Запасите по времето на соца бяха най-голямото безумие!
Преди измененията военната работа беше цели 2 години, а в по-далечни времена - 36 месеца и недостатък. Само на противоположните, недъгавите и безнадеждно болните бе спестена казармата. А откакто не си бил в казармата, няма и ресурс. То през днешния ден и войска нямаме, само че се пазиме от враговете си. А кои са те, враговете ни - цялостна мъгла.
В годините на соца България непрекъснато бе заплашвана от кого ли не - от съседките ни Турция и Гърция, от целия империалистически лагер. Най-вече от Чичо Сам. Тотална неуравновесеност. Някои от “враговете” ни даже не знаеха в коя част на планетата се намираме, камо ли да подхващат военна инвазия по отношение на нас. За “отпор” на опасността постоянно привикваха и цивилните, отбили постоянната си военна работа. Но по най-неудачния метод, което изпитах на личен тил.
Няма да си изкривявам душата,
ненапълно си харесвах родната казарма, макар всичките й неволи и умопомрачения
Бях радист, фърст в морзовата писменост. Приемах 120 знака в минута на британски. А познанията, които усвоих там, можеха да ми послужат и в цивилния живот. Например да стана радист на транспортен съд, на аеропорт и на всички места, където се употребява сходна форма на връзка.
Днес технологиите са на светлинни години, по тази причина и откритието на дядо Морз остана в историята. Подслушвах 6-и Средиземноморски американски флот (САФ), НАТО, даже и братята от някогашна Югославия. Понякога, при по-напрегната конюнктура, дежурствата ми продължаваха по 16-18 часа в денонощие. Изпълнихме с чест и достолепие воинския си дълг с мисълта, че малко или доста сме опазили благото ни родно място. Предадохме щафетата на другите и си помислихме, че излизаме в безконечен армейски отпуск. Де да беше по този начин?! Оказа се, че армията ще ни “преследва”, до момента в който сме живи. И кътах в мазето си мешка с противогаз, с военни облекла, партенки, обувки и още други всякакви принадлежности, които към този момент съм не запомнил.
Първият ми призрачен сън пристигна в далечната 1979 година, студент финален курс в СУ “Св. Климент Охридски”. С една повиквателна, че би трябвало да се явя на стадион “Васил Левски”, облечен във военните си одежди. Обезумях.
Диплома ли да сготвям, теоретичен началник ли да диря, за абсолвентски бал ли да се затягам...
Направих огромна нелепост, послушах брат си и офъках буйната растителност по черепа си, в това число и брадата си. Заприличах още веднъж на новобранец. След четири години учене и освен учене самочувствието ми се сниши по-ниско и от тревата. Случайно подразбрах от сътрудници, че мога да си извадя документ от секретариата на ректората - нали ми следва дипломиране, и да го дава във военното окръжие. Така отървах първия ресурс, само че пък ходех офъкан и неузнаваем из дългите коридори и аули на Алма матер. Както влезнах в университета директно след казармата, по този начин и го напуснах...
Така изглеждаха тогавашните запасняци от епохата на социализма.
Октомври 1979 година, с червен кетап в ръка, откакто с връзки отървах наложителното систематизиране като даскал в едно залухано турско кърджалийско селце, гордо действам на работа в окръжния в. “Нов живот”. Но и тук военните ме “набараха” още на 45-ия ден, когато получих повиквателна за месец ресурс в Хасково с претекст “преквалификация”. Навярно
и в тези години е имало тарикати, които са знаели по какъв начин да се отърват, само че родителският диктат върху мен бе голям
Никакво извъртане! Хайде в града край Кенана и... първата му берберница. Преквалификация - нула, цялостна лежачка 24 часа в денонощието, през вечер-две в най-близката механа, навестих и остарели родственици. Използвах глупавата ниша, та прочетох с клизми “Сто години самота” на Маркес. И ми стана още по-самотно и жалко.
Чашата преля при започване на 1983 година, в мразовития януари. Майка ми беше фактор във военноотчетна работа. Вместо да скъта повиквателната ми и да я размени с тази на някой различен, тя гордо ми звъни в 2 часа след среднощ и ми споделя да се подготвям - да надяна въшливите войнишки облекла от мазето, да пия едно кафе и в 3 часа да чакам викача. Предстои ми нов героичен “подвиг” - 45 дни на полигона край с. Корен, Хасковско.
Изведнъж Кърджали още по мрачно забръмча - танкове, БТР-и, оръдия, тежки камиони, даже и блъсканица от изпращачи. Сякаш започваше Третата международна война.
Край с. Корен ни изтипосаха на една гола поляна. Дойде някаква фуражка и ни подреди да копаем землянка. Там ще спим 20-ина души. До вечерта бяхме под един голям брезент, с кюмбе в него и “легла-тюфлеци” на метър под подгизналата земя.
Какво нещо е младостта, с какви неволи е в положение да се оправи единствено. Днес мозъкът ми не побира това безумство. В казармата в с. Мусачево се усещах като военачалник - топли пространства на всички места, чисти и подредени, а до мощните радиостанции ни носеха и закуски. А тук? Трудно е да се опише. Бих могъл да продължа на драго сърце преквалификацията си като радист, а в този момент още веднъж бях деградиран тотално. И кому беше нужно всичко това?! От висшия ешелон на Морз стигнах като че ли до най-примитивния му чирак.
Обслужвахме с радиостанции артилерията. След първото обучение първият снаряд падна в една селска равнища.
Кой крив, кой прав, никак не ми дремеше. Командирът на полка нещо се вбеси, вечерта се напи, “обзаведе” една палатка с генератор и си го изкара на нас, запасняците - до сутринта бръснарят подстрига 200 черепа съвсем до кота нула. “Не ме интересува какви фотоси имате в паспортите. Както сте във военните книжки, по този начин ще изглеждате. Военна обстановка”, ругаеше полковникът и псуваше като каруцар. Навярно след най-тежката си “мисия” се е напил до обратен тласък.
След 45 дни Кърджали още веднъж забръмча - един от локалните полкове се прибираше от учението. А дали някой беше научил нещо от него, от учението? Родители, близки и другари ни посрещаха като “освободители” по основната улица, махаха ни възторжено. Що за цялостно безумство е било всичко това, дали победихме “врага”, или той нас, по този начин и не се разбра. Дори не ни и освободиха същия ден - на другия трябвало да има церемониал. Парад на какво?
Постепенно се завърнах към журналистическите си задължения, само че непрекъснато бях напрегнат -
не знаех в кой ден, в кой час ми следва следващият ресурс
В един момент взех решение да зарежа родопската си кариера и да сменя на 360 градуса ситуацията. Разгеле, през лятото се запознахме с една китна мома от Кюстендил. Какъв добър мотив единствено за бягство. И го сторих. Въпреки неизвестността и всичко останало. В града под Хисарлъка незабавно се натъкнахме на служител от “Военно окръжие”, родственик на брачната половинка ми. Споделих всичките си предходни кошмари и го помолих да направи нещо. И индивидът направи - служебно ме “преквалифицира” в готвач. А готвачите не подлежали на ресурс. Отдъхнах си и към този момент имах сили да сътворя прелестната си щерка Лора. А индивида от военното ще възвеличавам до края на дните си. Без да знаех, че скоро ни следва смяна...
Но надалеч преди тази смяна една вечер Кюстендил заспа с мисълта, че на другия ден му следва “атомна заплаха”. Всичките читави мъже от града бяха мобилизирани. По улиците на града шетаха повече запасняци, в сравнение с цивилни. Древният Велбъжд “позеленя” от войнишки облекла. “Не-читавите” трябваше да се скрием в бомбоубежище за час-два. Плюс дами, деца, старци. Дори и в мазетата се чуваха сирените. Тези, на метър-два подземен, знаехме, че всичко е игра. Ненужна, съсипваща, изопваща нервите. И до ден сегашен си задавам съществения въпрос - кому е било нужно всичко това...
Георги АНДОНОВ, Кърджали
В годините на соца България непрекъснато бе заплашвана от кого ли не - от съседките ни Турция и Гърция, от целия империалистически лагер. Най-вече от Чичо Сам. Тотална неуравновесеност. Някои от “враговете” ни даже не знаеха в коя част на планетата се намираме, камо ли да подхващат военна инвазия по отношение на нас. За “отпор” на опасността постоянно привикваха и цивилните, отбили постоянната си военна работа. Но по най-неудачния метод, което изпитах на личен тил.
Няма да си изкривявам душата,
ненапълно си харесвах родната казарма, макар всичките й неволи и умопомрачения
Бях радист, фърст в морзовата писменост. Приемах 120 знака в минута на британски. А познанията, които усвоих там, можеха да ми послужат и в цивилния живот. Например да стана радист на транспортен съд, на аеропорт и на всички места, където се употребява сходна форма на връзка.
Днес технологиите са на светлинни години, по тази причина и откритието на дядо Морз остана в историята. Подслушвах 6-и Средиземноморски американски флот (САФ), НАТО, даже и братята от някогашна Югославия. Понякога, при по-напрегната конюнктура, дежурствата ми продължаваха по 16-18 часа в денонощие. Изпълнихме с чест и достолепие воинския си дълг с мисълта, че малко или доста сме опазили благото ни родно място. Предадохме щафетата на другите и си помислихме, че излизаме в безконечен армейски отпуск. Де да беше по този начин?! Оказа се, че армията ще ни “преследва”, до момента в който сме живи. И кътах в мазето си мешка с противогаз, с военни облекла, партенки, обувки и още други всякакви принадлежности, които към този момент съм не запомнил.
Първият ми призрачен сън пристигна в далечната 1979 година, студент финален курс в СУ “Св. Климент Охридски”. С една повиквателна, че би трябвало да се явя на стадион “Васил Левски”, облечен във военните си одежди. Обезумях.
Диплома ли да сготвям, теоретичен началник ли да диря, за абсолвентски бал ли да се затягам...
Направих огромна нелепост, послушах брат си и офъках буйната растителност по черепа си, в това число и брадата си. Заприличах още веднъж на новобранец. След четири години учене и освен учене самочувствието ми се сниши по-ниско и от тревата. Случайно подразбрах от сътрудници, че мога да си извадя документ от секретариата на ректората - нали ми следва дипломиране, и да го дава във военното окръжие. Така отървах първия ресурс, само че пък ходех офъкан и неузнаваем из дългите коридори и аули на Алма матер. Както влезнах в университета директно след казармата, по този начин и го напуснах...
Така изглеждаха тогавашните запасняци от епохата на социализма.
Октомври 1979 година, с червен кетап в ръка, откакто с връзки отървах наложителното систематизиране като даскал в едно залухано турско кърджалийско селце, гордо действам на работа в окръжния в. “Нов живот”. Но и тук военните ме “набараха” още на 45-ия ден, когато получих повиквателна за месец ресурс в Хасково с претекст “преквалификация”. Навярно
и в тези години е имало тарикати, които са знаели по какъв начин да се отърват, само че родителският диктат върху мен бе голям
Никакво извъртане! Хайде в града край Кенана и... първата му берберница. Преквалификация - нула, цялостна лежачка 24 часа в денонощието, през вечер-две в най-близката механа, навестих и остарели родственици. Използвах глупавата ниша, та прочетох с клизми “Сто години самота” на Маркес. И ми стана още по-самотно и жалко.
Чашата преля при започване на 1983 година, в мразовития януари. Майка ми беше фактор във военноотчетна работа. Вместо да скъта повиквателната ми и да я размени с тази на някой различен, тя гордо ми звъни в 2 часа след среднощ и ми споделя да се подготвям - да надяна въшливите войнишки облекла от мазето, да пия едно кафе и в 3 часа да чакам викача. Предстои ми нов героичен “подвиг” - 45 дни на полигона край с. Корен, Хасковско.
Изведнъж Кърджали още по мрачно забръмча - танкове, БТР-и, оръдия, тежки камиони, даже и блъсканица от изпращачи. Сякаш започваше Третата международна война.
Край с. Корен ни изтипосаха на една гола поляна. Дойде някаква фуражка и ни подреди да копаем землянка. Там ще спим 20-ина души. До вечерта бяхме под един голям брезент, с кюмбе в него и “легла-тюфлеци” на метър под подгизналата земя.
Какво нещо е младостта, с какви неволи е в положение да се оправи единствено. Днес мозъкът ми не побира това безумство. В казармата в с. Мусачево се усещах като военачалник - топли пространства на всички места, чисти и подредени, а до мощните радиостанции ни носеха и закуски. А тук? Трудно е да се опише. Бих могъл да продължа на драго сърце преквалификацията си като радист, а в този момент още веднъж бях деградиран тотално. И кому беше нужно всичко това?! От висшия ешелон на Морз стигнах като че ли до най-примитивния му чирак.
Обслужвахме с радиостанции артилерията. След първото обучение първият снаряд падна в една селска равнища.
Кой крив, кой прав, никак не ми дремеше. Командирът на полка нещо се вбеси, вечерта се напи, “обзаведе” една палатка с генератор и си го изкара на нас, запасняците - до сутринта бръснарят подстрига 200 черепа съвсем до кота нула. “Не ме интересува какви фотоси имате в паспортите. Както сте във военните книжки, по този начин ще изглеждате. Военна обстановка”, ругаеше полковникът и псуваше като каруцар. Навярно след най-тежката си “мисия” се е напил до обратен тласък.
След 45 дни Кърджали още веднъж забръмча - един от локалните полкове се прибираше от учението. А дали някой беше научил нещо от него, от учението? Родители, близки и другари ни посрещаха като “освободители” по основната улица, махаха ни възторжено. Що за цялостно безумство е било всичко това, дали победихме “врага”, или той нас, по този начин и не се разбра. Дори не ни и освободиха същия ден - на другия трябвало да има церемониал. Парад на какво?
Постепенно се завърнах към журналистическите си задължения, само че непрекъснато бях напрегнат -
не знаех в кой ден, в кой час ми следва следващият ресурс
В един момент взех решение да зарежа родопската си кариера и да сменя на 360 градуса ситуацията. Разгеле, през лятото се запознахме с една китна мома от Кюстендил. Какъв добър мотив единствено за бягство. И го сторих. Въпреки неизвестността и всичко останало. В града под Хисарлъка незабавно се натъкнахме на служител от “Военно окръжие”, родственик на брачната половинка ми. Споделих всичките си предходни кошмари и го помолих да направи нещо. И индивидът направи - служебно ме “преквалифицира” в готвач. А готвачите не подлежали на ресурс. Отдъхнах си и към този момент имах сили да сътворя прелестната си щерка Лора. А индивида от военното ще възвеличавам до края на дните си. Без да знаех, че скоро ни следва смяна...
Но надалеч преди тази смяна една вечер Кюстендил заспа с мисълта, че на другия ден му следва “атомна заплаха”. Всичките читави мъже от града бяха мобилизирани. По улиците на града шетаха повече запасняци, в сравнение с цивилни. Древният Велбъжд “позеленя” от войнишки облекла. “Не-читавите” трябваше да се скрием в бомбоубежище за час-два. Плюс дами, деца, старци. Дори и в мазетата се чуваха сирените. Тези, на метър-два подземен, знаехме, че всичко е игра. Ненужна, съсипваща, изопваща нервите. И до ден сегашен си задавам съществения въпрос - кому е било нужно всичко това...
Георги АНДОНОВ, Кърджали
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ