави – откликна на огромното публично любознание към интернационалния контракт, в който под отбрана е подложен слабия пол, само че освен женския, а и различен един – „ обществен “.

И по този начин, академичната юридическа общественост, до момента най-малко, избира да пази безмълвие. Неофициалните диалози с нейни представители обаче ги издават като единомишленици – както откъм експертната страна на казуса с Истанбулската спогодба, по този начин и откъм избора им да не вземат присъединяване в все по-изострящия се спор за него.

Проблемът е непристойно политизиран, споделят те, в случай че не и умишлено отклонен от експертизата. Сериозните адвокати виждат това и множеството от тях избират да мълчат – знаят, че всеки, който се изкаже,  ще бъде използван – замесен в политическата игра, чиито пристрастености целят всичко друго, само че не и да се утвърди една добра споготба по набор от общоприети правила,  норми, критерии и традиции. То е ясно – с нееднозначната Истанбулска конвернция някой цели да заслужи потупване по рамото от някоя партийна централа или дипломат,  друг – да завоюва електорат, като се заиграва с благородните му усеща и обичайното му възмущение, трети гледа към парите, тъй като ратификацията ще разреши разпределяне на публични средства  към избрани организации.

Общественото мнение тук напира да се изяви, то се вълнува от обичайните и нетрадиционните любовни съжителства – за него те са разбираеми, за разлика от европредседателството примерно, към което то остана равнодушно и безучастно.

 По закона за интернационалните контракти п одписването на конвенциите е работа на изпълнителната власт, а утвърждението – на законодателната, разясняват правниците. Относно конвенцията, наречена Истанбулска, тоя работа е свършена, като кучето на равнищата. Когато държавното управление я е подписало през април 2016 година, то е било длъжно да  изготви сериозна оценка на въздействието й, каквато се изисква по Закона за нормативните актове – да напише какви законодателни промени ще се наложат, в случай че влезе в действие. Това не е сторено – и този пропуск е нормален за нашето законодателство, апропо.

За да влезе в действие, конвенцията би трябвало да се ратифицира. Както множеството интернационалните контракти, тя е формирана на британски и френски език. Нашето външно министерство е длъжно да я преведе с оглед идното й разискване и издание. На преводача му е елементарно, когато текстът на сходните контракти подхожда на българското право. Но когато не подхожда, както е в тази ситуация, той прави преразказ. И ето – някой е превел термина gender (джендър ) като „ пол “ ( няколко пъти) и като „ обществен пол “ един път. Това е неприятен превод – може да е от незнание, само че може и да е от друго нещо. Както е известно, министерствата, които вършат преводи на публични документи, дават публични поръчки на частни компании, а те наемат преводачи. Бог знае под чие въздействие е бил преводачът – на някое Неправителствени организации, на партия, на непозната държава…

В българското право и в българския език смисъла на думата „ пол “ е ясно. По нашите закони, като се роди дете, то се записва: „ пол – мъжки/ женски “. Нашето право до конституционно равнище не познава различен тип пол, в него половата ориентировка на е маркирана. В него „ пол “ е нещо друго от „ джендър “ – и тъкмо в този смисъл преводът е неакуратен и неточен. И вместо някой да каже – стоп, неприятен превод, различен ще създадем! – следва политическа агитация, партиен напън, с една дума – скандал.

„ Ако задачата на конвенцията е единствено да бъде предотвратено насилието от мъжете над дамите, понятието „ sex ” – биологичен пол прави работа. Що ще тогава тоя „ gender ” в нея? – пита професор Киров. Един от многото въпроси без отговор.

„ Ще създадем една тълкувателна декларация към Истанбулската спогодба, с цел да успокои тези, които имат терзание “, декларира министърът на правораздаването Цецка Цачева на социална полемика в аулата на СУ, която, кой знае за какво,  двама от присъствалите учени – професор и учен дефинират с едно и същи съществително: „ Ужас! “.

Проф. Пламен Киров е безапелационен: „ Тази декларация няма  никакво правно значение! Говоренето за нея е неистина! С нея България известява другите страни, че ние тълкуваме термина „ джендър “ по този начин и по този начин.  Но това тълкувание обвързва единствено нея. И не трансформира нашите отговорности, нито текста на конвенцията. Дори да я занесем в Съвета на Европа, тя не обвързва утвърдилите конвенцията страни да я съблюдават по нашето схващане. А и член 78 от нея не позволява „ запаси “ във връзка с член 3 и член 4, които касаят точно „ обществения пол “ ( така наречения „ трети “- б.а.). Ето, Полша даде образец – ратифицира Конвенцията с запаси, само че те несъмнено не й се признават от съдебна експертиза. “

Тълкувателната декларация, рекламирана и от шефа на парламентарната правна комисия, може да послужи на практика единствено на Хекимян – да я прочете по БиТиВи,  смятат и  други адвокати от ранга на проф. Киров. Т я  отсъства от Виенската спогодба за интернационалните контракти и е инструмент на нормалното право. При това безпомощен инструмент. Как да вземем за пример Цачева ще изясни какво е „ джендър “? Ще изясни, че под „ пол “ ние разбираме „ джендър “? – само че по какъв начин, като нищо сходно не написа в конвенцията!

Конвенцията е подписана преди 2 години  с експлицитната спогодба, че   утвърждението следва.  Значи – така или инак – е неотложно?

Не, твърдят топюристите.  Можем да го бавим с години. Франция освен подписа, само че и сътвори и  интернационалния контракт “Конституция за Европа ”, само че не я ратифицира и тя в никакъв случай не влезе в действие – нищо, че  България – ами по какъв начин? – беше сред първите, която направи за нея ратификационна грамота. Защо да бързаме, дами и господа? И да сме дали обещание нещо на някого в Холандия в подмяна на поддръжка за Шенген ( че нали идва през фувруари холандският премиер), ние имаме безапелационен мотив. В черква та се канят да анатемосат политиците , които ще гласоподават „ това нещо, което заплашва християнската цивилизация и вещае честен разпад “. И имамите в джамиите  в тоя дух се обаждат.  

Дали светите отци преувеличават?

Да, считат правните ни светила. Религиозната теория приема съжителството сред мъже за грях. Традиционният български морал диктува, че това не е норма, а изключение, което носи по-скоро страдалчество, в сравнение с наслада. По-младите българи са толерантни, те зачитат разликите – обществени, културни, религиозни полови. Но има друго  – у нас водачите се наскърбяват един различен с „ педал! “, в случай че някой натисне внезапно спирачка или се предреди на сфетофар.

Понятието джендър, преведено като „ пол “  няма по какъв начин да остане неусетно в конвенцията. Поназнайваме за джендър – учението и джендър – образованието, при което дребните още в детската градина би трябвало да се учат „ да преодоляват половите стандарти “ и че „ половата еднаквост е персонален избор, а не анатомия и Божествено създание “, че може дори човек да прескача от един пол в различен, в случай че желае.  И се смущаваме, като ни изясняват, че „ обществения пол “ демонстрира единствено одобрените в нашия свят функции на мъжа и дамата. Нека другите хора да ни простят, споделят множеството българи. Това е.

А топюристите смущават ли се? Да, макар, че това разбиране съществува в правото на други страни. Историята на българското право демонстрира, че то е имитация на западноевропейското – ние възприемаме правни модели основно от Германия, Швейцария и Италия. Автентични български правни решения съвсем няма. Рано или късно ще възприемем и това, за което става дума в конвенцията, считат правници. Когато България се готвеше за участие в Европейски Съюз, тя пое 2000 акта на европейското право. Въпросът е подготвени ли сме да приемем тази чуждица – общественият пол, тъкмо в този момент? Очевидно не. Искате доказателства? Отворете фейсбука и вестниците.

Знаем, че в света още от края на 20-те век се оформя възходяща наклонност за признание на правото на цивилен брак и на еднополовите двойки. Това признание им дава права, недостъпни за небрачните двойки: право на болнични, на решение за медицински интервенции по отношение на колегата, на компенсации след гибелта му, на законно престояване в страната му, на здравно застраховка от и за него, на прекачване на имущество между двамата без налог, на осиновяване, на взаимни наставнически права и отговорности по отношение на децата, на фамилни промоции и прочие.

Да, някои от тия права могат да бъдат подсигурени посредством други правни средства, само че това допуска компликации за нехетеросексуалните влюбени. И по този начин, еднополови бракове се подписват законно в  Германия, Белгия, Нидерландия, Испания, Франция, Канада, Южна Африка, Норвегия, Швеция, Португалия,  Исландия, Аржентина,  Дания, Бразизилия, Нова Зеландия, Уругвай, Верикобритания,  Съединени американски щати,  Люксембург, Колумбия, Фанландия, Малта, Австралия.

В нашата конституция понятието за брак е обвързвано с непринуден съюз сред мъж и жена. Нашите адвокати не изключват с ратификацията на Истанбулската спогодба да ни бъде оказано влияние (меко казано) за смяна.

За Истанбулската спогодба се изискват единствено 10 ратификации, с цел да влезе в действие – невисок предел, който съгласно нашите прависти издава нечие предпочитание за експедитивност. Тя към този момент ги е събрала ( и от горната страна даже) и е утвърдена от Европарламента, тъй че към този момент е съюзен акт, разсъждава професор по право. Дали ще я ратифицираме, няма изключително значение. Защото правото на Европейски Съюз има у нас последствия. Ако французин се ожени за немец и дойдат да живеят в България, ние сме длъжни да ги признаем за фамилни, тъй като те са сключили еднополов брак в страна, която го признава, а има свободно придвижване на хора, нали по този начин? Излиза, че огромното говорене за конвенцията активизира напълно на вятъра някакви спазми на публичното мнение и то не прекомерно красиви?

Сега, в случай че двама български мъже се оженят във Франция, там ще имат годен брак, а тук по-скоро не – разсъждава различен професор, експерт по интернационално обществено право. – Те би трябвало да идат в Германия, с цел да им се признава годен брак с всички произлизащи от това права. Но ратифицираме ли конвенцията, няма да е по този начин. Най-малкото, което ще се случи, е че съдилищата няма да могат да отхвърлят еднополовите бракове.

Законодателството против домашното принуждение на дамите можем да си го напишем и без тази спогодба, единомислещи са престижи ни в правото.

А с конвенцията какво вършим? Ние тук не можем да отучим учениците да бият учителите, а камо ли да накараме перничанина да не бие жена си и да я пита има ли щение и тя преди да си разкопчеe гащите.

 Три пола в акта за раждане?

Неясният контракт е неприятен контракт, споделят по адрес на Истанбулската спогодба. Уважаваните ни прависти са на друго мнение. Конвенцията не е неприятна. Целите й са благородни – тя е против домашното принуждение и за приемливост към другите. Да, приложена към нашето право,  конвенцията е двусмислена минимум, само че в случай че питате някой холандски правист, той ще ви каже, че в нея няма нищо неразбираемо. Това е,  защото в Холандия всяка майка може да изиска в съда да не се показва пола на детето й в акта за раждане. Там съдията ще каже: „ Да, несъмнено, че е право на детето ви единствено да си дефинира пола, като порасне. “  В нашето право това е неуместно,  в тукашните съдилища ще кажат на майката: „ Рожбата ви или е мъж, или е жена,  дайте  книгата от родилното,  да забележим какво е написал лекарят там! “  И ще я пратят на психопреглед дори.

И у нас ли ще стане, като в Холандия?

Не сме длъжни след ратификацията на конвенцията да си променяме законите непременно. Ако тя е утвърдена, само че не е обнародвана, тогава България може да си извършва отговорностите по нея по метод, който самичък си избере. Парламентът може да реши по този начин. Но е необходим политически темперамент, а не страх това какво холандският министър председател да вземем за пример ще си намерения за нас. Ако конвенцията се обнародва откакто се ратифицира, текстът й стартира да се ползва с преимущество във връзка с всеки наш закон и подзаконов акт, който й опонира ( единствено не във връзка с Конституцията). В подобен случай може да се наложи в скоро време в актовете за раждане на децата да вписваме не два пола, ами три.