Как бе спасена мистериозната усмивка на Мона Лиза
Представете си това: Годината е 1939. Над Европа са надвиснали военни облаци, армиите на Хитлер се готвят да навлязат във Франция, а светът е на ръба на хаоса. Но до момента в който политиците и генералите се приготвят за удар, един французин има напълно различен тип незабавна обстановка: по какъв начин да избави загадъчната усмивка на Мона Лиза от изгубване вечно.
Да, прочетохте вярно. По време на Втората международна война едвам не загубихме Мона Лиза - най-известната картина в света.
И в случай че не беше един дръзновен мъж и проект с прикритие и кинжал, излязъл напряко от шпионски филм, през днешния ден може би нямаше да се блъскате с туристите в Лувъра, с цел да я зърнете.
Да превъртим лентата обратно. Тайният воин: Жак Жожар, тогавашен шеф на френските национални музеи. Този човек не е просто някакъв костюмар, който седи зад бюрото - той е прогресивен мъдрец със стоманени нерви.
Дълго преди нацистите да пресекат френската граница, Жожар към този момент подозира, че Хитлер и неговите доближени не идват единствено за земята - те идват за изкуството. И не бърка. Нацистите са имали увлечение към шедьоврите - крадели са ги, натрупали са ги и са ги разгласявали за свои. Затова Жаужар измисля скришен проект, който е по едно и също време талантлив и самоуверен: изтегля Лувъра. Не единствено няколко експоната. Хиляди. Сред тях е и емблематичната Мона Лиза на Леонардо да Винчи.
На 25 август 1939 година, когато до войната остават броени дни, Лувърът е затворен. Официално това става за „ ремонт “. Неофициално? Това е началото на една от най-епичните избавителни задачи в историята на културата. Служителите на музея работят бързо. Те опаковат статуи, картини и съкровища в кашони, като слагат етикети на всяко от тях според от това какъв брой е скъпо.
Мона Лиза? Тя получи кралско отношение. Сандъкът ѝ беше маркиран с три червени точки - най-високият ВИП пропуск. Освен това ѝ беше сложена конзола, сходна на носилка, и беше деликатно покрита със защитна опаковка. След това, под прикритието на секретността и с обмисляне на военно равнище, тя беше изнесена от Париж. Мона Лиза потегля на път: През идващите шест години Мона Лиза се трансформира в бродяга в света на изкуството, обикаляйки френската провинция като укриваща се звезда: Първата спирка: Замъкът Шамбор, замайващ палат надълбоко в долината на река Лоара. Тук тя е държана под непрекъснато наблюдаване, предпазена от бомби и нахлуващи ботуши. След това: Шато д'Амбоаз, когато заплахата става все по-близка. След това: Abbaye de Loc-Dieu, отдалечено абатство, което е толкоз невидимо за нацистите. И най-после: Музеят „ Ингрес “ в Монтобан, където тя се разхлажда с други евакуирани шедьоври.
Представете си, че сте музеен служащ по време на всичко това. Вие не просто бършете прахуляк от рафтовете - вие безусловно пазите душата на страната си единствено благодарение на храброст, тактика и може би една-две положителни маскировки. А ето и един поврат в сюжета. Не всички немски чиновници са били съгласни с грандиозните проекти на Хитлер за кражба на творби на изкуството. Появява се граф Франц декор Волф-Метерних, нацистът, назначен да следи френските сбирки от творби на изкуството. Но вместо да извършва заповеди като добър боец, този човек... не прави нищо. И бездействайки, той в действителност направил всичко. Като си затваря очите за напъните на Жажар за евакуация, той безшумно оказва помощ за опазването на хиляди незаменими произведения - в това число и на нашето момиче Мона.
Говорим за непредвиден воин.
Завръщане вкъщи: Усмивката се завръща Бързо напред към 1944 година Франция е освободена, а нацистите са на път да си тръгнат. Войната към момента не е свършила, само че Жаужар и екипът му стартират да вършат проекти да върнат съкровищата вкъщи.
През юни 1945 година Мона Лиза най-сетне се връща там, където ѝ е мястото - виси грациозно на стената на Лувъра, а загадъчната ѝ усмивка е изцяло непокътната, недокосната от войната, времето или тиранията. Днес, когато застанете пред Мона Лиза, без да употребявате телефони с фотоапарати и пробвайки се да разберете дали тя се усмихва на вас или на някого зад вас, вие не гледате просто картина. Вие сте очевидци на оцеляване. Нейната история не е обвързвана единствено с изкуството.
Тя е за хората, които са рискували всичко, с цел да защитят хубостта, културата и историята в миг, когато светът изглеждаше, че се разпада. Това е увещание, че даже и в най-мрачните времена, постоянно има някой, който се грижи да не загубим нещата, които ни вършат хора.
Да, прочетохте вярно. По време на Втората международна война едвам не загубихме Мона Лиза - най-известната картина в света.
И в случай че не беше един дръзновен мъж и проект с прикритие и кинжал, излязъл напряко от шпионски филм, през днешния ден може би нямаше да се блъскате с туристите в Лувъра, с цел да я зърнете.
Да превъртим лентата обратно. Тайният воин: Жак Жожар, тогавашен шеф на френските национални музеи. Този човек не е просто някакъв костюмар, който седи зад бюрото - той е прогресивен мъдрец със стоманени нерви.
Дълго преди нацистите да пресекат френската граница, Жожар към този момент подозира, че Хитлер и неговите доближени не идват единствено за земята - те идват за изкуството. И не бърка. Нацистите са имали увлечение към шедьоврите - крадели са ги, натрупали са ги и са ги разгласявали за свои. Затова Жаужар измисля скришен проект, който е по едно и също време талантлив и самоуверен: изтегля Лувъра. Не единствено няколко експоната. Хиляди. Сред тях е и емблематичната Мона Лиза на Леонардо да Винчи.
На 25 август 1939 година, когато до войната остават броени дни, Лувърът е затворен. Официално това става за „ ремонт “. Неофициално? Това е началото на една от най-епичните избавителни задачи в историята на културата. Служителите на музея работят бързо. Те опаковат статуи, картини и съкровища в кашони, като слагат етикети на всяко от тях според от това какъв брой е скъпо.
Мона Лиза? Тя получи кралско отношение. Сандъкът ѝ беше маркиран с три червени точки - най-високият ВИП пропуск. Освен това ѝ беше сложена конзола, сходна на носилка, и беше деликатно покрита със защитна опаковка. След това, под прикритието на секретността и с обмисляне на военно равнище, тя беше изнесена от Париж. Мона Лиза потегля на път: През идващите шест години Мона Лиза се трансформира в бродяга в света на изкуството, обикаляйки френската провинция като укриваща се звезда: Първата спирка: Замъкът Шамбор, замайващ палат надълбоко в долината на река Лоара. Тук тя е държана под непрекъснато наблюдаване, предпазена от бомби и нахлуващи ботуши. След това: Шато д'Амбоаз, когато заплахата става все по-близка. След това: Abbaye de Loc-Dieu, отдалечено абатство, което е толкоз невидимо за нацистите. И най-после: Музеят „ Ингрес “ в Монтобан, където тя се разхлажда с други евакуирани шедьоври.
Представете си, че сте музеен служащ по време на всичко това. Вие не просто бършете прахуляк от рафтовете - вие безусловно пазите душата на страната си единствено благодарение на храброст, тактика и може би една-две положителни маскировки. А ето и един поврат в сюжета. Не всички немски чиновници са били съгласни с грандиозните проекти на Хитлер за кражба на творби на изкуството. Появява се граф Франц декор Волф-Метерних, нацистът, назначен да следи френските сбирки от творби на изкуството. Но вместо да извършва заповеди като добър боец, този човек... не прави нищо. И бездействайки, той в действителност направил всичко. Като си затваря очите за напъните на Жажар за евакуация, той безшумно оказва помощ за опазването на хиляди незаменими произведения - в това число и на нашето момиче Мона.
Говорим за непредвиден воин.
Завръщане вкъщи: Усмивката се завръща Бързо напред към 1944 година Франция е освободена, а нацистите са на път да си тръгнат. Войната към момента не е свършила, само че Жаужар и екипът му стартират да вършат проекти да върнат съкровищата вкъщи.
През юни 1945 година Мона Лиза най-сетне се връща там, където ѝ е мястото - виси грациозно на стената на Лувъра, а загадъчната ѝ усмивка е изцяло непокътната, недокосната от войната, времето или тиранията. Днес, когато застанете пред Мона Лиза, без да употребявате телефони с фотоапарати и пробвайки се да разберете дали тя се усмихва на вас или на някого зад вас, вие не гледате просто картина. Вие сте очевидци на оцеляване. Нейната история не е обвързвана единствено с изкуството.
Тя е за хората, които са рискували всичко, с цел да защитят хубостта, културата и историята в миг, когато светът изглеждаше, че се разпада. Това е увещание, че даже и в най-мрачните времена, постоянно има някой, който се грижи да не загубим нещата, които ни вършат хора.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ