Преди няколко дни се разхождах по плажа, наслаждавайки се на

Преди няколко дни се разхождах по плажа, наслаждавайки се на мира, хармонията и тишината, подбудена от неналичието на хорски брътвеж, който да пронизва звука на разбиващите се о брега талази на вечерния прилив. Е, имаше няколко хлапета, които непрекъснато се втурваха във водата, с цел да обяздят вълните назад към брега. Ще да е занимателно да можеш да оставиш жизнелюбието и инерцията да те водят, а не личните ти два крайници.

В ерата на интернет, обществените медии и всичките им екстри постоянно носи голяма заплаха това да идващ известна вяра или фетиш: заобиколен си от толкоз доста отзиви и гледни точки, че ти е мъчно да си намериш място в главата, където да изградиш свое. Онези, които са се накачили на коня поради обществения аспект, просто обяздват вълната. Те евентуално вървят на митинги с етикети „ Аз съм с ето този човек (стрелка)”. Убеждението през днешния ден е толкоз ретро, колкото печатаните вестници и написаните на ръка писма.

Роден в страна на миньори, майстори, корабостроители и докери, британският футбол е построен върху убеждението за почтен и ударен труд. Последният век и половина видя еволюция на всичко към играта, като изключим Англия и нейната заплененост от това, което там считат за мъжки футбол.



Днес Манчестър Сити и Тотнъм са два от най-напредничавите клубове в страната. Със притежатели, осъзнали рано силата на континенталния гений, в този момент те играят и възпитават един по някакъв метод непознат по нашите крайбрежия футбол, тъй че конфликтът им предпоставяше театър, поради който си коства да си спестите съботното излизане. „ Шпорите” са цялостни с млади британски гении и по тази причина са ваксинирани от рецензиите на медии и аудитория, но Сити се постанова да отбива офанзиви от всички страни през целия си път към невероятните си триумфи в последната петилетка. Анализатори с часовници „ Ролекс” и костюми „ Армани” сипват с огромния черпак по катарското кралско семейство поради харченето на огромни пари – сходна подигравка и комичност би намерила място в много от шоупрограмите на „ Нетфликс”. Е, Манчестър Сити до момента изпусна точки единствено против Евертън във 2-рия кръг и даже отсъствието на метронома Давид Силва в събота не му попречи да запише 16-а поредна победа в лигата.

Джосеп Гуардиола има специфична връзка с Англия. Като 21-годишен младок той бе титуляр на остарелия „ Уембли” при спечелването от Дриймтима на Йохан Крайф на първата Европейска купа в историята на Барселона. Английският футбол се промени вечно същата 1992 година, завършвайки трансформацията си от Първа дивизия в Премиър Лийг.



През лятото на 2001-ва, към този момент 30-годишен и в пика за един централен полузащитник, Гуардиола бе подготвен да смени тима. Случи се това да е и годината, в която Алекс Фъргюсън направи първия си хеттрик от следващи трофеи. Винаги гладен за еволюция и нови триумфи, той се спря на Пеп като идеалния пивот във към този момент разполагащата с Пол Скоулс и Рой Кийн халфова линия. Трансферът по този начин и не се осъществи…

Осем години по-късно Гуардиола най-сетне се завърна на британска земя, отново с Барса. Той още веднъж беше кукловодът, единствено че този път не от центъра на терена, а на пейката като многолюден млад треньор в полуфиналния реванш на Шампионската лига още в първата си година в елита в специалността. След последния съдийски сигнал на „ Стамфорд Бридж” Пеп спринтира (дори по-яростно в сравнение с за секване на пас на съперника навремето) и скочи на върха на купа от играчите си, празнуващи късния гол на Андрес Иниеста за триумфа против Челси. Англичаните бяха отвратени и, по изключение, срещнаха поддръжка по целия свят.



В идващите 24 месеца Гуардиола щеше да завоюва два финала в ШЛ против Юнайтед, втория от тях на новия „ Уембли”, и да направи на пух и прахуляк британската футболна горделивост посредством жанр на игра, който на Острова смятаха за граничещ с мекушав и под достолепието им да практикуват. Докато Фернандо Торес тичаше с топката към вратата за късния гол на „ Камп Ноу” през 2012 година, цяла Англия се озари в „ синьо” и от милион благи можеше да се чуе груповият вик „ Долу испанските слабаци!”. Гари Невил сигурно не беше единственият изпитал оргазъм англичанин онази вечер.

Половин десетилетие след тези луди дни ето ни тук където Джосеп Гуардиола принизи една пословична с гневната си конкуренция лига до фасулска работа. Англичаните са изпълнени с нравствен спор: хем не могат да намерят задоволително суперлативи за видяното, хем скрито се надяваха различен управител от латинската школа да съкруши звяра, още повече че бе заложил на шестима англичани в титулярния си състав против трима при Пеп.



Този тим на Сити обаче стартира да действа като батальон от артилеристи: дайте му единствено сантиметър и ще ви прегази. Най-мощното му оръдие е Кевин Де Брайне, който е за Гуардиола в Сити това, което беше самичък Гуардиола за Крайф. Белгиецът бе трансфорат от Пеп от един от най-хубавите атакуващи халфове в един от най-хубавите централни полузащитници в ПЛ.

Сезонът още не се е и преполовил, но последните четири месеца Гуардиола и момчетата му дадоха задоволително отговори на англичаните, с цел да им оказват помощ да решат душевния си спор. Да, бюджетът за прехвърляния и заплати плюс благосъстоянието на гений в състава са значим фактор, само че не е тяхна заслуга това да пратиш 50-метров пас на върха на обувката на Лерой Сане, нито пък да осъществиш съвършен синхрон в придвижванията на Рахим Стърлинг и Серхио Агуеро при приемането на пас по земята от Сане в наказателното поле.



Английският футбол страда от един чудноват абсурд сега: до момента в който хора като Дейвид Мойс, Алан Пардю и Сам Алардайс не престават да си сменят постове в междинните и слабите тимове в ПЛ, върховото равнище е красено от някои от елитните треньори в света. Сякаш от нищото целият футболен свят се е наговорил да настройки по едно и също време Жозе Моуриньо, Юрген Клоп, Арсен Венгер, Антонио Конте, Маурисио Почетино и Пеп в клубовете от Топ 6, с цел да изнесат треньорски семинар, който може да повлияе на бъдещето по невиждан метод.

Британският футбол се радва на симбиоза сред културата и политиката. Победата на Тони Блеър и лейбъристите през 1997 година пристигна в миг, в който страната се променяше във всяко отношение. Оейзис тъкмо бяха пуснали албума „ (What’s The Story) Morning Glory”, а един млад тим на Манчестър Юнайтед гръмко превземаше Албиона, макар че сякаш лигата нямаше по какъв начин да бъде извоювана от „ група хлапаци”.

Двайсет години по-късно, при идването на Острова на един левичар и яростен бранител на независимостта на Каталуня, новият британски министър председател Тереза Мей се отбелязя с прокарването на Брекзит. С времето и репутацията на Пеп в Англия, и мнението на страната към Европейския съюз се трансформираха. Наскоро анкета във вестник „ Индипендънт” сподели, че болшинството от народа най-накрая е стигнало до божество и желае да остане част от Европа.

Ако се случи втори референдум, Англия би си дала нов късмет да върви към разцвет с останалата част от континента. Въпросът остава обаче дали това отношение ще се трансферира и към футбола? Приемането на Пеп и неговият тим на Ман Сити би било приказен старт в пътя към изкуплението.
Сартхак Дев, „ Football Paradise” Премиър лийг 18 кръг, събота 16 декември Манчестър Сити 4:1краен резулат Тотнъм