Постижима цел ли е изграждането на ядрен реактор на Луната
Преди малко повече от месец шефът на НАСА Шон Дъфи разгласи, че Съединени американски щати ще изградят нуклеарен реактор на Луната до края на актуалното десетилетие. Планът на администрацията на президента Доналд Тръмп притегли вниманието на целия свят по няколко аргументи. На първо място, това е следващият епизод от конкуренцията сред Вашингтон и Пекин, защото Китай възнамерява да изпрати собствен астронавт на естествения ни сателит до 2030 година
Освен това, разполагането на нуклеарен реактор там е значима стъпка към основаването на непрекъсната база. Тя освен би улеснила добиването на скъпи запаси от Луната, само че и може да се трансформира в междинна спирка по пътя към Марс. Основните въпроси, които всички специалисти си задават сега, е дали поставеният от Дъфи краен период е реален и с какви провокации ще би трябвало да се оправят учените от НАСА, с цел да осъществят амбициозния проект?
NASA Is Already Prepping To Build Trump A Nuclear Reactor On The Moon
— Forbes (@Forbes) В търсене на воден лед
Разполагането на реактор на Луната безспорно е надалеч по-ефективно от забиването на байрак, като самият Дъфи акцентира, че към оборудването ще има нещо като „ зона със неразрешен достъп “. Това значи, че Съединени американски щати ще предявят претенциите си към територията към реактора, както и всички запаси там – като кратери със замръзнала вода, да вземем за пример. Очакванията са, че за действието му ще бъде употребен уран-238 и ще бъде генерирана мощ от почти 100 киловата. Това е задоволително за няколко семейства на Земята, само че не и за зареждането на цяла база. За тази цел, на Луната ще би трябвало да бъдат построени няколко реактора. Потенциална опция биха били слънчевите панели, само че те не са изключително надеждни, изключително като се има поради, че в редица региони на естествения ни сателит нощта трае цели 14 земни дни.
Особено значим е въпросът къде ще бъде ситуиран нуклеарният реактор. Постоянното човешко наличие на Луната в огромна степен зависи от добива и потреблението на ресурсите, които ще бъдат открити там. Още през 90-те години на предишния век галактически кораби, обикалящи към нашия сателит, виждат, че в полярните региони има сектори, до които слънчевата светлина не може да доближи. Впоследствие стана ясно, че съществуват неоспорими доказателства за съществуването на заледена вода – и то освен във въпросните сенчести райони, само че даже и в такива, които са осветени от Слънцето. Програмата „ Артемида “ на НАСА има за цел да изпрати американски астронавт на Луната за пръв път от над половин век. В същото време, нейният главен приоритет неслучайно е проучването на южния полюс, където най-вероятно има обилни количества воден лед.
За да действа обикновено, реакторът би трябвало да бъде ситуиран покрай елементарно налични залежи на вода, само че сега учените не разполагат с нужната информация. Все отново, има и добра вест – това може да се промени относително елементарно. Общо шест орбитални задачи са събрали или към момента събират данни, които ще оказват помощ на специалистите да открият кои залежи си заслужава да бъдат в допълнение проучени. С огромен интерес се очакваше изпращането на лунохода VIPER (Volatiles Investigating Polar Exploration Rover), който трябваше да търси воден лед в кратерите на южния полюс. Това, обаче, няма да се случи, защото задачата беше анулирана поради ограничението на бюджета на НАСА. От Космическата организация прецизираха, че самото устройство ще бъде разглобено, а апаратурата му ще бъде употребена в други апарати, благодарение на които проучването на лунната повърхнина ще продължи с цялостна мощ.
The push for a lunar-ready reactor magnifies the hype in the industry and the daunting challenge of getting new project built here at home, says (via )
— Bloomberg (@business) Опасното кацане на Луната
Друг значим въпрос, на който учените към момента не могат да дадат безапелационен отговор, е този за метода, по който реакторът ще бъде предпазен. Атмосферата на Луната е доста разредена и не дава никаква отбрана от удари с астероиди и други галактически тела. Експертите от НАСА би трябвало деликатно да дефинират къде ще бъде подложен реакторът и по още една причина – заплахите, свързани с кацането на галактически кораби. Докато се доближават до повърхността на естествения ни сателит, те изтласкват огромни количества реголит – пласт от прахуляк и дребни камъчета, покриващ твърдите скали. Това може да нанесе съществени вреди на реактора, в случай че не бъдат взети защитни ограничения – като „ скриването “ му зад огромни камъни. Друга алтернатива е галактическите кораби да кацат на огромно разстояние от него (приблизително 3 км.), само че това би затруднило доставянето на ресурсите, нужни за действието на инсталацията.
Експертите чудесно знаят какъв брой рискови могат да бъдат последствията. През ноември 1969 година „ Аполо 12 “ каца в необятна низина, известна с името „ Океан на бурите “, на едвам 163 м. от роботизирания уред „ Сървейър 3 “. Когато астронавтите стъпват на лунната повърхнина, краката им затъват в бездънен пласт прахуляк, заради което се постанова да ги подвигат високо при вървене. Реголитът освен покрива техните скафандри и уредите, които употребяват, само че след това се оказва, че частиците, изхвърлени при кацането на модула, са образували дребни дупки и разяждане по металната повърхнина на „ Сървейър 3 “. Апаратите от програмата „ Артемида “ ще бъдат доста по-големи и мощни, което значи, че ще изхвърлят доста по-големи количества реголит, приближавайки лунната повърхнина. По тази причина, всички обекти, които се намират покрай зоната на кацане, ще би трябвало да разполагат с задоволително устойчива отбрана.
Докато НАСА не успее да построи площадка за изстрелване и кацане, потреблението на характерностите на лунната повърхнина може да бъде краткотрайно решение. Въпреки това, с цел да бъде сбъднат по-дългосрочният проект за основаването на непрекъсната база, въпросната площадка би трябвало да се трансформира в главен приоритет. Ядреният реактор може да обезпечи силата, нужна за построяването ѝ, само че целият развой ще изисква деликатно обмисляне и обилни вложения. Космическите проучвания са, меко казано, извънредно комплицирано и скъпо начинание, а последователното колонизиране на Луната безспорно ще се трансформира в основна стъпка към изпращането на задача до Марс. Освен това, нашият натурален сателит е идеалната среда, в която хората ще могат да развиват своите качества да употребяват локалните запаси и да построяват инфраструктурата, нужна за оцеляването им отвън рамките на Земята за продължителни интервали от време.
Освен това, разполагането на нуклеарен реактор там е значима стъпка към основаването на непрекъсната база. Тя освен би улеснила добиването на скъпи запаси от Луната, само че и може да се трансформира в междинна спирка по пътя към Марс. Основните въпроси, които всички специалисти си задават сега, е дали поставеният от Дъфи краен период е реален и с какви провокации ще би трябвало да се оправят учените от НАСА, с цел да осъществят амбициозния проект?
NASA Is Already Prepping To Build Trump A Nuclear Reactor On The Moon
— Forbes (@Forbes) В търсене на воден лед
Разполагането на реактор на Луната безспорно е надалеч по-ефективно от забиването на байрак, като самият Дъфи акцентира, че към оборудването ще има нещо като „ зона със неразрешен достъп “. Това значи, че Съединени американски щати ще предявят претенциите си към територията към реактора, както и всички запаси там – като кратери със замръзнала вода, да вземем за пример. Очакванията са, че за действието му ще бъде употребен уран-238 и ще бъде генерирана мощ от почти 100 киловата. Това е задоволително за няколко семейства на Земята, само че не и за зареждането на цяла база. За тази цел, на Луната ще би трябвало да бъдат построени няколко реактора. Потенциална опция биха били слънчевите панели, само че те не са изключително надеждни, изключително като се има поради, че в редица региони на естествения ни сателит нощта трае цели 14 земни дни.
Особено значим е въпросът къде ще бъде ситуиран нуклеарният реактор. Постоянното човешко наличие на Луната в огромна степен зависи от добива и потреблението на ресурсите, които ще бъдат открити там. Още през 90-те години на предишния век галактически кораби, обикалящи към нашия сателит, виждат, че в полярните региони има сектори, до които слънчевата светлина не може да доближи. Впоследствие стана ясно, че съществуват неоспорими доказателства за съществуването на заледена вода – и то освен във въпросните сенчести райони, само че даже и в такива, които са осветени от Слънцето. Програмата „ Артемида “ на НАСА има за цел да изпрати американски астронавт на Луната за пръв път от над половин век. В същото време, нейният главен приоритет неслучайно е проучването на южния полюс, където най-вероятно има обилни количества воден лед.
За да действа обикновено, реакторът би трябвало да бъде ситуиран покрай елементарно налични залежи на вода, само че сега учените не разполагат с нужната информация. Все отново, има и добра вест – това може да се промени относително елементарно. Общо шест орбитални задачи са събрали или към момента събират данни, които ще оказват помощ на специалистите да открият кои залежи си заслужава да бъдат в допълнение проучени. С огромен интерес се очакваше изпращането на лунохода VIPER (Volatiles Investigating Polar Exploration Rover), който трябваше да търси воден лед в кратерите на южния полюс. Това, обаче, няма да се случи, защото задачата беше анулирана поради ограничението на бюджета на НАСА. От Космическата организация прецизираха, че самото устройство ще бъде разглобено, а апаратурата му ще бъде употребена в други апарати, благодарение на които проучването на лунната повърхнина ще продължи с цялостна мощ.
The push for a lunar-ready reactor magnifies the hype in the industry and the daunting challenge of getting new project built here at home, says (via )
— Bloomberg (@business) Опасното кацане на Луната
Друг значим въпрос, на който учените към момента не могат да дадат безапелационен отговор, е този за метода, по който реакторът ще бъде предпазен. Атмосферата на Луната е доста разредена и не дава никаква отбрана от удари с астероиди и други галактически тела. Експертите от НАСА би трябвало деликатно да дефинират къде ще бъде подложен реакторът и по още една причина – заплахите, свързани с кацането на галактически кораби. Докато се доближават до повърхността на естествения ни сателит, те изтласкват огромни количества реголит – пласт от прахуляк и дребни камъчета, покриващ твърдите скали. Това може да нанесе съществени вреди на реактора, в случай че не бъдат взети защитни ограничения – като „ скриването “ му зад огромни камъни. Друга алтернатива е галактическите кораби да кацат на огромно разстояние от него (приблизително 3 км.), само че това би затруднило доставянето на ресурсите, нужни за действието на инсталацията.
Експертите чудесно знаят какъв брой рискови могат да бъдат последствията. През ноември 1969 година „ Аполо 12 “ каца в необятна низина, известна с името „ Океан на бурите “, на едвам 163 м. от роботизирания уред „ Сървейър 3 “. Когато астронавтите стъпват на лунната повърхнина, краката им затъват в бездънен пласт прахуляк, заради което се постанова да ги подвигат високо при вървене. Реголитът освен покрива техните скафандри и уредите, които употребяват, само че след това се оказва, че частиците, изхвърлени при кацането на модула, са образували дребни дупки и разяждане по металната повърхнина на „ Сървейър 3 “. Апаратите от програмата „ Артемида “ ще бъдат доста по-големи и мощни, което значи, че ще изхвърлят доста по-големи количества реголит, приближавайки лунната повърхнина. По тази причина, всички обекти, които се намират покрай зоната на кацане, ще би трябвало да разполагат с задоволително устойчива отбрана.
Докато НАСА не успее да построи площадка за изстрелване и кацане, потреблението на характерностите на лунната повърхнина може да бъде краткотрайно решение. Въпреки това, с цел да бъде сбъднат по-дългосрочният проект за основаването на непрекъсната база, въпросната площадка би трябвало да се трансформира в главен приоритет. Ядреният реактор може да обезпечи силата, нужна за построяването ѝ, само че целият развой ще изисква деликатно обмисляне и обилни вложения. Космическите проучвания са, меко казано, извънредно комплицирано и скъпо начинание, а последователното колонизиране на Луната безспорно ще се трансформира в основна стъпка към изпращането на задача до Марс. Освен това, нашият натурален сателит е идеалната среда, в която хората ще могат да развиват своите качества да употребяват локалните запаси и да построяват инфраструктурата, нужна за оцеляването им отвън рамките на Земята за продължителни интервали от време.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ