Само ако знаеш какъв зор те чака...Но си длъжен да ти хареса
Предстои ви нова работа. Месеци по-рано околните ви стартират да ви изясняват: „ Ще ти е доста мъчно. Каквото си живял до момента, това е, стартира същинския напън. Нищо към този момент няма да е същото.
Няма да имаш никакво свободно време, би трябвало да забравиш за заниманието си, за приятелите си, за всичко останало и да мислиш единствено за работата си. Няма изплъзване. Договорът ти е за 12 години, без право на по-ранно отричане.
На новата си работа би трябвало да се стараеш да постигаш оптимално положителни резултати без значение по какъв начин се чувстваш . Колегите ти евентуално ще са страшни гадняри, а шефът ти няма да те зачита, тъй като ти нищо не знаеш и би трябвало да го слушаш.
Едва ли ще ти разрешават да използваш мобилния си телефон, би трябвало да забравиш и за интерактивните презентации, с които си привикнал.
Работният ти ден ще стартира в 8 и ще приключва някъде в 7 вечерта, тъй като ще имаш много изключителна работа.
А да, и би трябвало да си удовлетворен, благополучен и да вървиш с огромно предпочитание на работа през всичките тези 12 години “.
Няма да ви се почва такава работа, нали? Даже бихте обмислили да се преселите в друга страна, единствено и единствено да не ви се постанова да пристъпвате прага на новия ви офис-затвор.
iStock
Защо тогава го предизвикваме това същото чувство за неизбежност и мизерия на децата си, когато им приказваме за учебното заведение?
„ Оо, първокласник ли ще си? Ако знаеш какво те чака! “ – съседът към 7-годишния ми наследник.
„ На учебно заведение отивам, възпитаник ще бъда аз! Малко страхливо, само че щастливо ще вляза в първи клас “ – думичките на тържеството в детската градина на същия този 7-годишен мой наследник.
Плахо? Какво значи страхливо, пита той. Аз би трябвало да отговоря – страхливо е, когато те е боязън. А има ли от какво да ме е боязън в учебно заведение, мамо?
И край. Целият ни блян да накараме децата ни да харесват учебното заведение, учението и знанието, прецакваме още преди въобще да се е зародил, внушавайки им нашите лични измислени страхове , останали от това време, когато в учебно заведение учителя биеше, а учениците стояха като вкаменени.
Винаги се намира някой, който да каже на бъдещия първокласник „ Оо, играй в този момент, че след това край с игрите “.
iStock
Как по този начин край? Защо край? Човек си играе с кукли и конструктори чак докъм 4-ти клас.
Защо обричаме децата си на безрадостно битие през 12 години от живота им?
Защото това е действителността ли? Ами не е.
В учебно заведение е прелестно, шумно, имаш другари, участваш в планове, учиш се да мислиш, порастваш, ставаш независим , разбираш кои хора са положителни и кои неприятни , свикваш да общуваш с разнообразни типажи, откриваш какво ти харесва и какво – не, вашите ти дават джобни и към този момент можеш да си купуваш САМ каквото искаш (като занапред си решил да е кóла, тъй като все ти я забраняват)…
iStock
Възрастните желаеме по-добра работна среда, вършим анимирани презентации, с цел да грабнем вниманието на сътрудниците си, имаме стаи за отмора и чакаме шефът да ни стимулира с бонуси, безвъзмезден превоз и карта за спорт, само че чакаме от 10-годишните ни деца да вървят на драго сърце на място, което ние към този момент сме им втълпили, че е неприятно, мъчно и зло.
А в действителност учебното заведение е супер, децата ни са положителни, учителите ни се стараят, доколкото могат в изискванията, които са сложени и въобще, не е ли време да покажем на децата си (на всички, освен на личните си), че ги обичаме и дружно като общество ще създадем всичко допустимо да пораснат в спокойна и приобщаваща среда, вместо в място, което всички назоваваме „ извънредно “, само че ги бутаме натам и ги задължаваме да го харесват?
Няма да имаш никакво свободно време, би трябвало да забравиш за заниманието си, за приятелите си, за всичко останало и да мислиш единствено за работата си. Няма изплъзване. Договорът ти е за 12 години, без право на по-ранно отричане.
На новата си работа би трябвало да се стараеш да постигаш оптимално положителни резултати без значение по какъв начин се чувстваш . Колегите ти евентуално ще са страшни гадняри, а шефът ти няма да те зачита, тъй като ти нищо не знаеш и би трябвало да го слушаш.
Едва ли ще ти разрешават да използваш мобилния си телефон, би трябвало да забравиш и за интерактивните презентации, с които си привикнал.
Работният ти ден ще стартира в 8 и ще приключва някъде в 7 вечерта, тъй като ще имаш много изключителна работа.
А да, и би трябвало да си удовлетворен, благополучен и да вървиш с огромно предпочитание на работа през всичките тези 12 години “.
Няма да ви се почва такава работа, нали? Даже бихте обмислили да се преселите в друга страна, единствено и единствено да не ви се постанова да пристъпвате прага на новия ви офис-затвор.
iStock Защо тогава го предизвикваме това същото чувство за неизбежност и мизерия на децата си, когато им приказваме за учебното заведение?
„ Оо, първокласник ли ще си? Ако знаеш какво те чака! “ – съседът към 7-годишния ми наследник.
„ На учебно заведение отивам, възпитаник ще бъда аз! Малко страхливо, само че щастливо ще вляза в първи клас “ – думичките на тържеството в детската градина на същия този 7-годишен мой наследник.
Плахо? Какво значи страхливо, пита той. Аз би трябвало да отговоря – страхливо е, когато те е боязън. А има ли от какво да ме е боязън в учебно заведение, мамо?
И край. Целият ни блян да накараме децата ни да харесват учебното заведение, учението и знанието, прецакваме още преди въобще да се е зародил, внушавайки им нашите лични измислени страхове , останали от това време, когато в учебно заведение учителя биеше, а учениците стояха като вкаменени.
Винаги се намира някой, който да каже на бъдещия първокласник „ Оо, играй в този момент, че след това край с игрите “.
iStock Как по този начин край? Защо край? Човек си играе с кукли и конструктори чак докъм 4-ти клас.
Защо обричаме децата си на безрадостно битие през 12 години от живота им?
Защото това е действителността ли? Ами не е.
В учебно заведение е прелестно, шумно, имаш другари, участваш в планове, учиш се да мислиш, порастваш, ставаш независим , разбираш кои хора са положителни и кои неприятни , свикваш да общуваш с разнообразни типажи, откриваш какво ти харесва и какво – не, вашите ти дават джобни и към този момент можеш да си купуваш САМ каквото искаш (като занапред си решил да е кóла, тъй като все ти я забраняват)…
iStock Възрастните желаеме по-добра работна среда, вършим анимирани презентации, с цел да грабнем вниманието на сътрудниците си, имаме стаи за отмора и чакаме шефът да ни стимулира с бонуси, безвъзмезден превоз и карта за спорт, само че чакаме от 10-годишните ни деца да вървят на драго сърце на място, което ние към този момент сме им втълпили, че е неприятно, мъчно и зло.
А в действителност учебното заведение е супер, децата ни са положителни, учителите ни се стараят, доколкото могат в изискванията, които са сложени и въобще, не е ли време да покажем на децата си (на всички, освен на личните си), че ги обичаме и дружно като общество ще създадем всичко допустимо да пораснат в спокойна и приобщаваща среда, вместо в място, което всички назоваваме „ извънредно “, само че ги бутаме натам и ги задължаваме да го харесват?
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ