Пред камерата на Edna.bg застава един от най-обичаните артисти у

Пред камерата на Edna.bg застава един от най-обичаните актьори у нас – артистът и илюзионист Ненчо Илчев. С усмивка той разкрива тайните в света на изкуството, приказва за фамилията, огромните фантазии и изненадите, които предстоят.

- Ненчо, започва огромното лятно турне на комедийното шоу „ Голям праз “, с какво ще сюрпризирате публиката?

- Нещо доста занимателно, следващата глътка въздух в тези сложни времена... Турне, споделено с другари, две генерации актьори – ние, които сме по-възрастните, и по-малките – одеве изгрелите актьори, обичани и потвърдили се в интернет пространството. С тези младежи, които са извънредно положителни, ще се забавляваме заедно. Много ми е прелестно, че една хубава компания се е събрала и ще изиграе около двадесет представления в разнообразни градове.

- Млади и остарели – елементарно ли се сработвате?

- Разбира се, с шеги и закачки, в случай че това го няма – всичко е безсмислено. Лесно е, тъй като с доста от актьорите играем от години, привикнали сме. Екипната работа ни е държала, сред нас няма его. Сега се появиха тези младежи, които в действителност са усмихнати, те подхождат с извънредно почитание и искане да се допрян до някои от нас, от които могат да се учат.

- Променя ли се хуморът, този от минало и настояще?

- Променя се и то доста бързо през годините. Ако един човек огледа на какво се е смял преди, на някои филм, да вземем за пример, през 80-те... Сега е друго.

Всяко време има своя комизъм. Това, което е разсмивало хората през 2008 година, когато пълнихме зали с „ Комиците “, може и да не работи в този момент.

Всички тези особености са забавни...

- Какво е настроението на сцена, има ли неща, които остават скрити – като забавяне, комплициран текст...

- Да, даже напълно неотдавна имахме една преживелица... Имах зрелище с Любо Нейков и Иван Радоев, бяхме в Ямбол. Токът просто спря (смее се). Това са рисковете на живото предаване, само че в реалност това е нещото, което поддържа спектакъла жив. Започнахме да приказваме в тъмното, с цел да не изгубим силата. Светехме с телефоните си. Закъсненията не са хубаво нещо. В тази специалност дисциплината е доста значимо нещо, това е групова работа и никой не може да си разрешава да губи времето на другия. Никога не съм обичал това, аз постоянно съм се опитвал да бъда прецизен. Никой не може да си споделя: “Аз съм по-голям, ще ме чакате. “ Трябва да има взаимно почитание.

NOVA

- През май посрещна персоналния си празник – 54 години. Как обичайно отбелязваш рождения си ден?

- На работа (смее се). Бях във Варна и съумях да почерпя околните си три дни по-късно. Но това не ме тормози, аз не обичам шумните събития. Аз съм по-тих в живота, харесва ми това и се усещам уютно. Давам силата си на сцена, а другояче обичам тишината.

- А в случай че върнем лентата обратно, помниш ли времето в „ Спартакус “?

- Друго време беше... Тогава нямаше интернет, нямаше телефоните, които обземат цялото време на младите. Свършвах зрелище и отивах в кръчмата, тогава се и пиеше повече, пушеше се...

Живеехме бохемски. Спомням си времето с сътрудниците – Дони, Иван Ласкин, Бог да го елементарни, Иван Радоев, Катето Евро, Тончо и Камен... Обикаляхме София непрекъснато.

А в този момент не бих стъпил в дискотека. Затова споделям на сина ми да греби с шепи от живота през днешния ден, тук и в този момент.

- Момчил, върли ви ли по твоите стъпки?

- Да, колкото и да не ми се желае, тъй като тази специалност има своите доста огромни компликации. Исках да го предпазя, сега съм напълно зад него. Винаги ще го поддържа и ще му дам съвет, само че той би трябвало да извърви пътя си самичък.

- Какъв родител си – сериозен или подобен, който дава криле на фантазиите?

- Подкрепям, само че и бързо запалвам. Кибритлия съм... Затова не мога да бъда учител, аз нямам самообладание. Когато видя, че нещо не е хубаво желая да се промени незабавно. А не може, би трябвало да притежаваш метод.

- Момчил по какъв начин се оправя с това?

- Той ми е привикнал. Момчил е едно извънредно положително създание, което по едно и също време ме радва и тормози, тъй като с този мил темперамент ще му е мъчно в специалността. Там би трябвало по-серт човек, който може да се бори с ударите. Той ще се извисява и принизява. А би трябвало да знаеш да излезеш от дупката, когато се озовеш в нея. Това го споделяше и Стефан Данаилов – гений, шанс и темперамент... Защото даже да имаш първите две, нямаш ли темперамент – няма да стане.

- Имало ли е моменти, в които самият ти си падал духом?

- Да, само че аз имам силата да се не отстъпвам. При мен е по-скоро фактът, че ориста постоянно ме е защитавала, че Господ в никакъв случай не ме е докарвал до напълно крайни положения. Нямал съм ужасяващ спад, откогато се занимавам с тази специалност постоянно съм бил горе или по средата.

- Фокусите и светът на магията ли са дозата благополучие?

- Това е моята сбъдната фантазия, която в никакъв случай не съм приемал като специалност. Исках го от дете, беше неистова детска фантазия. Бях едно момче от дълбоката провинция, която извънредно доста искаше да учи това, не беше елементарно. Момчетата в София бяха на една крачка от НДК... Времената бяха сложни, само че аз сбъднах фантазията си и в този момент не мога да си разреша да кажа, че е мъчно. Не би трябвало никой да знае каква е цената на това.



- Ненчо, ти си индивидът, който стои зад първата българска книга отдадена на илюзиите. Все още ли предизвика интерес?

- Когато върша фокуси, постоянно се продава. Преиздавам за пети път, всичко се изчерпи. Като литература няма сходни книги... Първо, преди 15 години, за първото зрелище „ Магията на Ненчо “ направихме едно издание, а „ Забранената книга за фокуси “ пристигна по-късно. През миналата година издадохме книга за Мистър Сенко, биография, по която се работи две години. Всички вложиха доста труд, с цел да опишат историята на легендата в тази сфера. И филм направихме, споделя се „ Семката “ по романа на Михаил Вешим. Лентата е сред игрална и документална, има доста архивни фрагменти, включва се акад. Александър Балкански и снахата на Мистър Сенко. Това е било агентурното му име. Много съм горделив, тъй като се споделя за досието му. Всъщност то е от 3 папки, които се пазят до ден сегашен. През 1944-та година той е с две коли, жена италианка и красива къща в София. Бил е безспорна цел, с цел да бъде погубен. Не го закачат, до 50-те години, в които бива наблюдаван.

Бил е вербуван да е Агент на Държавна сигурност, а той отхвърля. Продължава да работи и става любим на Тодор Живков, след което и на всички българи.

- Реализираш една от огромните си фантазии – Музей на илюзорното изкуство, в този момент следва нещо огромно...

- Направихме музей, който се построи в постройката на остарял плетачен завод. Днес, има гид и на всеки кръговиден час се организира лекция, ползата е голям. Момчиловци живна. Никой не ме пита – Ненчо по какъв начин си, всички се интересуват от музея. От януари се строи една доста огромна постройка, ще бъде на три етажа и в нея ще бъде ситуиран целия събран досега атрибут. На същото място е. Ще бъде интерактивно, на международно равнище. Това е моето предпочитание. До една година постройката ще е издигната, по-късно ще имаме работа с дизайнери, евентуално още толкоз. Ще има сцена, представления по стратегия и посетители. Ще има доста екрани и любопитни видеа.



- Вярваш ли в клишето, че зад всеки съумял мъж стои една мощна жена?

- Тя беше невръстно млада, когато се запознахме. Тя на 19, а аз на 26 години. На 16 май тази години отпразнувахме 26 години дружно. Ние сме съидейници, прелестно ни е дружно. През годините в никакъв случай не ме е ревнувала, в никакъв случай не се е разсърдила, че давам всичките си пари за някакви предмети... Тя е балансьор и страхотна майка. Физически Момчил наподобява на нея.

- Кои са най-важните уроци, които си желал да предадеш на Момчил?

- Показвал съм положителния образец, виждал го е от баба си и дядо си. Той е извънредно положително дете, не съм видял грам проблеми, даже през пубертета. Той в никакъв случай и по никакъв мотив не се промени. Най-важното е да усеща, че има поддръжка и любов. Сега е по през целия ден в НАТФИЗ, само че знам за какво е по този начин, и аз бях...

- Успявате ли да си починете, идва лято...

- Намираме време, вървя в Момчиловци през август, тогава не върша представления. Започнах да си давам въздух. В едни години батериите бързо падат. Нашата специалност изисква сила. Неслучайно артистите стават ревливи... Просто нервите им отиват. Виждам го по себе си.

- Споменаваме хора, които оставиха дълготраен отпечатък, само че през днешния ден ги няма. Смяташ ли, че днешните актьори могат да изгреят по този метод?

- Не и не са отговорни младите, времето е такова. Няма Майкъл Джексън, няма Елтън Джон... Нито има „ Кръстникът “...

Едно време чакахме с месеци да пуснат филм, а в този момент човек гледа три министър председатели, до момента в който пие кафето си. Всеки е всичко и то в международен мащаб.

- За край - по какъв начин си представяш старините, ще се пусне ли сцената?

- Надявам се. Аз не съм тези, които желаят да умрат на сцената. Не, човек би трябвало да си тръгне от нея почтено. Няма да изляза с памперс, видял съм падения, които не са били хубави. Искам да ме запомнят пресен, а не като изгубил мозъка си. Пак се връщам на Мистър Сенко, в деня на 60-тата си годишнината си има зрелище. Излиза на сцената и изненадващо им споделя, че е до тук. Дава всичко на сина си и взема решение са остарее с достолепие. Човек би трябвало да знае по кое време да спре.