Кръстева и Комисията
Преди Великден Държавна сигурност в своя плевел задгробен живот реализира един второстепенен резултат – оказа помощ името на френската семиотичка, психоаналитичка и писателка от български генезис Юлия Кръстева да стигне до необятната публика. Преди да бъде огласена истината за връзките й с тайните служби на комунизма тя беше известна единствено на филантропичната интелигенция, която, прочее, незабавно се усъмни дали тази истина за Кръстева през днешния ден ни е нужна и до каква степен е истина.
Можеше ли обаче Комисията по досиетата да не разгласи Юлия Кръстева за съпричастна към Държавна сигурност. Едва ли. Първо, тъй като това щеше да е нелегално – комисията сама щеше да наруши закона (добър или лош), който е определена да ползва, защото документите, изисквани от него за сходно решение, за Кръстева са налични. И второ, тъй като щеше да е незаслужено към стотиците други, оповестени въз основата на същите документи, та по някой път и на по-малко – без писмени следи за срещите им с офицери от Държавна сигурност и за ревютата им пред тях.
Защо тогава тъкмо това решение на Комисията генерира плевел спор (чуха се даже апели за закриването й), а не, както питат оттова, при оповестяването примерно на Георги Първанов за сътрудник Гоце. Просто на Първанов идеологически му отива да е подобен, а на Кръстева – не. Образът й, основан от интелигенцията, без да е изключително дисидентски, влиза в трудно несъгласие с визията за човек с агентурно минало. Води до ценностен колапс, какъвто повече или по-малко са предизвиквали и други " осветлени " учени и създатели, само че в тази ситуация става дума за фигура, интегрирана на високо интелектуално равнище в западната просвета, от която се чака да е историческа опция на комунизма, негово избавително отричане. Освен това страда и критическото мислене изобщо – то допуска очертаването на ясни граници, а в случай че и Кръстева е била помощник на Държавна сигурност, те стават прекомерно обтекаеми и релативизмът им мълчешком стартира да оправдава някогашните секрети служби. Това е повода политическото " ляво " да е предостатъчно от разгласяването на Кръстева, а интелектуалното " дясно " да изпитва опозиция. Поне част от него. Другата назад – пази устойчивостта на границите като отхвърля оттук насетне да припознава Кръстева за лице на комунистическата опция (за което оказват помощ и маоиските залитания в младостта й).
Виновни ли са, обаче, комисията и законът за разминаванията сред облиците, които интелигенцията си основава, и архива на Държавна сигурност. Не, несъмнено. Вината, или по-точно
дефицитът е на първо място на закона и се състои в друго
– в прекомерно бюрократичния метод за обяване на " съпричастните "
който се свежда до описи с имена и бланкетно позоваване на няколко вида документи. Вярно, който се интересува, може да изследва в библиотеката на комисията доста повече архивни единици, само че първо това е профилирано занятие, което изисква време и подготвеност. И второ, точно за тази цел е основана комисията – орган от 9 души, който да гласоподава по съвест обособените случаи, нещо друго от нормативния автоматизъм при взимането на решения.
През изменалите години след приемането на закона се наложи практиката на " приятелски могили " от вербувани (далеч по-видими обществено от вербовчиците им) и тя не беше оспорвана (освен понякога от самите вербувани), тъй като така и така отварянето на архивите на Държавна сигурност у нас доста се забави и имаше апетит в обществото час по-скоро да се запознае със наличието им. Количеството на отхърлена работа можеше да компенсира качеството й " в подробност ". Пък и поправянето на една огромна неправда от предишното няма по какъв начин да стане без допускането на по-малки в сегашното.
Благодарение на случая с Кръстева обаче стана ясно, че обществото изпитва и различен апетит – за повече информация за осветлените лица (комисията даже в порядъка на изключение се принуди да огласи цялото й налично досие). Дебатът сподели, че към този момент общият отрицателен етикет " Държавна сигурност " не е задоволителен, а би трябвало да има опция за следваща го морална преценка, в случай че не по всеки личен проблем, то за личностите с въздействие върху културата ни. Защото отношението ни към тях повече или по-малко има значение за личната ни еднаквост. В някаква далечна вероятност въпросът коя е Юлия Кръстева, или Богдан Богданов, Вера Мутафчиева и прочие се пресича с въпроса кой съм аз. Тези случаи изискват напрегната морална работа, в която би трябвало да вложиш нещо от себе си, да си кадърен на " авторски избор сред положително и зло ", както Зигмунд Бауман дефинира морала.
Нашето общество не възприе никаква друга форма на лустрация на съпричастните към репресивния уред на комунизма, с изключение на моралната и тя дава смисъл на съществуването на закона и комисията. Иначе защо са? Ако е единствено с цел да подкрепят историци и публицисти, то те умерено биха мигли да реализират своите изследвания в архива на Държавна сигурност и без общественото му разгласяване. Така че, когато политици вършат опити да защитят закона и комисията като отхвърлят моралната им функционалност, в действителност ги отхвърлят и тях, изпразват ги от наличие.
Което не значи комисията като институция да дава морална оценка, а да спомага оптимално на жителите да я създадат, да им чете " на глас " архивите по този начин, че да си набират материал за нея. Ако не го извърши, в действителност точно тя се нагърбва с оценката, която разгласяването единствено по себе си носи – идентична за всички огласени. Разбира се, това може да стане, едвам когато законът се промени и й обезпечи пълномощия, запас и фрагменти за нов вид обществено държание.
Защото в сегашната обстановка
моралният мързел като че ли господства над моралната работа
при обществената приложимост на архива на Държавна сигурност
Свидетелство за това са офицери от някогашните служби и сътрудници с тежко агентурно минало, които не престават да се държат като арбитри и да се радват на медийно и партийно гостолюбие, а главната виновност е стоварена върху такива, чиято принадлежност към Държавна сигурност е надалеч по-периферен и инцидентен личен белег. Причината, несъмнено, е и в тях самите, в неспособността им да проговорят обществено, изключително преди разгласяването им. Причината е и в тези първите, които пък задоволително добре владеят манипулативните техники, с цел да се изкарат патриоти, демократи, герои..., до момента в който всеобщото схващане напълно " му изпусне края ".
Но повода е и в
едностранчивото разгласяване на архива на Държавна сигурност, планувано в закона,
което вместо да подтиква морална работа,
по-скоро деморализира оценката на някогашния режим
Спестени са човешките истории в и оттатък документите, а моралът принадлежи на индивида, не на функциите му. Възможността огласените сами да ги опишат в своя отбрана не е кой знае какъв брой перспективна, тъй като те са позицията да се оправдават. Отношението е – " хвърляш ни прахуляк в очите " и в множеството случаи фактически е по този начин.
Давам си сметка, че сходно персонално нюансиране при разгласяването е комплицирана нормативна задача, само че има няколко неведнъж обсъждани разлики зад принадлежността, които могат да бъдат обществено комуникирани и да задвижат авторския избор сред положително и зло. Защото не е едно и също дали си се съгласил да сътрудничиш под натиска на " неприятен генезис ", скалъпени обвинявания и закани, дали си го направил, с цел да имаш късмет да се реализираш, само че си се пазил да не навредиш някому, или пък си вредил целеустремено за пари и облаги, бил си острие на системата. Не е без значение и какъв брой осъзнато си го правил, както и къде свършва създаването и от кое място стартира съдействието, които не рядко се преплитат.
Важно за идентифицирането на същинското зло е и
обществото да получи обработена информация за щатния състав на Държавна сигурност
и за дейностите му в конкертните вербовки.
Именно по този начин комисията ще стане Институт на паметта
– промяна, която създаде неочакван, в това число и политически, консенсус.
Струва ми се, че един интервал от живота на комисията – да го назовем информационно-неутралният, свършва и й следва (с решаващото присъединяване на законодателя) да влезе в идващия – да го назовем ценностно-аналитичния. Ако не успее, ще сложи под подозрение смисъла от основаването си. Което би било тъпо, тъй като институционалното осветляване на архива на Държавна сигурност през последното десетилетие бе единственият развой, който, макар всички нерешени въпроси, действително се противопоставяше на плашещата рекомунизация в оценката на комунизма.
Позволявам си да имам ангажирано мнение по тематиката, тъй като през 2006-а бях основател на гражданската акция " Чисти гласове ", която даде израз на изнервеното тогава очакване истината, съдържаща се в архива на Държавна сигурност, да стане притежание на обществото. Но тя не е равна на написаното от чиновниците и сътрудниците на тайните служби, а може да бъде реализирана единствено в следствие от морална работа при прочита му.
Акцентите са на редакцията
Можеше ли обаче Комисията по досиетата да не разгласи Юлия Кръстева за съпричастна към Държавна сигурност. Едва ли. Първо, тъй като това щеше да е нелегално – комисията сама щеше да наруши закона (добър или лош), който е определена да ползва, защото документите, изисквани от него за сходно решение, за Кръстева са налични. И второ, тъй като щеше да е незаслужено към стотиците други, оповестени въз основата на същите документи, та по някой път и на по-малко – без писмени следи за срещите им с офицери от Държавна сигурност и за ревютата им пред тях.
Защо тогава тъкмо това решение на Комисията генерира плевел спор (чуха се даже апели за закриването й), а не, както питат оттова, при оповестяването примерно на Георги Първанов за сътрудник Гоце. Просто на Първанов идеологически му отива да е подобен, а на Кръстева – не. Образът й, основан от интелигенцията, без да е изключително дисидентски, влиза в трудно несъгласие с визията за човек с агентурно минало. Води до ценностен колапс, какъвто повече или по-малко са предизвиквали и други " осветлени " учени и създатели, само че в тази ситуация става дума за фигура, интегрирана на високо интелектуално равнище в западната просвета, от която се чака да е историческа опция на комунизма, негово избавително отричане. Освен това страда и критическото мислене изобщо – то допуска очертаването на ясни граници, а в случай че и Кръстева е била помощник на Държавна сигурност, те стават прекомерно обтекаеми и релативизмът им мълчешком стартира да оправдава някогашните секрети служби. Това е повода политическото " ляво " да е предостатъчно от разгласяването на Кръстева, а интелектуалното " дясно " да изпитва опозиция. Поне част от него. Другата назад – пази устойчивостта на границите като отхвърля оттук насетне да припознава Кръстева за лице на комунистическата опция (за което оказват помощ и маоиските залитания в младостта й).
Виновни ли са, обаче, комисията и законът за разминаванията сред облиците, които интелигенцията си основава, и архива на Държавна сигурност. Не, несъмнено. Вината, или по-точно
дефицитът е на първо място на закона и се състои в друго
– в прекомерно бюрократичния метод за обяване на " съпричастните "
който се свежда до описи с имена и бланкетно позоваване на няколко вида документи. Вярно, който се интересува, може да изследва в библиотеката на комисията доста повече архивни единици, само че първо това е профилирано занятие, което изисква време и подготвеност. И второ, точно за тази цел е основана комисията – орган от 9 души, който да гласоподава по съвест обособените случаи, нещо друго от нормативния автоматизъм при взимането на решения.
През изменалите години след приемането на закона се наложи практиката на " приятелски могили " от вербувани (далеч по-видими обществено от вербовчиците им) и тя не беше оспорвана (освен понякога от самите вербувани), тъй като така и така отварянето на архивите на Държавна сигурност у нас доста се забави и имаше апетит в обществото час по-скоро да се запознае със наличието им. Количеството на отхърлена работа можеше да компенсира качеството й " в подробност ". Пък и поправянето на една огромна неправда от предишното няма по какъв начин да стане без допускането на по-малки в сегашното.
Благодарение на случая с Кръстева обаче стана ясно, че обществото изпитва и различен апетит – за повече информация за осветлените лица (комисията даже в порядъка на изключение се принуди да огласи цялото й налично досие). Дебатът сподели, че към този момент общият отрицателен етикет " Държавна сигурност " не е задоволителен, а би трябвало да има опция за следваща го морална преценка, в случай че не по всеки личен проблем, то за личностите с въздействие върху културата ни. Защото отношението ни към тях повече или по-малко има значение за личната ни еднаквост. В някаква далечна вероятност въпросът коя е Юлия Кръстева, или Богдан Богданов, Вера Мутафчиева и прочие се пресича с въпроса кой съм аз. Тези случаи изискват напрегната морална работа, в която би трябвало да вложиш нещо от себе си, да си кадърен на " авторски избор сред положително и зло ", както Зигмунд Бауман дефинира морала.
Нашето общество не възприе никаква друга форма на лустрация на съпричастните към репресивния уред на комунизма, с изключение на моралната и тя дава смисъл на съществуването на закона и комисията. Иначе защо са? Ако е единствено с цел да подкрепят историци и публицисти, то те умерено биха мигли да реализират своите изследвания в архива на Държавна сигурност и без общественото му разгласяване. Така че, когато политици вършат опити да защитят закона и комисията като отхвърлят моралната им функционалност, в действителност ги отхвърлят и тях, изпразват ги от наличие.
Което не значи комисията като институция да дава морална оценка, а да спомага оптимално на жителите да я създадат, да им чете " на глас " архивите по този начин, че да си набират материал за нея. Ако не го извърши, в действителност точно тя се нагърбва с оценката, която разгласяването единствено по себе си носи – идентична за всички огласени. Разбира се, това може да стане, едвам когато законът се промени и й обезпечи пълномощия, запас и фрагменти за нов вид обществено държание.
Защото в сегашната обстановка
моралният мързел като че ли господства над моралната работа
при обществената приложимост на архива на Държавна сигурност
Свидетелство за това са офицери от някогашните служби и сътрудници с тежко агентурно минало, които не престават да се държат като арбитри и да се радват на медийно и партийно гостолюбие, а главната виновност е стоварена върху такива, чиято принадлежност към Държавна сигурност е надалеч по-периферен и инцидентен личен белег. Причината, несъмнено, е и в тях самите, в неспособността им да проговорят обществено, изключително преди разгласяването им. Причината е и в тези първите, които пък задоволително добре владеят манипулативните техники, с цел да се изкарат патриоти, демократи, герои..., до момента в който всеобщото схващане напълно " му изпусне края ".
Но повода е и в
едностранчивото разгласяване на архива на Държавна сигурност, планувано в закона,
което вместо да подтиква морална работа,
по-скоро деморализира оценката на някогашния режим
Спестени са човешките истории в и оттатък документите, а моралът принадлежи на индивида, не на функциите му. Възможността огласените сами да ги опишат в своя отбрана не е кой знае какъв брой перспективна, тъй като те са позицията да се оправдават. Отношението е – " хвърляш ни прахуляк в очите " и в множеството случаи фактически е по този начин.
Давам си сметка, че сходно персонално нюансиране при разгласяването е комплицирана нормативна задача, само че има няколко неведнъж обсъждани разлики зад принадлежността, които могат да бъдат обществено комуникирани и да задвижат авторския избор сред положително и зло. Защото не е едно и също дали си се съгласил да сътрудничиш под натиска на " неприятен генезис ", скалъпени обвинявания и закани, дали си го направил, с цел да имаш късмет да се реализираш, само че си се пазил да не навредиш някому, или пък си вредил целеустремено за пари и облаги, бил си острие на системата. Не е без значение и какъв брой осъзнато си го правил, както и къде свършва създаването и от кое място стартира съдействието, които не рядко се преплитат.
Важно за идентифицирането на същинското зло е и
обществото да получи обработена информация за щатния състав на Държавна сигурност
и за дейностите му в конкертните вербовки.
Именно по този начин комисията ще стане Институт на паметта
– промяна, която създаде неочакван, в това число и политически, консенсус.
Струва ми се, че един интервал от живота на комисията – да го назовем информационно-неутралният, свършва и й следва (с решаващото присъединяване на законодателя) да влезе в идващия – да го назовем ценностно-аналитичния. Ако не успее, ще сложи под подозрение смисъла от основаването си. Което би било тъпо, тъй като институционалното осветляване на архива на Държавна сигурност през последното десетилетие бе единственият развой, който, макар всички нерешени въпроси, действително се противопоставяше на плашещата рекомунизация в оценката на комунизма.
Позволявам си да имам ангажирано мнение по тематиката, тъй като през 2006-а бях основател на гражданската акция " Чисти гласове ", която даде израз на изнервеното тогава очакване истината, съдържаща се в архива на Държавна сигурност, да стане притежание на обществото. Но тя не е равна на написаното от чиновниците и сътрудниците на тайните служби, а може да бъде реализирана единствено в следствие от морална работа при прочита му.
Акцентите са на редакцията
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ