Внукът на автора на „Хотят ли русские войны“: Не сме погребали още убитите в Отечествената война, какъв „Б...
Предлагаме ви текст от известния съветски биолог и създател на десетки публикации Иля Колмановски. Той е внук на Едуард Колмановски, руския композитор, написал музиката за известната ария „ Искат ли руснаците войни “ ( „ Хотят ли русские войны “, създател на текста е Евгени Евтушенко).
Съветската агитация след 1945 година твърди, че руснаците, които победиха нацизма, и всички руски хора към този момент не желаят война. Лозунгът „ Мир на света! “, постоянно съпроводен от белия гълъб на мира на Пикасо, можеше да се види на всички места. След ужасна кървава война мирът изглеждаше полезност за руската номенклатура, доста от чиито представители бяха бойци на фронтовата линия. И даже присъединяване в местни войни, като тази в Афганистан, конкуренцията във въоръжаването от Студената война не беше съпроводена от такава нападателна военна агитация, каквато виждаме през днешния ден.
Иля Колмановски:
„ Започвайки от средата на Отечествената война сталинската агитация по всевъзможен метод прокарва тематиката за цената, платена за военните триумфи. Но прикриваше тематиката за големия брой хора, разстреляни от СМЕРШ или войските на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), терора на войските на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) против нашето лично население.
Огромни жертви, постоянно безразсъден, неправилен метод към изразходването на това, което назоваха „ човешки материал “. Заглушаването на цената стартира по време на войната и става твърда държавна политика след войната. Споменът за броя на жертвите, поддръжката за ветераните, инвалидите - всичко това беше прикрито. В първите следвоенни години управляващите, както знаете, се пробваха да манипулират паметта и даже не организираха паради на 9 май.Официален фетиш към успеха с военни паради и " лъскави заможни ветерани " стартира да се появява при Брежнев.
Противовес на този официализъм можеше да бъде измисленият в Томск " Безсмъртен полк ", който се трансформира за малко в в действителност национално придвижване.
В които най-важното беше тихата родова памет на техния непосредствен – без церемониални фанфари и милитаристичното „ може да повторим “. Но това придвижване беше приватизирано от властта, накриво и тази година шествието на полка беше изцяло анулирано.Режимът на Путин, в търсене на подобаващи знаци за обединяване, минимум искаше да остави хората да скърбят и да си напомнят нещастията от това време. Аз постоянно съм желал децата ми да знаят в коя страна са родени, персоналната памет постоянно е била значима за мен – както за репресираните ми родственици, разстреляни през 30-те години, по този начин и за брата на баба ми, умрял във войната.
Спомням си по какъв начин дойдохме в Карелия да търсим нашия Ося, обичания брат на баба ми, който умрял през лятото на 1944 година Бил е на 19 години. Когато се сътвори планът за дигитализиране на починалите (ОБД " Мемориал " ), намерихме името му в тази онлайн база данни и разучихме историята за гибелта на неговото поделение. Дойдох в Карелия, открих хълма, където е умрял Осинският батальон, 700 души. И се оказа, че всичко там към момента е осеяно с кости, кутийки с мас, превръзки: те са били обградени и са умирали три дни, ударени от артилерията. Заведох децата си там, беше тежко прекарване за тях. Научих по-късно, че през 60-те години такива места с непогребани наши бойци и командири са закопаване с булдозери. Никой не ги е погребал, не е почел техния живот и даже героизъм, в случай че щете. Още не сме погребали бойците си от онази война, а се появи тази нова " победоносна полуда ".
През 90-те години „ левадовците ” (социолозите от организация „ Левада “) означават по какъв начин руският човек се трансформира във все по-озлобен човек.
Крахът на империята, която държеше под ботуша си съвсем половината свят, отекна с изгарящо възмущение, с възприятие за национално оскърбление. Съветският човек е гражданин на общество, в което най-високата полезност е мобилизацията в необятен смисъл, където животът, самостоятелните права на индивида, методът, по който индивидът живее единствения си живот, няма стойност. В тази подчиненост общото е по-важно от индивида, обществото е по-важно от фамилията, страната е по-важна от обществото. Принадлежността към нещо по-голямо е главното опрощение за личното битие, премия за унижението, за жестокото, надменно отношение. Ти не означаваш нищо и принадлежиш на нещо по-голямо.Някои биха споделили, че това е ехтене от случилото се в средата на ХХ век, когато сталинският гнет и по-късно войната сътвориха рискови условия: мобилизиран си, живееш във военно състояние. Същото се повтаря по време на студената война. Държавата постоянно е държала хората в положение на готовност, посредством опасността от нахлуване, която оправдава автокрацията и нуждата от мощна ръка. Държавата е главният зложелател на съветските жители и съветската просвета.
Струва ми се, че Арсений Рогински, един от създателите на „ Мемориал “, дава най-хубавия отговор, той споделя: " Кой убива? "
И самичък си дава отговор: „ Държавата убива “. Докато обществото не разбере, че неговият главен зложелател е страната с нейните знаци, с нейните съмнителни полезности, на първо място полезностите на мобилизацията, когато човек е нищо, а страната е всичко, страната ще продължи да се самовъзпроизвежда. В този смисъл Путин не е причина, той е признак. Вече могат да се преброят най-малко един милион чиновници на сигурността, директно облагодетелствани от този режим. Малко евентуално е един човек да обърне кораба на историята в друга посока. Историята на съветската страна има инерция, тя се движи по избран курс. Като биолог знам, че други живи системи, като организми или популации, възпроизвеждат другите си свойства в поредност от генерации с висок консерватизъм. Системите се трансформират доста постепенно. Те не понасят въвеждането на огромни порции новости, знаят по какъв начин да се защитят от тях. Това, несъмнено, е метафора, в социологията няма надеждна доктрина, за разлика от биологията, за това по какъв начин работи инерцията в обществените структури, само че тя е там, там нищо не се трансформира за една нощ. Напротив, много неща се наследяват консервативно. Хората споделят, че Путин върна часовника към Съюз на съветските социалистически републики. Но ми се коства, че това е придвижване напред в една доста тъжна и страховита посока на по-нататъшното образуване на полицейска страна, извънредно рискова за нейните жители и за останалия свят. Струва ми се, че с появяването на георгиевската лента (акциите с разпространяването на този боен знак се организират от 2005 година по самодейност на държавната организация РИА Новости).
Помня добре, това бяха първите дни на путинизма, беше ясно, че пропагандата търси знак, който да помогне за обединяването на хората и да манипулира обществото. Тогава към момента не беше ясно по какъв начин ще се трансформира култът към Победата. Можеше да бъде доста по-цивилизован, хуманен. Но тогава трябваше да се каже цялата истина за пакта „ Молотов-Рибентроп “, за тайните протоколи, да се признае, че точно съюзът със Съветска Русия образува основата за триумфа на нацистка Германия при започване на войната, че Русия и Германия дружно нападнаха Полша и я разделиха - което даде на Хитлер и запаси, и опция да продължи да се въоръжава с поддръжката на руските експерти, заобикаляйки глобите, наложени след Версай. Окупацията на балтийските страни, нападението против Финландия стана допустимо с помощта на този пакт. Беше належащо да се признаят военните закононарушения на Червената войска и унищожаването на полските жители в Катин. Трябваше да се признае и голямата роля на съдружниците в успеха, и закононарушенията на сталинския режим, който обезкърви Червената войска до началото на войната.Най-важното е паметта за жертвите и култът към жертвите. Държавата обаче искаше да потисне, да господства и управлява количеството истина, вида истина, която може да бъде оповестена. И въобще не искаше да има памет за на жертвите. Не искаше „ в никакъв случай повече “, желаеха „ можем отново “. Хора в костюми със закачени георгиевски ленти, стикери на коли, където мъж със сърп и чук вместо глава изнасилва човек с глава със свастика, всичко беше преплетено, вървяха един до друг, най-после всичко свърши с чук (през ноември 2022 година телеграм каналът Gray Zone популяризира видеозапис на бруталното ликвидиране на някогашния пандизчия Евгений Нужин, вербуван от ЧВК Вагнер, благодарение на чук).
Помним по какъв начин стартира „ Безсмъртният полк ” по човешки, участваше и „ Мемориал ”. Държавата потисна това, измести пропагандата в друга посока.
Идеята на основателите на " Мемориал " бе паметта за закононарушенията на страната против нас, елементарните хора. По време на перестройката хората от цялата страна започнаха да схващат какво се е случило с техните родственици, породи концепцията да ги намерят, да ги погребат и да назоват палачите по име. Тази основна социална мощ, в действителност национална, постоянно е била бодил в окото на властта. За разлика от лакирания 9 май, тази покруса мъчно може да се обърне в допустима за властта посока.
Властите към този момент се пробват да трансфорат войната против Украйна във вътрешна война.
Има все по-малко възторг и откровена религия, че Русия се бори с " нацистите " там. Сега чета записките на Николай Никулин, който се сражавал край Ленинград през Втората международна война.
Това, което той разказва, е доста сходно на това, което се случва във войната против Украйна. Той се страхувал повече от командирите си, в сравнение с от германците. Първото нещо, което той вижда още преди първата борба, е по какъв начин в разгара на цялостната неразбория на подготвителния лагер хора от СМЕРШ търсят двама души, които са отишли в Ленинград, намират ги и ги разстрелват пред всички останали. Това е грубо обръщение към бойците. Това е алена нишка, която минава през цялата война. Вижда се по какъв начин самият Никулин се трансформира, учи се да оцелява и да убива. Този развой има своя лична логичност, която не ви разрешава да мислите какво и за какво го вършиме. Работят главните механизми, които би трябвало да извадят от вас морала и съвестта, да отстранен ненужните прекарвания, да ви оказват помощ да се самоубиете, в случай че не бъдете погубен. И също по този начин яжте торба с картофи зад тила на командира, до момента в който той не я вземе и не я изяде самичък.Сегашната война се води в ерата на обществените мрежи и виждаме, че сегашната съветска войска също практикува обществени изтезания, изключително в частни военни компании. Извършват се обществени изтезания и също бойците се опасяват повече от командирите, в сравнение с от врага. Други съумяват да избягат и да се предадат. После описват в обществените мрежи какви ужаси са видели и претърпели. В същото време нищо не се промена: това държавно управление, сходно на това изпраща хиляди хора в месомелачката. Оценките демонстрират, че ресурсът от мъже от 18 до 60 години у нас е почти 20 милиона души. Както се споделя има запас за потребление. Но армията ни е извънредно нефункционална, с оръжия, техника, доста от които остарели, а украинската войска се модернизира. И пораства броят на убитите в съветската войска. Да, и другата страна търпи загуби, само че те са едно към седем. Нашата тактичност е варварска. Семействата на доста от бойците сами купуват бронежилетки, заплащат и за хладилни камери, където да се сложат телата на убитите…
Важното в този момент е помощта за Украйна да се усилва, с цел да се стигне до състояние Путин да седне на масата за договаряния. Вече и той разбра, че заканите против Европа да спре газта и суровините, не правят работа. Европа бързо откри излаз от обстановката. Сега всичко зависи от това по какъв начин ще се развият събитията на фронта. Изглежда, че опитът от Мюнхенските съглашения трябваше да ни даде имунизация против концепцията за успокояване на агресора. Но 70 години по-късно, през 2014 година, множеството цивилизовани страни се държаха, меко казано, мекушаво към Кремъл. Дано този път са разбрали истината.
Иля Колмановски
(със съкращения)
Съветската агитация след 1945 година твърди, че руснаците, които победиха нацизма, и всички руски хора към този момент не желаят война. Лозунгът „ Мир на света! “, постоянно съпроводен от белия гълъб на мира на Пикасо, можеше да се види на всички места. След ужасна кървава война мирът изглеждаше полезност за руската номенклатура, доста от чиито представители бяха бойци на фронтовата линия. И даже присъединяване в местни войни, като тази в Афганистан, конкуренцията във въоръжаването от Студената война не беше съпроводена от такава нападателна военна агитация, каквато виждаме през днешния ден.
Иля Колмановски:
„ Започвайки от средата на Отечествената война сталинската агитация по всевъзможен метод прокарва тематиката за цената, платена за военните триумфи. Но прикриваше тематиката за големия брой хора, разстреляни от СМЕРШ или войските на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), терора на войските на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) против нашето лично население.
Огромни жертви, постоянно безразсъден, неправилен метод към изразходването на това, което назоваха „ човешки материал “. Заглушаването на цената стартира по време на войната и става твърда държавна политика след войната. Споменът за броя на жертвите, поддръжката за ветераните, инвалидите - всичко това беше прикрито. В първите следвоенни години управляващите, както знаете, се пробваха да манипулират паметта и даже не организираха паради на 9 май.Официален фетиш към успеха с военни паради и " лъскави заможни ветерани " стартира да се появява при Брежнев.
Противовес на този официализъм можеше да бъде измисленият в Томск " Безсмъртен полк ", който се трансформира за малко в в действителност национално придвижване.
В които най-важното беше тихата родова памет на техния непосредствен – без церемониални фанфари и милитаристичното „ може да повторим “. Но това придвижване беше приватизирано от властта, накриво и тази година шествието на полка беше изцяло анулирано.Режимът на Путин, в търсене на подобаващи знаци за обединяване, минимум искаше да остави хората да скърбят и да си напомнят нещастията от това време. Аз постоянно съм желал децата ми да знаят в коя страна са родени, персоналната памет постоянно е била значима за мен – както за репресираните ми родственици, разстреляни през 30-те години, по този начин и за брата на баба ми, умрял във войната.
Спомням си по какъв начин дойдохме в Карелия да търсим нашия Ося, обичания брат на баба ми, който умрял през лятото на 1944 година Бил е на 19 години. Когато се сътвори планът за дигитализиране на починалите (ОБД " Мемориал " ), намерихме името му в тази онлайн база данни и разучихме историята за гибелта на неговото поделение. Дойдох в Карелия, открих хълма, където е умрял Осинският батальон, 700 души. И се оказа, че всичко там към момента е осеяно с кости, кутийки с мас, превръзки: те са били обградени и са умирали три дни, ударени от артилерията. Заведох децата си там, беше тежко прекарване за тях. Научих по-късно, че през 60-те години такива места с непогребани наши бойци и командири са закопаване с булдозери. Никой не ги е погребал, не е почел техния живот и даже героизъм, в случай че щете. Още не сме погребали бойците си от онази война, а се появи тази нова " победоносна полуда ".
През 90-те години „ левадовците ” (социолозите от организация „ Левада “) означават по какъв начин руският човек се трансформира във все по-озлобен човек.
Крахът на империята, която държеше под ботуша си съвсем половината свят, отекна с изгарящо възмущение, с възприятие за национално оскърбление. Съветският човек е гражданин на общество, в което най-високата полезност е мобилизацията в необятен смисъл, където животът, самостоятелните права на индивида, методът, по който индивидът живее единствения си живот, няма стойност. В тази подчиненост общото е по-важно от индивида, обществото е по-важно от фамилията, страната е по-важна от обществото. Принадлежността към нещо по-голямо е главното опрощение за личното битие, премия за унижението, за жестокото, надменно отношение. Ти не означаваш нищо и принадлежиш на нещо по-голямо.Някои биха споделили, че това е ехтене от случилото се в средата на ХХ век, когато сталинският гнет и по-късно войната сътвориха рискови условия: мобилизиран си, живееш във военно състояние. Същото се повтаря по време на студената война. Държавата постоянно е държала хората в положение на готовност, посредством опасността от нахлуване, която оправдава автокрацията и нуждата от мощна ръка. Държавата е главният зложелател на съветските жители и съветската просвета.
Струва ми се, че Арсений Рогински, един от създателите на „ Мемориал “, дава най-хубавия отговор, той споделя: " Кой убива? "
И самичък си дава отговор: „ Държавата убива “. Докато обществото не разбере, че неговият главен зложелател е страната с нейните знаци, с нейните съмнителни полезности, на първо място полезностите на мобилизацията, когато човек е нищо, а страната е всичко, страната ще продължи да се самовъзпроизвежда. В този смисъл Путин не е причина, той е признак. Вече могат да се преброят най-малко един милион чиновници на сигурността, директно облагодетелствани от този режим. Малко евентуално е един човек да обърне кораба на историята в друга посока. Историята на съветската страна има инерция, тя се движи по избран курс. Като биолог знам, че други живи системи, като организми или популации, възпроизвеждат другите си свойства в поредност от генерации с висок консерватизъм. Системите се трансформират доста постепенно. Те не понасят въвеждането на огромни порции новости, знаят по какъв начин да се защитят от тях. Това, несъмнено, е метафора, в социологията няма надеждна доктрина, за разлика от биологията, за това по какъв начин работи инерцията в обществените структури, само че тя е там, там нищо не се трансформира за една нощ. Напротив, много неща се наследяват консервативно. Хората споделят, че Путин върна часовника към Съюз на съветските социалистически републики. Но ми се коства, че това е придвижване напред в една доста тъжна и страховита посока на по-нататъшното образуване на полицейска страна, извънредно рискова за нейните жители и за останалия свят. Струва ми се, че с появяването на георгиевската лента (акциите с разпространяването на този боен знак се организират от 2005 година по самодейност на държавната организация РИА Новости).
Помня добре, това бяха първите дни на путинизма, беше ясно, че пропагандата търси знак, който да помогне за обединяването на хората и да манипулира обществото. Тогава към момента не беше ясно по какъв начин ще се трансформира култът към Победата. Можеше да бъде доста по-цивилизован, хуманен. Но тогава трябваше да се каже цялата истина за пакта „ Молотов-Рибентроп “, за тайните протоколи, да се признае, че точно съюзът със Съветска Русия образува основата за триумфа на нацистка Германия при започване на войната, че Русия и Германия дружно нападнаха Полша и я разделиха - което даде на Хитлер и запаси, и опция да продължи да се въоръжава с поддръжката на руските експерти, заобикаляйки глобите, наложени след Версай. Окупацията на балтийските страни, нападението против Финландия стана допустимо с помощта на този пакт. Беше належащо да се признаят военните закононарушения на Червената войска и унищожаването на полските жители в Катин. Трябваше да се признае и голямата роля на съдружниците в успеха, и закононарушенията на сталинския режим, който обезкърви Червената войска до началото на войната.Най-важното е паметта за жертвите и култът към жертвите. Държавата обаче искаше да потисне, да господства и управлява количеството истина, вида истина, която може да бъде оповестена. И въобще не искаше да има памет за на жертвите. Не искаше „ в никакъв случай повече “, желаеха „ можем отново “. Хора в костюми със закачени георгиевски ленти, стикери на коли, където мъж със сърп и чук вместо глава изнасилва човек с глава със свастика, всичко беше преплетено, вървяха един до друг, най-после всичко свърши с чук (през ноември 2022 година телеграм каналът Gray Zone популяризира видеозапис на бруталното ликвидиране на някогашния пандизчия Евгений Нужин, вербуван от ЧВК Вагнер, благодарение на чук).
Помним по какъв начин стартира „ Безсмъртният полк ” по човешки, участваше и „ Мемориал ”. Държавата потисна това, измести пропагандата в друга посока.
Идеята на основателите на " Мемориал " бе паметта за закононарушенията на страната против нас, елементарните хора. По време на перестройката хората от цялата страна започнаха да схващат какво се е случило с техните родственици, породи концепцията да ги намерят, да ги погребат и да назоват палачите по име. Тази основна социална мощ, в действителност национална, постоянно е била бодил в окото на властта. За разлика от лакирания 9 май, тази покруса мъчно може да се обърне в допустима за властта посока.
Властите към този момент се пробват да трансфорат войната против Украйна във вътрешна война.
Има все по-малко възторг и откровена религия, че Русия се бори с " нацистите " там. Сега чета записките на Николай Никулин, който се сражавал край Ленинград през Втората международна война.
Това, което той разказва, е доста сходно на това, което се случва във войната против Украйна. Той се страхувал повече от командирите си, в сравнение с от германците. Първото нещо, което той вижда още преди първата борба, е по какъв начин в разгара на цялостната неразбория на подготвителния лагер хора от СМЕРШ търсят двама души, които са отишли в Ленинград, намират ги и ги разстрелват пред всички останали. Това е грубо обръщение към бойците. Това е алена нишка, която минава през цялата война. Вижда се по какъв начин самият Никулин се трансформира, учи се да оцелява и да убива. Този развой има своя лична логичност, която не ви разрешава да мислите какво и за какво го вършиме. Работят главните механизми, които би трябвало да извадят от вас морала и съвестта, да отстранен ненужните прекарвания, да ви оказват помощ да се самоубиете, в случай че не бъдете погубен. И също по този начин яжте торба с картофи зад тила на командира, до момента в който той не я вземе и не я изяде самичък.Сегашната война се води в ерата на обществените мрежи и виждаме, че сегашната съветска войска също практикува обществени изтезания, изключително в частни военни компании. Извършват се обществени изтезания и също бойците се опасяват повече от командирите, в сравнение с от врага. Други съумяват да избягат и да се предадат. После описват в обществените мрежи какви ужаси са видели и претърпели. В същото време нищо не се промена: това държавно управление, сходно на това изпраща хиляди хора в месомелачката. Оценките демонстрират, че ресурсът от мъже от 18 до 60 години у нас е почти 20 милиона души. Както се споделя има запас за потребление. Но армията ни е извънредно нефункционална, с оръжия, техника, доста от които остарели, а украинската войска се модернизира. И пораства броят на убитите в съветската войска. Да, и другата страна търпи загуби, само че те са едно към седем. Нашата тактичност е варварска. Семействата на доста от бойците сами купуват бронежилетки, заплащат и за хладилни камери, където да се сложат телата на убитите…
Важното в този момент е помощта за Украйна да се усилва, с цел да се стигне до състояние Путин да седне на масата за договаряния. Вече и той разбра, че заканите против Европа да спре газта и суровините, не правят работа. Европа бързо откри излаз от обстановката. Сега всичко зависи от това по какъв начин ще се развият събитията на фронта. Изглежда, че опитът от Мюнхенските съглашения трябваше да ни даде имунизация против концепцията за успокояване на агресора. Но 70 години по-късно, през 2014 година, множеството цивилизовани страни се държаха, меко казано, мекушаво към Кремъл. Дано този път са разбрали истината.
Иля Колмановски
(със съкращения)
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ