Вярата, която лекува: тайната сила на плацебото
Представете си: човек е тежко болен, само че лекарите му дават единствената вяра – пробно лекарство, което прави чудеса. Той го приема и положението му в действителност се усъвършенства. Симптомите отшумяват, болката изчезва. Има единствено една детайлност, която той не знае: в действителност в хапчето му няма нищо друго с изключение на захар.
Звучи като научна фантастика или медицински трик, само че това е действителност. Това е плацебо резултатът – събитие, което дълго време оставаше мистерия. Днес, с помощта на актуалните проучвания, започваме да осъзнаваме: това не е просто машинация. Това е мистериозна мощ, която дреме във всеки от нас.
Тайната, която пренебрегваме
В продължение на десетилетия плацебо резултатът се смяташе за досадна спънка в научните проучвания. Когато учените тестваха ново лекарство, те постоянно даваха на контролната група плацебо, с цел да отстраняват въздействието на внушението. И какво било учудването им, когато тези напълно фиктивни медикаменти също помагали! Понякога даже също толкоз добре, колкото и същинското лекарство.
Н ека се спрем малко по-подробно на тематиката. Това нарушава всички известни на науката закони на фармакологията и слага пред учените един неуместен въпрос: ами в случай че не хапчетата, а самата наша религия е ключът към изцелението?
Когато мозъкът заповядва на тялото
Оказва се, че плацебото не е просто психическо подстрекателство. То е комплициран невробиологичен развой. Когато мозъкът ни има вяра, че получава лекуване, той задейства мощни механизми.
През 2005 година изследване, извършено в Мичиганския университет, потвърждава, че когато пациентите почувстват облекчение на болката от плацебо, мозъкът им стартира интензивно да създава ендорфини – нашите вътрешни, естествени опиати. Това значи, че организмът е почнал да създава свои лични медикаменти, а мозъкът е командвал.
Италианският невролог Фабрицио Бенедети стига още по-далеч. Той открил, че при пациенти с заболяването на Паркинсон инжекцията с плацебо предизвиквала фактически повишение на равнищата на допамин в мозъка. Това е веществото, което е отговорно за двигателната интензивност. Само си помислете: мозъкът, просто откакто повярва, стартира да създава изчезналото вещество.
Тези открития прекатурнаха всичко с главата надолу. Те демонстрираха, че плацебо резултатът не е трик, а способността ни да провокираме химически реакции в организма, които могат да повлияят на болката, депресията и даже на двигателните функционалности.
Тъмната страна на плацебото
Тази мощ обаче има и тъмна страна.
Ако плацебото е толкоз мощно, за какво да не го използваме постоянно? Именно тук стартират рисковете.
Основният измежду тях е загубата на скъпо време. Разчитайки единствено на вярата, може да пропуснете момента, в който заболяването към момента е лечима: плацебото няма да убие раковите кафези или да излекува една бактериална зараза. Смъртоносната заплаха е в това, че може да се сътвори заблуда за възобновяване, до момента в който заболяването прогресира.
Освен това доста фармакологични компании, осъзнавайки резултата на плацебото, създават и интензивно популяризират медикаменти, които нямат потвърдена резултатност, като да вземем за пример по този начин наречените „ хепатопротектори “ или „ имуномодулатори “.
Чрез масирана реклама те основават в пациентите подправена религия в силата на тези медикаменти и получават свръхпечалби. Това подхранва недоверието към медицината като цяло и по тази причина в клиничната процедура плацебо се употребява прецизно в следени проучвателен среди, където пациентите дават осведомено единодушие.
Главоблъсканицата, която занапред стартира
Плацебо резултатът не е краят, а единствено началото. Той не е просто „ хапче за смучене “, а ключът към разбирането на неограничения капацитет на нашия разум. Научихме се да направляваме технологиите, само че какво би станало, в случай че можехме да се научим да направляваме себе си, като използваме вътрешните си запаси?
Може би сме на прага на нова епоха в медицината. Ера, в която медицината и вярата ще работят дружно. Защото едно е несъмнено: нашите мозъци към момента не са ни разкрили всички свои секрети. А ние към този момент сме подготвени да слушаме със спотаен мирис.
