Преди около две години имах връзка с едно момиче. Тогава

Преди към две години имах връзка с едно момиче. Тогава тя беше на 19. Аз – на 25.

Сега, когато си го припомням, съзнавам разликата в годините, макар че тогава не ми правеше усещане.

Казва се Ели. Беше тиха, възпитана, леко свита в себе си. Държеше се като момиче, което занапред опознава живота. Не се гримираше съвсем, не се обличаше предизвикателно, не флиртуваше. Винаги като че ли се притесняваше да не направи нещо „ не както би трябвало “.

Аз пък бях на напълно друго място. Исках динамичност, провокация, страсти. Исках жена, която да ме държи на нокти. А Ели беше спокойна. Мека. Нежна. Момиче от провинцията.
Вместо да схвана, че тя просто е на 19, още е дребна и непокварена от градския темп на живот, взех решение, че не е „ моят вид “.

Разделихме се по моя самодейност. Казах ѝ, че не чувствам връзката по този начин, както ми се желае. Тя не направи сцена. Само ме погледна тъжно с огромните си кафяви очи и сподели, че схваща и си потегли, без да се обърне. Това ме изненада повече от всичко.

След това ми писа няколко пъти. Питаше дали можем да се забележим, дали има късмет да поговорим. Аз я отрязвах – учтиво, само че студено. Накрая спря. Изчезна изцяло.

Мина време. Аз си живеех живота. Други дами, други истории. Не мислех за нея. Докато тази есен не я видях. Беше напълно инцидентно – на улицата. Първо даже не я разпознах. После нещо ме накара да се обърна и… замръзнах.

Това беше Ели.

Само че не онази Ели, която познавах.

Беше пораснала. Очевидно.

Ботуши на висок ток, стеснен черен панталон, който наблягаше фигурата ѝ. Палто, което обрисуваше талията. Косата – дълга, тъмна, пусната, с бретон. Стил. Увереност.

Не изглеждаше като момичето на 19, което аз познавах. Изглеждаше като жена, която знае коя е. И тогава ме удари мисълта, от която ми стана гадно: Аз не съм я „ изпуснал “. Аз просто съм си тръгнал, преди тя да стане ЖЕНА.