Преди година, когато бях в Борнео за пръв път, се

Преди година, когато бях в Борнео за пръв път, се заслушах в приказката, която островът ми разказваше. Исках да я чуя цялата – по тази причина се завърнах! Една дълго и с доста неспокойствие подготвяна среща.

Този роман е за тези от вас, които ценят живота и знаят, че хубостта му  зависи от тях. Не от другите. Не от безразличието. Не от подминаването. А, Борнео е протегнал ръка и чака нашата помощ, тъй като е един от последните оазиси на земния парадайс - хубав, примамливо пленителен -оазис, който сме на път да изгубим. Като стартираме от дребните симпатични самолетчета,



които с половинчасов полет ни придвижват от град на град в острова или с красивата стюардеса,



подготвена да ни направи фотография, минем прескачайки коренищата на античната дъждовна гора , плувайки по течението на река Кинабатанган , слушайки легендите на този остров – по този начин покрай първоизточника, заслушани в звънкия смях на къпещите се деца на последните морски номади .

Джунглата , чието изсичане стартира през 1950 година, е намаляла с повече от 50%, с цел да се настанят първо каучуковите, а в този момент и палмовите плантации. Защо? За комерсиални цели и произвеждане на палмово масло, което към този момент всеобщо се смята нездравословно за нашето здраве. Благодарение на държавното управление, което е показало здрав разсъдък и се е вслушало в посланието на предците, от напълно скоро е почнал противоположен развой – премахване на палмовите плантации и възобновяване на джунглата. Как простичко разказват философията си локалните хора – палматa дава единствено масло, а джунглата всичко, както за хората, по този начин и за животните!

Изсичането на джунглата има гибелен резултат и върху животинския свят. Унищожава се естественият източник на храна на орангутаните, пробоските и други скотски типове. Те са застрашени от изгубване и включването им в алената книга не значи, че оцеляването им е  обезпечено. Орангутаните се избиват  от дървосекачите, когато атакуват машините, в опит да защитят дадения им за живот свят. Само за 15-тина години популацията им е намаляла с 150 000 екземпляра. Осиротели дребни орангутанчета се търсят от центровете за рехабилитация и се настаняват там, тъй като без грижите на рейнджърите те са обречени, назовават ги lost co ast (безнадеждни).

Малък жест на помощ може да направи всеки посетил Сепилок Орангутан Център – да осинови, символичнo, малко орангутанче, с което да подкрепи издръжката на центъра. И по този начин аз съм към този момент с осиновено бебе Биду Биду – симпатично и с темперамент. Срещу скромна сума от 200 рингита ще получавам 6 месеца по имейл информация за Биду Биду. 

Местното население не гледа с положително око на новозаселилите се, като китайците да вземем за пример. Една от аргументите китайците да се заселват тук е бизнесът с ядливи птичи гнезда . Тях можем да забележим в пещерата Гомантонг , само че и в изкуствено основани за задачата места - като кацналата на един зелен рид „ къща на птиците ”. Със запис на птичи песни, китайските търговци подмамват птиците да свиват гнезда, доста наподобяващи лястовичите. Когато птиците отлетят, те взимат гнездата и ги продават за подготвяне на чорба, на която преписват чудотворни свойста- усъвършенства тонуса, типа на кожата и т.н, а една порция коства 50$. Вкусът е блудкаво солен, най-малко по този начин ми обясниха. 

В едно малко населено място се натъкнах на човек от племето „ Пенан ” - комбинация от актуален жанр на обличане и скътани надълбоко в съзнанието антични обичаи. Той с ненаситност ми сподели по какъв начин се стреля с бамбукова пръчка – „ калапут ” и стрелички. Уроци непосредствено от „ Jungle school – Borneo ”!

Странни фамилии имат тези пенан – всеки мъж може да има по две дами, само че всяка жена може да има по трима мъже. Спят в една стая, като обич са правели единствено през деня, а нощем цялото семейство е спяло компактно един до различен, с цел да се топлят (нямали са завивки). Нямат предел за деца, колкото – толкоз, нормално десетина, общи деца - общи грижи. Сега настояват, че този метод на съжителстване e към този момент минало, а децата са не повече от 4 – въпреки всичко имат и разходи по учебното заведение. 

Училищната система на острова е следната: началното учебно заведение е гратис, за междинното има някакви дребни разноски, а висшето е скъпо платено (достига до 100 000 рингита/около 25 000$/ за целия интервал на обучение). Дори в джунглата да има единствено няколко деца в обещано малко населено място, би трябвало да има главно учебно заведение – такава е държавната политика.

Друго забавно племе в щата Саравак е „ Берауан ” – племето на главорезите. Те имат вяра, че духовете на джунглата ги закрилят и никой не може да ги нарани. „ Враговете не могат да ни гръмнат със стрели или да ни отрежат главите ” – разпалено разказваше Петрос Абанг – от племето Берауан и мой лидер из джунглата на Саравак. ”Японците са стреляли по моя дядо, само че не са могли да го наранят. В предишното доста сме воювали, само че след това сме измислили дългата лодка – „ ригата ” , която събира цялото племе 40-50 индивида. Правили сме съревнование с враждуващото племе и който го завоюва – печели и борбата ”. Мъжете от това племе следват дамата след сватбата. Къщата се строи от бащата на булката, системата е матриархат, както на всички места по тези времена. „ Петрос, не е ли ужасно в джунглата да ни съпровожда потомък на страховито племе-главорези ” – подмятам на смешка. „ Защо да го върша? Ти не си ми зложелател ” – със спокойна усмивка отговари той. Но добави:  „ Тези обичаи не се съблюдават в съвремието, само че не са забравени и са живи в съзнанието на хората. ”

След няколко часов преход през джунглата, направлявана от двама водачи – един начело и един откъм гърба, чувството за хладина от потапянето в естественото джакузи и симпатично водопадче – „ Ба Десай ” си беше напряко звездно чувство. 

В джунглата всичко е гигантско.

Всички те - дървета, листа, преплетени лиани, огнени цветове на цъфналия джинджифил, който на локален език се назовава vudu flame (вуду пламък), поляните с диви ананaси, крясъците на дъждовната гора – са респектиращо странни, може би, тъй като не можем да ги разбираем, а незнайното плаши. 

А, вечерята в единствения “ресторант ” в джунглата, който си е напряко фантазия, е доста впечатляващ - менюто е бира и каквото има, когато ти го подготвят и където ти го сервират. Осветление - до момента в който падне акумулатора. Но яденето е огромна забава и спонтанната компания е щура. Хората от джунглата се хранят умерено, прекомерно умерено за нашите показа – порция пилешки крилца в същина се състои от едно крилце. Собственичката е и готвачка и сервитьорка. Това е ситуацията. Джунглата събира верните хора.

Кратък полет – и ето ме в Кота Кинабалу, щат Сабах. 

Сутринта за няколко часа посетих етноселището “Mari-Mari ” – доста успешно решение за предпазване на етно-културата - пресъздава бита на обособените племена, достоверното обзавеждане, метода на подготвяне на храна, питиета, сладкиши. Красиво облечени в обичайни носии младежи с наслада позираха за фотография.

Същата вечер, малко преди залез слънце, бях разчувствана от идната среща с един от дребното останали достоверни шамани-бобохизан на острова. Среща, подготвяна с месеци и съвпадаща с един от един от най-уважаваните празници – жътвата на ориз. Тези ритуали, осъществявани под управлението на бобохизан, са свещени за локалното население и се правят единствено в стеснен кръг на шаманското семейство – лели, братовчеди, родственици. По време на тях шаманите се свързват с Пазителите на природата – „ Пенджага ” , които населяват всяко живо създание в земята, въздуха и водата. По изключение бяха позволени и други хора – в един дребен откъслек от тридневния обред – две малките екрани, представител от неправителствената организация Kadazandusun Cultural Association, представляваща 40-те етнически групи в Сабах и отговаряща за съхранението на културното завещание на Борнео. На този обред, имах голямата привилегия да участвам, като персонален посетител, на един от последните достоверни бобохизани. 

Главният шаман, Мелвин, шесто равнище шаман от общо седем, хубав и слаб мъж, на възраст към 50 години, със сребристи коси и мил взор, ръководеше церемонията, а неговите двама помощници – мъж и жена, следваха стъпките му. За дамата желая да опиша малко повече – името и е Едем и до преди две години е била мъж, момче. На сън му се явява, умряла наскоро стара шаманка и му споделя, че ще употребява неговото тяло. Така Едем за две години, пред очите на всички, е почнал постепенно превъплащение в женско тяло. Това, което в този момент видях е миловидна жена, която пее с хубав глас. 

След като Мелвин излезе от транс съумях да поговоря с него. Превеждаше от шамански на британски неговата доста умна вуйна. Попитах го, какво тревожи духовете на природата и какво е тяхното обръщение към човечествето . Ето и отговорът: „ Хората могат да не помнят своя генезис и своите корени, могат да не помнят и уважението и благодарността към пазителите на природата, само че те би трябвало да знаят, че Земята е болна и тя демонстрира това с нейните „ тръпки ” – земетресенията;  нейната „ температура ” - световното стопляне и нейната „ простуда ” - стихии, наводнения и цунамита. Човечеството би трябвало да проумее, че даже, когато му се постанова да одобри измененията на актуалното развиване, би трябвало и да резервира салдото с природата и Земята – нашият дом. Нека нашите молебствия и благословия бъдат с вас! ”

Покрай лъкатушещия през планината път на места се виждат купчинки с банани. Преди 15 години, трафикът е бил напълно слаб и тогава до тези банани е имало дребна кутия за пари – спираш, взимаш банан и оставяш 1 рингит. Сега криворазбраната цивилизация унищожава доверието взимайки и банините и кутията с пари от недобросъвестни пасажери.

В джунглата има доста забавни и причудливи растения, само че не дръзвам да цопам в областта на ботаниката, а и не е нужно. На някои места имаше оранжеви лепенки с изписани координати.



Това са координати, които разчитат орнитолозите. Означа, че на близо има гнезда на птици. Борнео е дом на над 420 разновидности  птици, 14 000 разновидности цъфтящи растения и 3000 разновидности дървета.

В спомените на лидера изплува преживелица с орнитолози от Япония, преди години. Японците били огромни неверници – не вярвали в духовете на джунглата, изобщо безстрашни самураи. Та един орнитолог залегнал в джунглата да дебне необичаен тип птица. В такива случаи лидерът стоял на няколко километра с уоки-токи в ръка и чакал с часове да бъде извикан след сполучливата фотосесия на орнитолога. В този случай, обаче получил повикване единствено десетина минути откакто се е отдръпнал: „ Ела и бързо ме изведи ”. Чак в базовия лагер японецът разказал „ Снимам аз и поглеждам за момент на страни. И знаеш ли – гледахаме от всякъде доста очи! ”. До тук със пристрастеността за неповторими фотоси в джунглата. В Токио очевидно си е най-безопастно.

Искам да ви опиша и една доста затрогваща преживелица, за която научих по време на пътя – време за истории всякакви и все забавни. Окупацията от Япония 1945 година, малко момиче на 13 години на име Домина, е работило на равнищата дружно с татко си, когато от гъстите шубраци е помахала ръка.  „ Сигурно, някой там се нуждае от храна ”– си помислил бащата и изпратил Домина да занесе и остави нещо за ядене близо до мястото. И по този начин няколко дни поред тя оставяла на опредено място храна, до момента в който един ден на това място били оставени 6 брачни златни халки. Явно бегълците са тръгнали, само че преди този момент са заплатили с най-ценното, което са имали, за оказаната помощ. Домина в този момент е доста възрасна, към момента жива. Историята е същинска.

Указателна табела с фотос на рафлезия  осведоми, че наоколо има две цъфнали рафлезии. Срещу 10 рингита (2-3 долара) всеки може да ги снима отблизо разстояние. Това гигантско паразитно цвете с диаметър достигащ 1 метър, цъфти единствено няколко дни, само че пъпката се развива съвсем колкото човешкия ембрион – близо 9 месеца.

„ Сабах Тий Гардън ” е една от дребното еко плантации за чай. Мястото е доста красиво, съвсем постоянно обгърнато в нежна мъглива пелена.







Мъглата не постоянно разрешава да се снима изгрева, само че това не попречи на ранното ми ставане в 5 часа и едночасовата тонизираща разходка- тучно зелена ферма, прорязана с чакълен път, по който вървят хора от близкото село, жужене на инсекти и хор от птици, викове на жаби и безчет непознати за мен звуци. Не единствено тук – те ни следваха през цялото странствуване. В един миг по този начин свикваш с този звуков декор, че не го забелязваш.

„ Луанти Бару ” е едно радостно място, където хем искаш да стъпиш с боси крайници измежду огромните рибоци, хем настръхваш от чувството при докасване от тях. Има традиция – рибата се лови през година, раздава се на локалното население, а след това една година се дава опция за възобновяване на пасажите. Един татко забавляваше трите си деца, нагазил във водата, а те се бяха вкопчили в него като дребни маймунки и пищяха при всеки опит на бащата да потопи крачетата им при другояче безобидните рибки.





Така малайзийците възпитават децата си от дребни в почтително и здравословно другарство с природата.

Знаете ли за тези дългоноси, малко комични, само че доста симпатични маймуни „ пробоски ” , които живеят само тук, на острова. Многокамерните им стомахчета се нуждаят от непрестанно ядене, тъй-като процесът на мелене на храната е муден, само че за сметка на това съставляват самобитни филтри отсяващи нездравословната и отровна храна. Мъжкарите, доближават тегло 60кг, се перчат с огромните си носове – подсигурява им забележителен обществен статус и висока подчиненост при по-зрелите човеци. Тук е мъжко царство – един мъжага има по 7-8 женски. И тъй като няма ненаказан недостатък – непрекъснатото ядене на главата на фамилията ангажира вниманието му дотам, че женските съумяват да изневерят с няколкосекунден секс, подмамени от минаващи наоколо други мъжки човеци, които не са съумели да си подреден личен харем. Младежите в това семейство се отглеждат до 5-6 години, след което поемат по личен път, само че всекидневно се събират в група с други младежи – нещо като ергенска компания. Всеки е в търсене на своите 7-8 половинки, а до тогава – бърз секс с непозната жена. Ама доста бърз, тъй като, в случай че го хване главата на фамилията...

И ето ме на остров Мабул . Лодката, която ме откара от Семпорна , постепенно се приближи към безформен дървен пристан. Наоколо плуваха издълбани от половин пън лодки, натежали от улов на големи лобстери и раци за обмен. До лоджа се добрах по пътека от сковани дъски, минаваща около наколните къщи на локалните, а на места младежи свиреха на китара. Няколко магазина, като фон от преди епохи, излежаващи се пред вратите варани и лек бриз от морето Сулавеси.

Куфарите се носят на тил от лодката до рецепцията,







декорирана с новогодишна декорация (април месец сме) и табло с рекомендация от Трип Адвайзър,



където може да се прочете информация за часове, когато има ток. За wi-fi не посмях да попитам, само че се оказа, че от флашка имаше някакъв сигнал за няколко минута дневно. Стаята,, с повече от непретенциозно обзавеждане, никога не може да помрачи отличното усещане от също по този начин скромната, само че вкусна храна. И най- значимото – жива музика и китара, младежи, седящи на един пън, които пеят остарели шлагери на британски (като “hotel California ”, “you are so beautiful ”, “Zombie ”) до първата строфа, тъй като не знаят добре британски, а и не им би трябвало. Веднага се образува една спонтанна заварка – те пеят – аз танцувам.



Разбира се пеят, когато не са ангажирани в работа – да придвижват куфарите на гостите, да събират с весло листата от плажа, да цепят дърва и палят огън за барбекю. Солистът на бандата – характерен локален островитянин, аз нарекох Брад Пит – може би тъй като изобщо не приличаше на него. ☺   

Една от най-пъстрите освен на цветове, само че и на страсти срещи беше тази с морските номади – „ Баджау ”. С моторна лодка и път близо час, ето ни в селището, толкоз картинно, че се появява като фон от различен свят. Ама то в същина си е и различен свят. Тези хора нямат поданство, те са никои. За да имат издръжка те разчитат на своите дребни лодки, в които плават денонощно по теченията. Умели плувци и гребци са даже невръстните деца. “Понякога минават няколко крачки по вода, без да потънат, а когато се гмурнат под вода устоят доста дълго ” – показа лодкарят. Наколните им къщи притеглят с многоцветието си, покрити с рогозки или напряко палмови листа. На дребната тераса пред единствената стая, без парапет, играят деца, дими огън, в близост има нищожна мебелировка от няколко очукани съда или черупки от кокосови орехи, вее се пъстроцветно пране, има даже котки, а дамите са с намазани лица – слънцезащитен еко крем, “бурак ” ,  подготвен от стрити морски водорасли, ориз и билки.  Доближавайки се до нашата лодка от всички направления ние се гледахме с съвместен интерес. Бях с едни простички обици – морски звезди – какъв брой момиченца ми ги желаеха, със жест, очите му  изгаряха от предпочитание. Не ги дадох, не тъй като са ми скъпи, а тъй като не желаех да предизвикам спор давайки ги единствено в едни ръце и да направя останалите тъжни. С какво се забавляват децата „ баджау ”– плуват, смеят се и отново плуват. Една групичка, неизвестно по какъв начин се бяха добрали до акула чук (вече не жива), я размятаха на всички места, използваха я като последна цел на неподготвено съревнование, подхвърляха я като топка. Други пък гребяха в на половина отрязън бидон. Никой не молеше за храна – това, което им хареса бяха само обиците ми с форма на морска звезда, а морски звезди имаше доста, безпределно доста в тъмносин и нежно-кафяв цвят, ясно забележими на дъното в кристалните води.

Те не знаят коя дата сме, не знаят на какъв брой години са. И въпреки всичко, минавайки през комплициран превод от номадски на малайзийски и от малайзийски на британски, съумях да поговоря с един възрастен бродяга, който даже ме предложения на неговата лодка, където беше и част многолюдната му фамилия.

• „ От къде си? ” – „ От там ” – махна той с ръка в посока Филипините, които са на 2-3 часа път  с лодка.
• „ На какъв брой години си? ” – „ Не знам ” – усмихна се той.
•  „ Знаеш ли кой ден сме? ” – „ Не, аз виждам единствено звездите и слънцето. ”
• „ Колко дълго децата ти живеят при теб? ” – „ Докато отидат да живет в друга лодка, до момента в който си намерят мъж или жена. ”
• „ Къде срещна жена си? ” – „ Срещнах я в една друга лодка ”.
• „ Тя къде роди децата ви? ” (девет) – „ Тук на лодката. Помогна и една друга жена ”
• „ Като се разболеете по какъв начин се лекувате? ” – „ С билки, имаме хора, които отиват на брега и ги берат ”
• „ Ти благополучен ли си? ” - Не разбра въпроса ми. Те просто не знаят противоположното на благополучие.

Гледах тези хора, пробвах се да ги запомня. А, един въпрос не ми дава мира – в случай че е вярна приказката, че всеки край е закодиран първоначално - къде сбъркахме? Не те, ние къде сбъркахме. Защо те са толкоз щастливи в нямането, а ние не сме и в имането? 

Вечерта моят умишлен за Брад Пит китарист, пееше красива ария. Внезапно спря и зарея взор към залеза. 





„ За какво мислиш, приятелю? ”. Дори не ме погледна, само че добре разбрах казаното на негоден британски: „ Аз съм благополучен тук. Не желая Борнео да се промени! ”

Автор: Диана Маринова

Снимки и текст – обект на авторско право.

Линк към истинския източник: Борнео, апелирам те, не се променяй