БГНЕС: Новини от България и Света
Преди повече от 100 години Богоявление в Охрид не е било просто църковен празник, а надълбоко национално и духовно прекарване за македонските българи. Така го разказва Антон Страшимиров в „ Книга за българите “, издадена в София през 1918 година – като празненство, в което вярата, паметта и националното съзнание се сливат в едно.
В зимното утро камбаните на „ Св. Климент “ – възправен високо над могъщите стени на Самуиловата цитадела – разнасят звуците си над езерото. Те „ се разливат със чудноват боязън “ и изпълват надалеч утрото, след това бият в сърцата – и бликат сълзите на хилядите българи, събрани тук от всички краища на „ обединеното племе “. Според Страшимиров даже военачалниците са завладени от идеал – планините се сближават, небето се навежда и всичко се слива в близки и далечни хорови песнопения.
По водите на Охридското езеро към брега идват грамадни чунове (лодки - бел.ред.), натежали от народ. Върху носа на всяка лодка стои духовник в празнични одежди – в едната ръка трибагреник, в другата ослепителен железен кръст. „ Той задава звук на хоровете и се преливат черковнопения, в които се приканва небесното снизхождение над царя ни, над народа и над целокупната българска земя. “
Сред тържеството Страшимиров вижда и един умислен български боец – резервист от дебрите на Шипка, с пушка на рамо и кестени в джобовете на обгорелия шинел. Старопланинецът в никакъв случай не е виждал такова празненство. Първо „ се прави безгрижен “, само че най-после „ ледената кора “ в душата му се разрушава и стопява. С необятна юнашка усмивка той възкликва: „ Татко, мамо, и светът, то тука било наше бе, тука били българите! “
„ Така един народ, загубен във вихъра на вековете, намира себе си. “ | БГНЕС
