Преди няколко дни пред “Труд News (4 ноември 2025 г.)

Преди няколко дни пред “Труд News ” (4 ноември 2025 г.) известният държавник Кристиян Шкварек изрази позиция, която заслужава съществено внимание. Ето част от нея:

“От години, когато с историци, археолози и най-общо откриватели на предишното заговорим за началото на българската държавност, те непроменяемо споделят, че то е било сложено не през 681-ва, а през 632 година

Аз самият с изненада открих, че това от дълго време не е някакво екстравагантно и новаторско “историческо изобретение ”, а общоприетата от науката интерпретация на обстоятелствата, която само заради инерцията в просветителната система и в публичното мнение, към момента не е наложена изцяло.

Така, с течение на времето се роди и концепцията през 2032 година България да чества своята 1400-годишнина.

Защото България НЕ Е учредена през 681 година /.../ България, учредена през 632 година от Кубрат, не изчезва в нито един момент/.../, а просто мести границите си на запад, последователно и типично за множеството страни в историята. Няма спиране, камо ли отделящо двете страни със забележителен времеви, географски или различен интервал. ”

Наистина, концепцията за началото на българската държавност не е нова. В публичното пространство от време на време “припламва ” полемика на тази тематика. Наложената 681 година напълно не толкоз “прецизно ” решение, както е признато през далечната 1981 година В борбата при делтата на Дунав кан Аспарух побеждава император Константин IV Погонат не през 681 година, а през лятото на 680-а.

Наистина, през 681 година сред българи и ромеи е подписан кротичък контракт, съгласно някои учени помирение, само че това не трансформира нещата. Възниква основателният въпрос - в случай че не беше подписан въпросният мир (нещо, което е изцяло допустимо!), белким тогава значи, че българската страна не е съществувала? Отговорът е явен - със или без мира с Византия страната е реалност, и то доста време преди този момент.

През месец август на същата 681 година по време на Шестия космополитен събор духовникът Константин от Апамея приказва за България не като за нова, незнайна до оня миг страна, а като прочут и някогашен сътрудник на Ромейската империя.

Ако се вгледаме в “Именника на българските владетели ”, Аспарух и неговите приемници очевидно са имали съзнанието на продължители на съществуващата преди тях държавно-политическа традиция. Със сигурност държавната концепция е по-древна, само че въпреки всичко времето на Кубрат е знаково за превръщането на българите в политически фактор в Източна Европа. Ако още веднъж се обърнем към “Именника... ”, предшествениците на Кубрат, управлявали “от другата страна на Дунава ” (Авитохол, Ирник и Гостун), са именити персони, за които се спори и до през днешния ден. На процедура първият действителен, същински общественик е Кубрат от династията Дуло, който съгласно същия “Именник ” “държа властта 60 години ”.

Кубрат е роден най-вероятно през 90-те години на VI в., а в детството му регент е Органа, негов вуйчо. Като младеж българският принц е изпратен в Константинопол, където приема християнството и е непосредствен другар на император Ираклий (610-641). Удостоен е с високата купа “патриций», давана единствено на християни, включително на непознати владетели.

През 632 година владетелят отхвърля зависимостта от Аварския каганат, а византийските хронисти означават “Старата Велика България ” като мощен и скъп съдружник на империята.

Според множеството откриватели Кубрат умира към 665 година, само че за нас по-прав е проф. Йоахим Вернер, съгласно който това става през 651-652 година

Както се поставя на един учредител и първостроител на българската държавност, на Кубрат е отделено подобаващото място в трудовете на акад. Васил Гюзелев, проф. Иван Божилов, проф. Йордан Андреев, проф. Георги Бакалов и други наши и непознати историци.

Макар “Старата Велика България ” да търпи тежка военна злополука от нашествието на хазарите, построената държавност се оказва извънредно мощна. Днес няма и помен от “степните империи ” на хуни, авари, хазари, печенези, кумани, само че България продължава да съществува - макар тестванията, връхлитали народа ни през столетията.

“Старата Велика България ” е имала обширна територия. Днес са известни стотици археологически обекти, огромна част от които остават непроучени. Най-известното място на историческата памет несъмнено е така наречен Могила на Кубрат при с. Мала Перешчепина, недалече от Полтава в Украйна.

През 1984 година немският археолог проф. Йоахим Вернер безапелационно демонстрира, че откритото през 1912 година превъзходно богатство принадлежи точно на Кубрат. Съкровището от над хиляда предмета (общо 25 кг злато и към 50 кг сребро!) е намерено инцидентно и разграбено от локалните селяни като “имане ”... След намесата на полицията по-голямата част от находките са конфискувани и през днешния ден се пазят в световноизвестния “Ермитаж ” в Санкт Петербург.

Преди фундаменталното проучване на проф. Вернер съкровището е приписвано на кого ли не... “Ключ» за идентифицирането на неговия собственик е солидната златна тока за колан (450 гр.) на римски патриций. Изключително значимо е разчитането на гръцките монограми върху трите златни пръстена: “Хуврату ” и “Хуврату патрикиу ” ( “на Кубрат ”, “на патриция Кубрат ”).

Съкровището съдържа превъзходни златни и сребърни византийски, персийски и български съдове, гривни, владетелски мечове, жезъл, златен рог, колчан, седло, огърлица от 70 византийски златни монети и т. н. През лятото на 2001 година предприемчив комитет от бесарабски българи отпред с тогавашния народен представител в украинския парламент Николай Габер провежда общобългарски събор, а върху могилата беше подложен непретенциозен монумент.

През идващите години Мала Перешчепина е посещавана от стотици българи от Украйна, Молдова, България и целия свят и се трансформира в център на културни прояви. Уви, съветската експанзия в Украйна приключи провежданите всяка година на това сакрално място български събори.

Да се надяваме, че скоро Украйна ще се радва на обективен мир, а традицията на българските събори в Мала Перешчепина ще бъде възобновена. Ще продължи и изследването на оставеното от “Старата Велика България ” културно-историческо завещание със взаимните старания на наши и украински учени.

Позицията на Кристиян Шкварек е предизвикана от негови диалози с сътрудници историци и археолози, да вземем за пример с доцент Петър Николов-Зиков (Нов български университет) и доцент Тодор Чобанов (Институт по балканистика при БАН). Сред подкрепящите концепцията за достойното отбелязване на 1400-годишнината на нашата държавност можем да посочим имената на проф. Николай Овчаров (почетен професор на Стопанска Академия “Д. Ценов ”), проф. Димитър Димитров и проф. Николай Кънев (съответно, ректор и заместник-ректор на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий ”), проф. Александър Николов (председател на Общото заседание на СУ “Св. Климент Охридски ”), проф. Георги Николов (СУ “Св. Климент Охридски ”, ръководител на Македонския теоретичен институт), доцент Тодор Тодоров (декан на Факултета за филантропични науки на Шуменския университет “Епископ Константин Преславски ”), доцент Николай Хрисимов (ВТУ), проф. Димо Чешмеджиев (Център по Кирило-Методиевистика при БАН), проф. Станислав Станилов (Национален археологически институт), проф. Георги Атанасов (Добруджански теоретичен институт), доцент Андрей Аладжов (Национален археологически институт), доцент Кирил Маринов (Лодзки университет, Полша), проф. Станимир Трифонов (режисьор, Югозападен университет “Неофит Рилски ” - Благоевград), Константин Чакъров (режисьор, създател на документални филми), доктор Александър Алексиев-Хофарт (художник и изкуствовед), Теодор Манолов (художник, изкуствовед и писател), и други От своя страна, Димитър М. Димитров (Издателска къща “Тангра ”) освен споделя самодейността, само че към този момент приготвя представително издание за “Старата Велика България ”. Идеята е отворена за поддръжка и от други историци, археолози, общественици, хора на науката, културата и изкуството... И наложително би трябвало да бъде възприета от държавните институции!