Авеню Версай - един омагьосващ роман за любовта, с премиера...
Премиера на книгата " Авеню " Версай " от Деметра Дулева ще се състои в Пловдив, в " Петното на Роршах ", на 4 ноември, вторник, от 19:00 ч.
Какво се случва с живота на хората, когато времето ненадейно спре? Този разказ споделя за орисите на осем души, които пандемията от коронавирус затваря за три месеца в Париж. Те са на друга възраст - художникът Балтазар е на 90 година, а Анна-Мария е на 22. Едни са родени в България, други са французи, някои от тях са семейство, други не се познават. Общото сред тях е, че са свързани по някакъв метод с обрисуваното от луксозни липи авеню „ Версай “. Това е случайност, в случай че не приемем, че ориста постоянно събира хората, тъй като има незнаен проект за тях. Екстремната обстановка ще ги сложи в непредвидени връзки и безпощадно ще изиска от тях отговори на най-важните въпроси: Кой съм аз, кое е най-ценното в живота, защо си коства да се бориш и за кого да се жертваш...
" Философията в тази книга е горска дъбрава, светлината й пробива през гъстите листа и свети в тревата на съзнанието и спомените. Мека, топла и красива книга ", написа Светлозар Желев.
" Най-зрялата книга на Деметра. Най-овладяната, общочовешка, вселюбовна, сред пристрастеността и страха, сред гибелта и живота, сред действителността и всеизкуството, с омагьосваща вътрешна динамичност - дали в призрачния Париж, или в призрачна България ", написа Валентин Георгиев.
А ето какво споделя Деметра Дулева: Започнах тази книга по време на локдауна в Париж. Преживявах дружно с цяла Франция един от най-тежките й интервали от Втората международна война насам - пандемията от ковид. Наблюдавах света през прозореца, общувах с другите през екрана. В изискванията на физическа и обществена изолираност научих доста за себе си и за хората към мен. Но желая да подчертая нещо значимо - “Авеню Версай ” не е разказ за пандемията, тя е единствено декор, лаборатория, в която сложих героите си, с цел да ги видя без маски - не санитарните, а екзистенциалните. Трябваше ми обстановка, която свива света до най-необходимото, изключва шума и придвижването и оставя единствено значителното: страха, близостта, загатна, мисълта за загубата.
Всички ние - освен героите ми - живеем в своята форма на изолираност на телата, на възприятията, на решенията, които сме взели или пропуснали. Пандемията направи тази метафора забележима: внезапно всеки от нас се оказа самичък със себе си и разбра какъв брой е мъчно да издържиш тази среща. Може би едвам тогава стартира същинският диалог - когато светът утихне, и няма къде да избягаш от облика си в огледалото.
„ Авеню Версай “ е роман за осем души, които пандемията заварва в друг стадий от живота им. Те се разграничават освен по възраст, а по генезис, специалност и разбирания, някои са французи, други българи, преселили се в Париж, някои са семейство, други са в комплицирани връзки, трети даже не се познават, само че всички по някакъв метод са свързани с парижкото авеню “Версай. Това е случайност, в случай че не приемем, че ориста постоянно събира хората, тъй като има незнаен проект за тях
За героите на романа идва трагично време за отрезвяване, за неочаквана равносметка, за осъзнаване на самозаблудите. Екстремната обстановка ще сложи безпощадно пред всеки един от тях поредност от въпроси: Кое е най-ценното в живота ти?; За какво си подготвен да се бориш?; За кого да се жертваш…
Ще схванат, че колкото и мъчно - от време на време мъчително - и постоянно несъвършено да е нашето битие, по-добре да ни има, да сме тук. Ще осмислят редкия подарък на обичта, привързаността и грижата към другия - евентуално това е единственият смисъл да ни има.
Марго отвори преносимия компютър и влезе в служебния си имейл. Странно, само че нямаше известия от шефа, а всички чакаха разпорежданията му за организацията на работата онлайн. Явно беше ангажиран със фамилията си. Имаше жена и три деца в ученическа възраст, за които трябваше да мисли. Само една колежка беше попитала в общо известие дали не е редно в случай, че ще работят от у дома, част от разноските за ток, отопление и интернет да се поемат от компанията. Добър въпрос.
За обяд Марго сготви минестроне. Нарочно избра рецепта с доста предварителна обработка на продуктите, с цел да убие най-малко час в миене, белене и рязане на зеленчуците. Преди й се струваше, че готвенето лишава прекомерно доста време, по тази причина рядко се завърташе в кухнята. Но в този момент, когато нямаше кой знае какво да прави, й се видя нищо работа. Снима няколко пъти купичката със чорба, с цел да се изфука по-късно във фейсбук.
Супата стана безвкусна. Сложила бе повечко вода, беше безсолна и липсваха подправки. Пълна злополука, само че я изяде. Като си самичък и няма с кого да си приказваш, храненето завършва за десетина минути. Оставаха толкоз доста часове за запълване.
Тъкмо привърши и звънна сестра й. Говореше в обичайна си роля на по-голяма.
– Здравей, Марго, по какъв начин се справяш?
– Щях да умра през нощта. Не ми доближаваше въздух.
Дарина познаваше тези пресилени недоволства и съзнателно ги игнорираше.
– Изглежда, карантината ще продължи дълго. Изчисти си мозъка от нелепости и се заеми с нещо.
– Готвих.
– Значи е доста зле работата. И какво сготви?
– Минестроне – сподели тъмно Марго.
– Е, щом ти ще си я ядеш, няма ужасно. Ще ти изпратя още веднъж линк за седемминутни медитации. Този път ще имаш задоволително време да схванеш, че работят.
– Мерси. Как сте у дома?
– Добре сме. Имам доста работа. Звъннах единствено да ревизира по какъв начин си. Знаеш, че нищо ти няма. Тази болест не е рискова за млад и здрав човек като теб.
– Аз слушам друго – отвърна Марго, – само че си права. Ще би трябвало да се стегна.
– И още нещо. Наско се обади доскоро, пита за теб, праща ти поздрави.
Как й се искаше да попадне още веднъж в оня ресторант, в който обядваха с Атанас, когато дойде за пръв път в Париж. Помнеше го като през вчерашния ден този ден, въпреки да беше толкоз от дълго време. Наско я посрещна на летището, беше взел кола назаем от другар. По пътя за Париж караше нападателно на зигзаг по автомагистралата, от платно в платно, провирайки се сред коли, рейсове и камиони. От двете страни на колата непрестанно ги задминаваха мощни мотори. Свят й се зави от голямото придвижване. Каза му, че й става неприятно от хулиганското му каране. А той се разсмя, отвори прозореца от нейната страна и сподели:
– Ако ще повръщаш, гледай да не е върху мен.
И след това добави:
– Така се живее тук. Всеки бърза и желае всичко…
Влязоха в града през „ Порт Дофин “ и караха по голям осемлентов бул., в дъното на който се виждаше Триумфалната арка. Завъртяха се към нея и излязоха на „ Шан-з-Елизе “. Почти незабавно свиха в една от директните и паркираха на тясна уличка. Отидоха да хапнат в ресторант „ Под арката “. Марго помнеше единствено възторженото лице на Наско и усета на храната. Другото беше цветни петна: шахматните черно-бели плочки на пода, пожълтелите плакати от остарели филми по стените, саксиите зелен босилек по кръглите масички, алената плюшена завеса към сервизните пространства. Поръча напосоки, съвсем нищо не разбра от ястията, изписани в менюто. Сервираха й кървавица, която тя побърза да замени с лучената чорба на Наско. Накрая той заплати сметката, не видя сумата, само че знаеше сигурно, че той не посещава такива заведения за хранене и беше спестявал, с цел да я почерпи.
На излизане слънцето светеше блестящо, във високите клони на дърветата чуруликаха птици. В този идеален момент нещо тупна на яката й – една от пойните птички я беше нацвъкала. Идеше й да се разплаче. Наско изтича в заведението, донесе намокрена салфетка и я почисти.
– На шанс е!
– Казват го единствено тия, които не са наакани - отвърна тя.
– Нищо работа. Едно малко в случай че след толкоз лайна. Само намерения къде си!
Хвана я за ръка и съвсем на тичешком стигнаха до Триумфалната арка, подредиха се на опашката, купиха билети, качиха се на покрива и оттова Марго видя града.
Гледката я зашемети – с хубостта, блясъка, мащаба, придвижването. Градът под нея й обещаваше велико бъдеще. Пое най-дълбокия си мирис. Дишаше свободата! В този миг Наско направи необятен жест с ръка:
– Подарявам ти Париж - сподели театрално, само че Марго усети тъжни нотки в гласа му.
– Правиш ми най-хубавия подарък! - отвърна щастлива Марго. - Не може ли по-весело?
– Не може - отвърна той и с категоричността на античен оракул добави: – Ще се влюбиш в Париж. И няма по какъв начин да се боря с него.
Тогава Марго не обърна внимание на думите му. От върха на Триумфалната арка можеше не просто да види града отвисоко, а да го изследва. И помнеше добре, че незабавно видя квартала, в който си сподели, че един ден желае да живее. Тогава не знаеше, че се назовава „ Паси Отьой “.
Авеню „ Версай “ е главната артерия на квартала, пресича го по средата като тъмна сянка и след това върви около реката, по десния бряг на Сена, чак до Портата на Сен Клу, където свършва Париж и стартира първокласното предградие Севър. Там улицата прекосява реката, минава около севърските фабрики за тънък порцелан и през гората на Медон потегля право към Версай. Короните на дърветата закриват с гъстата си зеленина ниските етажи, само че над тях се белеят мраморните фасади на жилищните здания в Османов жанр. Последният пъстър слой е за сивкавoсребристата патина на les ardoises – шистовите плочи по покривите на всяка уважаваща себе си парижка резиденция.
Преди години нещо й беше докривяло, върна се още веднъж в същия ресторант, само че всичко й се стори друго, дали поради неприятното въодушевление, или тъй като беше сама, видя всички недостатъци: излинялата тапицерия на столовете, поолющените маси, захабените принадлежности – животът какъвто е. Когато си благополучен, имаш чувството, че всичко е на твоя страна и всички играят в твоя тим. Реалното не съществува същински, по този начин сме устроени, че прекарваме всичко през обясненията на личните си светове. Както и да е, безсмислено е даже да си го спомня, сигурно ресторантът в този момент е затворен и масите събират прахуляк.
Марго си сипа чаша бяло вино, седна на дивана и отпи. Изпита същинско самодоволство на първата глътка. Във Франция научи доста за виновността, а пристигна в Париж с класическото схващане, че се разделят на бели и червени. Вкусът на това бургундско алиготе незабавно я разведри. Идеално изстудено, с прелестен мирис. Завъртя чашата, след това вдъхна, с цел да усети букета от акация и зелена ябълка. Да си гледа работата Дарина, ще си сипва колкото пъти желае.
Блуждаещата й мисъл още веднъж се насочи към Дарина. Дълги години просто не понасяше сестра си поради нейната пристрастеност да прави всичко както би трябвало: да не пие, да не пуши, да спортува, да медитира, да работи съзнателно, да поддържа къщата в безукорен ред, да угажда на мъжа и децата… Цялото семейство да е щастливо за сметка на нейното персонално благополучие. Скука! Сигурно с изключение на със Стоян не е била с различен мъж.
Независимо от голямото отчаяние, което й нанесе Робер, още в деня на развода Марго изпита замайване от възобновената независимост. По време на брака не беше спала с различен, Робер й стигаше изцяло, само че с наслада се върна към свободата на най-силната си младост, когато не й представляваше проблем да излиза с разнообразни мъже. След проваления брак си сподели, че взаимният живот не е за нея, и се зарече в никакъв случай повече да не изпада в обстановката на дългогодишно обвързване.
И въпреки всичко, парадоксално, тъкмо това, което най-вече я дразнеше в сестра й – смешните й правила, отдадеността й към фамилията, стремежът й към естетика, несломимата й религия в положителното, – мощно я привличаше. Вероятно желанието да й подражава, като я надмине, беше една от аргументите да се омъжи, да сътвори дом, да е като другите. А и по този начин бяха възпитани – от напълно дребни им беше втълпявано, че една жена, с цел да бъде щастлива, би трябвало да има семейство, а с цел да се почувства пълноценна, би трябвало да има деца. Като че ли няма други житейски благоприятни условия с изключение на тези. Марго беше превъзмогнала стандартите и от дълго време не я беше боязън от самотата. И беше щастлива по този начин: без брачен партньор, без деца.
Отпи още една глътка. „ Сега ще ме отпусне и главата “, си сподели тя, кръстоса крайници и отвори Facebook. Заляха я фотоси с домашно приготвени ястия – всеки се беше пуснал да готви и да се хвали с лазаня, торта или най-обикновена салата.
Само допреди няколко дни участваше най-ожесточено и тя в Парада-на-хубавия-живот-във-Фейсбук. Никога не се хвалеше непосредствено, имаше го за пошло. Беше занаятчия на фотосите с тънък намек. С някои фрагменти напряко се гордееше – селфи със ски каска и огледални очила, в които умален и огънат се отразява зъбът на Матерхорн, или ефектно размазана нощна фотография на шинкансен в Япония. Понякога даже пускаше леко провокативни фотоси – разрошена в леглото, с една ръка, прикриваща голотата си, вдигнала лека покривка, а другата протегната към снимащия, сякаш да му попречи да запечата толкоз съкровен миг, а зад тила й, през прозореца на хотела – слисващ пейзаж на небостъргачите в Хонконг, Токио или Ню Йорк.
Случаен безоблачен лъч огря стаята и проектира облика й върху черния екран на тв приемника. И внезапно този блян към показност – вижте ми хубавата къща, хубавата коса, хубавата почивка, хубавия кекс! – това токсично състезание, това безпощадно съревнование й се стори толкоз тъпо. Видя се наконтена и надута, седнала в първокласен парижки ресторант в галантна компания, кристални чаши, свещи, цветя. И тя в елегантна рокля се оглежда със блажен тип, оня тип на жена със самочувствие, която си мисли, че е построила нещо устойчиво, че е постигнала огромен триумф.
Пуф, едно духване, едно трепкане единствено – и всичко се срутва.
Това беше през вчерашния ден. Днес животът й е различен.
Само това непростимо мартенско розово, което все пак я кара да чака пролетта с неспокойствие.
Деметра Дулева е лингвист, публицист и посланик. Завършва италианска лингвистика и британски език в СУ „ Климент Охридски “. Специализира относително езикознание в Рим. Професионалната й кариера стартира като преводач на свободна процедура. От 2003 година работи в Министерството на външните работи.
Родена е в годините на социализма, след измененията поделя времето си сред България и чужбина. Живяла е в четири страни, приказва пет езика, сменяла е работа и жилище десетки пъти. Често се мести, само че постоянно се връща в родната София, с цел да тръгне още веднъж на път.
Дебютният й> разказ “Странстващият албатрос ” излиза през 2019 година в издателство “Хермес ”. Той печели през 2000 година премията „ Перото “ за най-хубав дебют, втора премия в категорията „ Художествена прозаичност “ на „ Портал Култура “ и е номиниран за разказ на годината на Фонд „ 13 века “. „ Преобърнати съзвездия “ (2021 година, „ Хермес “) е вторият разказ на писателката, който е номиниран за премията “Перото ” в категорията “Проза ”. През есента на 2025 година излиза третият й разказ - “Авеню “Версай ”, още веднъж със знака на „ Хермес “.
Какво се случва с живота на хората, когато времето ненадейно спре? Този разказ споделя за орисите на осем души, които пандемията от коронавирус затваря за три месеца в Париж. Те са на друга възраст - художникът Балтазар е на 90 година, а Анна-Мария е на 22. Едни са родени в България, други са французи, някои от тях са семейство, други не се познават. Общото сред тях е, че са свързани по някакъв метод с обрисуваното от луксозни липи авеню „ Версай “. Това е случайност, в случай че не приемем, че ориста постоянно събира хората, тъй като има незнаен проект за тях. Екстремната обстановка ще ги сложи в непредвидени връзки и безпощадно ще изиска от тях отговори на най-важните въпроси: Кой съм аз, кое е най-ценното в живота, защо си коства да се бориш и за кого да се жертваш...
" Философията в тази книга е горска дъбрава, светлината й пробива през гъстите листа и свети в тревата на съзнанието и спомените. Мека, топла и красива книга ", написа Светлозар Желев.
" Най-зрялата книга на Деметра. Най-овладяната, общочовешка, вселюбовна, сред пристрастеността и страха, сред гибелта и живота, сред действителността и всеизкуството, с омагьосваща вътрешна динамичност - дали в призрачния Париж, или в призрачна България ", написа Валентин Георгиев.
А ето какво споделя Деметра Дулева: Започнах тази книга по време на локдауна в Париж. Преживявах дружно с цяла Франция един от най-тежките й интервали от Втората международна война насам - пандемията от ковид. Наблюдавах света през прозореца, общувах с другите през екрана. В изискванията на физическа и обществена изолираност научих доста за себе си и за хората към мен. Но желая да подчертая нещо значимо - “Авеню Версай ” не е разказ за пандемията, тя е единствено декор, лаборатория, в която сложих героите си, с цел да ги видя без маски - не санитарните, а екзистенциалните. Трябваше ми обстановка, която свива света до най-необходимото, изключва шума и придвижването и оставя единствено значителното: страха, близостта, загатна, мисълта за загубата.
Всички ние - освен героите ми - живеем в своята форма на изолираност на телата, на възприятията, на решенията, които сме взели или пропуснали. Пандемията направи тази метафора забележима: внезапно всеки от нас се оказа самичък със себе си и разбра какъв брой е мъчно да издържиш тази среща. Може би едвам тогава стартира същинският диалог - когато светът утихне, и няма къде да избягаш от облика си в огледалото.
„ Авеню Версай “ е роман за осем души, които пандемията заварва в друг стадий от живота им. Те се разграничават освен по възраст, а по генезис, специалност и разбирания, някои са французи, други българи, преселили се в Париж, някои са семейство, други са в комплицирани връзки, трети даже не се познават, само че всички по някакъв метод са свързани с парижкото авеню “Версай. Това е случайност, в случай че не приемем, че ориста постоянно събира хората, тъй като има незнаен проект за тях
За героите на романа идва трагично време за отрезвяване, за неочаквана равносметка, за осъзнаване на самозаблудите. Екстремната обстановка ще сложи безпощадно пред всеки един от тях поредност от въпроси: Кое е най-ценното в живота ти?; За какво си подготвен да се бориш?; За кого да се жертваш…
Ще схванат, че колкото и мъчно - от време на време мъчително - и постоянно несъвършено да е нашето битие, по-добре да ни има, да сме тук. Ще осмислят редкия подарък на обичта, привързаността и грижата към другия - евентуално това е единственият смисъл да ни има.
Марго отвори преносимия компютър и влезе в служебния си имейл. Странно, само че нямаше известия от шефа, а всички чакаха разпорежданията му за организацията на работата онлайн. Явно беше ангажиран със фамилията си. Имаше жена и три деца в ученическа възраст, за които трябваше да мисли. Само една колежка беше попитала в общо известие дали не е редно в случай, че ще работят от у дома, част от разноските за ток, отопление и интернет да се поемат от компанията. Добър въпрос.
За обяд Марго сготви минестроне. Нарочно избра рецепта с доста предварителна обработка на продуктите, с цел да убие най-малко час в миене, белене и рязане на зеленчуците. Преди й се струваше, че готвенето лишава прекомерно доста време, по тази причина рядко се завърташе в кухнята. Но в този момент, когато нямаше кой знае какво да прави, й се видя нищо работа. Снима няколко пъти купичката със чорба, с цел да се изфука по-късно във фейсбук.
Супата стана безвкусна. Сложила бе повечко вода, беше безсолна и липсваха подправки. Пълна злополука, само че я изяде. Като си самичък и няма с кого да си приказваш, храненето завършва за десетина минути. Оставаха толкоз доста часове за запълване.
Тъкмо привърши и звънна сестра й. Говореше в обичайна си роля на по-голяма.
– Здравей, Марго, по какъв начин се справяш?
– Щях да умра през нощта. Не ми доближаваше въздух.
Дарина познаваше тези пресилени недоволства и съзнателно ги игнорираше.
– Изглежда, карантината ще продължи дълго. Изчисти си мозъка от нелепости и се заеми с нещо.
– Готвих.
– Значи е доста зле работата. И какво сготви?
– Минестроне – сподели тъмно Марго.
– Е, щом ти ще си я ядеш, няма ужасно. Ще ти изпратя още веднъж линк за седемминутни медитации. Този път ще имаш задоволително време да схванеш, че работят.
– Мерси. Как сте у дома?
– Добре сме. Имам доста работа. Звъннах единствено да ревизира по какъв начин си. Знаеш, че нищо ти няма. Тази болест не е рискова за млад и здрав човек като теб.
– Аз слушам друго – отвърна Марго, – само че си права. Ще би трябвало да се стегна.
– И още нещо. Наско се обади доскоро, пита за теб, праща ти поздрави.
Как й се искаше да попадне още веднъж в оня ресторант, в който обядваха с Атанас, когато дойде за пръв път в Париж. Помнеше го като през вчерашния ден този ден, въпреки да беше толкоз от дълго време. Наско я посрещна на летището, беше взел кола назаем от другар. По пътя за Париж караше нападателно на зигзаг по автомагистралата, от платно в платно, провирайки се сред коли, рейсове и камиони. От двете страни на колата непрестанно ги задминаваха мощни мотори. Свят й се зави от голямото придвижване. Каза му, че й става неприятно от хулиганското му каране. А той се разсмя, отвори прозореца от нейната страна и сподели:
– Ако ще повръщаш, гледай да не е върху мен.
И след това добави:
– Така се живее тук. Всеки бърза и желае всичко…
Влязоха в града през „ Порт Дофин “ и караха по голям осемлентов бул., в дъното на който се виждаше Триумфалната арка. Завъртяха се към нея и излязоха на „ Шан-з-Елизе “. Почти незабавно свиха в една от директните и паркираха на тясна уличка. Отидоха да хапнат в ресторант „ Под арката “. Марго помнеше единствено възторженото лице на Наско и усета на храната. Другото беше цветни петна: шахматните черно-бели плочки на пода, пожълтелите плакати от остарели филми по стените, саксиите зелен босилек по кръглите масички, алената плюшена завеса към сервизните пространства. Поръча напосоки, съвсем нищо не разбра от ястията, изписани в менюто. Сервираха й кървавица, която тя побърза да замени с лучената чорба на Наско. Накрая той заплати сметката, не видя сумата, само че знаеше сигурно, че той не посещава такива заведения за хранене и беше спестявал, с цел да я почерпи.
На излизане слънцето светеше блестящо, във високите клони на дърветата чуруликаха птици. В този идеален момент нещо тупна на яката й – една от пойните птички я беше нацвъкала. Идеше й да се разплаче. Наско изтича в заведението, донесе намокрена салфетка и я почисти.
– На шанс е!
– Казват го единствено тия, които не са наакани - отвърна тя.
– Нищо работа. Едно малко в случай че след толкоз лайна. Само намерения къде си!
Хвана я за ръка и съвсем на тичешком стигнаха до Триумфалната арка, подредиха се на опашката, купиха билети, качиха се на покрива и оттова Марго видя града.
Гледката я зашемети – с хубостта, блясъка, мащаба, придвижването. Градът под нея й обещаваше велико бъдеще. Пое най-дълбокия си мирис. Дишаше свободата! В този миг Наско направи необятен жест с ръка:
– Подарявам ти Париж - сподели театрално, само че Марго усети тъжни нотки в гласа му.
– Правиш ми най-хубавия подарък! - отвърна щастлива Марго. - Не може ли по-весело?
– Не може - отвърна той и с категоричността на античен оракул добави: – Ще се влюбиш в Париж. И няма по какъв начин да се боря с него.
Тогава Марго не обърна внимание на думите му. От върха на Триумфалната арка можеше не просто да види града отвисоко, а да го изследва. И помнеше добре, че незабавно видя квартала, в който си сподели, че един ден желае да живее. Тогава не знаеше, че се назовава „ Паси Отьой “.
Авеню „ Версай “ е главната артерия на квартала, пресича го по средата като тъмна сянка и след това върви около реката, по десния бряг на Сена, чак до Портата на Сен Клу, където свършва Париж и стартира първокласното предградие Севър. Там улицата прекосява реката, минава около севърските фабрики за тънък порцелан и през гората на Медон потегля право към Версай. Короните на дърветата закриват с гъстата си зеленина ниските етажи, само че над тях се белеят мраморните фасади на жилищните здания в Османов жанр. Последният пъстър слой е за сивкавoсребристата патина на les ardoises – шистовите плочи по покривите на всяка уважаваща себе си парижка резиденция.
Преди години нещо й беше докривяло, върна се още веднъж в същия ресторант, само че всичко й се стори друго, дали поради неприятното въодушевление, или тъй като беше сама, видя всички недостатъци: излинялата тапицерия на столовете, поолющените маси, захабените принадлежности – животът какъвто е. Когато си благополучен, имаш чувството, че всичко е на твоя страна и всички играят в твоя тим. Реалното не съществува същински, по този начин сме устроени, че прекарваме всичко през обясненията на личните си светове. Както и да е, безсмислено е даже да си го спомня, сигурно ресторантът в този момент е затворен и масите събират прахуляк.
Марго си сипа чаша бяло вино, седна на дивана и отпи. Изпита същинско самодоволство на първата глътка. Във Франция научи доста за виновността, а пристигна в Париж с класическото схващане, че се разделят на бели и червени. Вкусът на това бургундско алиготе незабавно я разведри. Идеално изстудено, с прелестен мирис. Завъртя чашата, след това вдъхна, с цел да усети букета от акация и зелена ябълка. Да си гледа работата Дарина, ще си сипва колкото пъти желае.
Блуждаещата й мисъл още веднъж се насочи към Дарина. Дълги години просто не понасяше сестра си поради нейната пристрастеност да прави всичко както би трябвало: да не пие, да не пуши, да спортува, да медитира, да работи съзнателно, да поддържа къщата в безукорен ред, да угажда на мъжа и децата… Цялото семейство да е щастливо за сметка на нейното персонално благополучие. Скука! Сигурно с изключение на със Стоян не е била с различен мъж.
Независимо от голямото отчаяние, което й нанесе Робер, още в деня на развода Марго изпита замайване от възобновената независимост. По време на брака не беше спала с различен, Робер й стигаше изцяло, само че с наслада се върна към свободата на най-силната си младост, когато не й представляваше проблем да излиза с разнообразни мъже. След проваления брак си сподели, че взаимният живот не е за нея, и се зарече в никакъв случай повече да не изпада в обстановката на дългогодишно обвързване.
И въпреки всичко, парадоксално, тъкмо това, което най-вече я дразнеше в сестра й – смешните й правила, отдадеността й към фамилията, стремежът й към естетика, несломимата й религия в положителното, – мощно я привличаше. Вероятно желанието да й подражава, като я надмине, беше една от аргументите да се омъжи, да сътвори дом, да е като другите. А и по този начин бяха възпитани – от напълно дребни им беше втълпявано, че една жена, с цел да бъде щастлива, би трябвало да има семейство, а с цел да се почувства пълноценна, би трябвало да има деца. Като че ли няма други житейски благоприятни условия с изключение на тези. Марго беше превъзмогнала стандартите и от дълго време не я беше боязън от самотата. И беше щастлива по този начин: без брачен партньор, без деца.
Отпи още една глътка. „ Сега ще ме отпусне и главата “, си сподели тя, кръстоса крайници и отвори Facebook. Заляха я фотоси с домашно приготвени ястия – всеки се беше пуснал да готви и да се хвали с лазаня, торта или най-обикновена салата.
Само допреди няколко дни участваше най-ожесточено и тя в Парада-на-хубавия-живот-във-Фейсбук. Никога не се хвалеше непосредствено, имаше го за пошло. Беше занаятчия на фотосите с тънък намек. С някои фрагменти напряко се гордееше – селфи със ски каска и огледални очила, в които умален и огънат се отразява зъбът на Матерхорн, или ефектно размазана нощна фотография на шинкансен в Япония. Понякога даже пускаше леко провокативни фотоси – разрошена в леглото, с една ръка, прикриваща голотата си, вдигнала лека покривка, а другата протегната към снимащия, сякаш да му попречи да запечата толкоз съкровен миг, а зад тила й, през прозореца на хотела – слисващ пейзаж на небостъргачите в Хонконг, Токио или Ню Йорк.
Случаен безоблачен лъч огря стаята и проектира облика й върху черния екран на тв приемника. И внезапно този блян към показност – вижте ми хубавата къща, хубавата коса, хубавата почивка, хубавия кекс! – това токсично състезание, това безпощадно съревнование й се стори толкоз тъпо. Видя се наконтена и надута, седнала в първокласен парижки ресторант в галантна компания, кристални чаши, свещи, цветя. И тя в елегантна рокля се оглежда със блажен тип, оня тип на жена със самочувствие, която си мисли, че е построила нещо устойчиво, че е постигнала огромен триумф.
Пуф, едно духване, едно трепкане единствено – и всичко се срутва.
Това беше през вчерашния ден. Днес животът й е различен.
Само това непростимо мартенско розово, което все пак я кара да чака пролетта с неспокойствие.
Деметра Дулева е лингвист, публицист и посланик. Завършва италианска лингвистика и британски език в СУ „ Климент Охридски “. Специализира относително езикознание в Рим. Професионалната й кариера стартира като преводач на свободна процедура. От 2003 година работи в Министерството на външните работи.
Родена е в годините на социализма, след измененията поделя времето си сред България и чужбина. Живяла е в четири страни, приказва пет езика, сменяла е работа и жилище десетки пъти. Често се мести, само че постоянно се връща в родната София, с цел да тръгне още веднъж на път.
Дебютният й> разказ “Странстващият албатрос ” излиза през 2019 година в издателство “Хермес ”. Той печели през 2000 година премията „ Перото “ за най-хубав дебют, втора премия в категорията „ Художествена прозаичност “ на „ Портал Култура “ и е номиниран за разказ на годината на Фонд „ 13 века “. „ Преобърнати съзвездия “ (2021 година, „ Хермес “) е вторият разказ на писателката, който е номиниран за премията “Перото ” в категорията “Проза ”. През есента на 2025 година излиза третият й разказ - “Авеню “Версай ”, още веднъж със знака на „ Хермес “.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ