Стефан Воденичаров: Държавата трябва да поеме ролята си на помощник на тези, които създават блага
Преди една година към този момент някогашният ръководител на Българска академия на науките и някогашен министър на образованието акад. Стефан Воденичаров показа на обществото тактика за развиване на България с името " Възгледи за национални цели и цели за стабилно развиване на България ". Сега тактиката е доразвита, като в съставянето ѝ са взели присъединяване общо 100 учени, интелектуалци и общественици. Идеята е тази самобитна управническа платформа да стане поле за полемики за реализиране на национално единодушие за бъдещо, дълготрайно ръководство на България, без внезапни смени в поддържания курс, без значение от политическия набор, в който се намират съответните ръководещи. За тактиката и за бъдещето на България акад. Воденичаров показа своите мисли пред .
Г-н Воденичаров, преди година представихте тактика за развиване на България, която в този момент сте доразвили дружно с още 100 интелектуалци, учени и общественици. Да приемем, че бъде реализирано политическо единодушие тази тактика да се трансформира в основа за ръководство – какъв брой време ще е належащо, с цел да бъде усетен потребен резултат?
Има някои процеси, които ще траят дълго време до приемането на предстоящите резултати. Например въпросите с демографията, образованието, въпросите, смяна на системата на опазването на здравето.
Има области, в които резултатите ще се почустват до няколко години. Държавата би трябвало да встъпи в ролята си на асистент на хората, които основават артикули и богатства. Говорим за изобретателните хора, за тези, които си заплащат налозите, основават работни места, хората, които желаят България да върви напред. Те срещат разнообразни спънки от държавната администрация и огромния брой постановления и разпореждания.
В по-краткосрочен аспект може да се почувства резултатът от решенията какво да прави България с дребното първични материали, с които разполага. Досега, във връзка с нашите първични материали сме като страна от Третия свят – тези първични материали излизат необработени отвън българска територия. Това може доста бързо да се контролира – да се създадат стъпки да се възстановят някои от производствата ни. Например – редица европейски страни (Германия, Холандия, Франция) оповестиха, че се стремят напълно да залагат в средносрочен аспект на електрически автомобили. България има извънредно огромен опит във връзка с производството на батерии, притежаваме и първични материали. Освен класическите оловни батерии, България има и разработки за цинко-никелови батерии, които ще бъдат по-добри от литиеви батерии. По отношение на потреблението на батерии е доста значимо те да са рециклируеми, което при литиевите батерии е невероятно.
Застъпвате тезата, че без институционален ред няма по какъв начин в България да има стопански, обществен и даже нравствен прогрес. Означава ли това, че съгласно Вас първият приоритет на България би трябвало да бъде ефикасна правосъдна промяна?
Не единствено правосъдната система. Просто страната е отстъпила от доста неща. Въпросът със правосъдната система е доста комплициран, тъй като някои се пробват да я моделират извън. Голяма част от работещите в правосъдната система са положителни експерти и доста добре готови и в случай че те бъдат окуражени и подкрепени да се създадат мечтаните промени, нещата ще тръгнат. С външни разпореждания, както се вършат в този момент някои опити, няма да има триумф. Реформата на системата би трябвало да се направи със взаимни дейности. Важното е държавната администрация да се обляга на хора, които са експерти и които желаят нещата да станават по-добре.
Откъде би трябвало да стартира първо правосъдната промяна – от институциите или от законодателството?
Чувал съм от адвокати, че по принцип огромна част от нашите закони са много положителни, само че тяхното използване не всеки път се прави по един добър метод. Следващото нещо – съществуват доста закони, които са обрасли от допълнения. Голяма част от тези допълнения са съвсем напълно лобистки. Явно е, че три-четири такива основополагащи закона би трябвало да бъдат преразгледани и направени по-прости за осъществяване.
Кои са тези закони?
Във " Възгледи за национални цели и цели за стабилно развиване на България " юристите са ги подредили. Има една друга област, която е доста значима – в България не е добре развито арбитражното правосъдие . Давам образец със Сърбия – преди няколко години там са приели закон, съгласно който, в случай че имате безсъвестен сътрудник, който не си извършва отговорностите, е задоволително да занесете в локалния съд контракта и да покажете, че той е неточен – автоматизирано на този човек му се запорират всички сметки. В България такива каузи, които могат да бъдат позволени арбитражно, се точат с години и това спъва цялата правосъдна система, която е претрупана.
Самата правосъдна система също би трябвало да бъде реформирана, тъй като има съдилища, които са затрупани с работа – в София и в огромните градове, а други са с незадоволителна претовареност.
По въпроса със бранш " Сигурност " давате рекомендация да се акцентира на предварителната защита. Какви промени би трябвало да бъдат направени в бранша, с цел да се наложи политика на пренция?
Според мен в целия бранш " Сигурност " огромният проблем е човешкият фактор – и във вътрешната сигурност, и в защитата. Първо, общественият статус на чиновниците в двете структури е доста невисок. Второ, в огромните страни, всички, които работят в тези структури, усещат безусловната поддръжка на страната. Затова тези хора са задоволително виновни към страната – тъй като, в случай че си изгубят мястото, си губят бъдещето – минимум ще изгубят хубавата пенсия. В България не е по този начин. Трябва да се вземе модел, в който работещите в бранш " Сигурност " да знаят, че в случай че те са лоялни към страната, и страната ще е лоялна към тях и ще стои компактно зад тях. Сега не е по този начин – погледнете митингите на служителите на реда, от тях се разбра, че те би трябвало да си купуват униформите, което, меко казано, не е съществено.
Здравеопазването е друга жизненоважна област, в която промените са належащи, само че все не биват приключени. Кой е главният проблем там?
Във " Възгледи за национални цели и цели за стабилно развиване на България " сътрудниците, които писаха главата за опазването на здравето, показаха главните проблеми, само че аз ще споделя и моето персонално мнение. Със настоящето положение на здравната промяна се наруши едно от главните правила на Хипократовата клетва – че лекарят би трябвало да бъде съпричастен към болния и да направи всичко допустимо да му помогне. В момента не е по този начин – цялата здравна система с така наречен джипита, които са преотоварени от пациенти и бумащина, а също така имат ограничавания във връзка с нужните медицински проучвания, не върви. Преди години, когато съществуваха поликлиниките, човек като влезеше в тях, се правеха всички нужни проучвания и пациентът получаваше незабавно съвет какво да прави. Сега пътят е доста комплициран и комплициран .
Освен това част от медицинския личен състав доби доста търговски метод . Съгласен съм, че неговият труд е доста комплициран и виновен и медиците би трябвало да получават доста, само че някак пътищата, които си отвориха някои от тях, не са положителни за обществото. Ще дам образец – така наречен помощни материали т.е. медицински принадлежности като протези, други сходни принадлежности . Те костват в България неведнъж повече, в сравнение с в Румъния или в някои от други прилежащи страни. Затова лекуването в България става доста мъчно за доста хора. Погледнете и цената на медикаментите – какъв брой костват в България и какъв брой костват в прилежащите ни страни. Съществуват изкуствено издигнати бариери, които би трябвало да се откри метод да бъдат разчупени и нещата да влязат в естествения си тип. Говорим за доста тежки ограничения, тъй като има доста мощен лобизъм – има към този момент построени мрежи, които доста мъчно могат да бъдат пресечени, само че е неотложно!
Кой е по-правилният отговор за опазването на здравето – частно-ориентирано опазване на здравето или секторът да е извънредно под държавна грижа?
Частното си има своите прерогативи. Проблемът сега е, че има доста частни клиники и лечебни заведения, в които се слагат лични стандарти за обслужване, които не дават отговор на опциите на НЗОК и на хората . Така е и в целия свят – едно лекуване коства едно, друго – друго. Нашата цел би трябвало да бъде ориентирана към това средностатистическият българин да бъде здравноосигурен и то изцяло! Това може да бъде реализирано елементарно.
В този ред на мисли би трябвало ли системата на клиничните пътеки да бъде зачеркната?
Тя би трябвало да бъде изменена. Тя не беше замислена по добър метод. Тя разрешава волности. Работата е, че някои клинични пътеки са преднамерено основани, с цел да свършат работа на някои избрани лекарски класи.
Очаквайте на следващия ден, 12 септември, втората част от диалога ни с акад. Воденчаров.
Интервю на Ивайло Ачев
Г-н Воденичаров, преди година представихте тактика за развиване на България, която в този момент сте доразвили дружно с още 100 интелектуалци, учени и общественици. Да приемем, че бъде реализирано политическо единодушие тази тактика да се трансформира в основа за ръководство – какъв брой време ще е належащо, с цел да бъде усетен потребен резултат?
Има някои процеси, които ще траят дълго време до приемането на предстоящите резултати. Например въпросите с демографията, образованието, въпросите, смяна на системата на опазването на здравето.
Има области, в които резултатите ще се почустват до няколко години. Държавата би трябвало да встъпи в ролята си на асистент на хората, които основават артикули и богатства. Говорим за изобретателните хора, за тези, които си заплащат налозите, основават работни места, хората, които желаят България да върви напред. Те срещат разнообразни спънки от държавната администрация и огромния брой постановления и разпореждания.
В по-краткосрочен аспект може да се почувства резултатът от решенията какво да прави България с дребното първични материали, с които разполага. Досега, във връзка с нашите първични материали сме като страна от Третия свят – тези първични материали излизат необработени отвън българска територия. Това може доста бързо да се контролира – да се създадат стъпки да се възстановят някои от производствата ни. Например – редица европейски страни (Германия, Холандия, Франция) оповестиха, че се стремят напълно да залагат в средносрочен аспект на електрически автомобили. България има извънредно огромен опит във връзка с производството на батерии, притежаваме и първични материали. Освен класическите оловни батерии, България има и разработки за цинко-никелови батерии, които ще бъдат по-добри от литиеви батерии. По отношение на потреблението на батерии е доста значимо те да са рециклируеми, което при литиевите батерии е невероятно.
Застъпвате тезата, че без институционален ред няма по какъв начин в България да има стопански, обществен и даже нравствен прогрес. Означава ли това, че съгласно Вас първият приоритет на България би трябвало да бъде ефикасна правосъдна промяна?
Не единствено правосъдната система. Просто страната е отстъпила от доста неща. Въпросът със правосъдната система е доста комплициран, тъй като някои се пробват да я моделират извън. Голяма част от работещите в правосъдната система са положителни експерти и доста добре готови и в случай че те бъдат окуражени и подкрепени да се създадат мечтаните промени, нещата ще тръгнат. С външни разпореждания, както се вършат в този момент някои опити, няма да има триумф. Реформата на системата би трябвало да се направи със взаимни дейности. Важното е държавната администрация да се обляга на хора, които са експерти и които желаят нещата да станават по-добре.
Откъде би трябвало да стартира първо правосъдната промяна – от институциите или от законодателството?
Чувал съм от адвокати, че по принцип огромна част от нашите закони са много положителни, само че тяхното използване не всеки път се прави по един добър метод. Следващото нещо – съществуват доста закони, които са обрасли от допълнения. Голяма част от тези допълнения са съвсем напълно лобистки. Явно е, че три-четири такива основополагащи закона би трябвало да бъдат преразгледани и направени по-прости за осъществяване.
Кои са тези закони?
Във " Възгледи за национални цели и цели за стабилно развиване на България " юристите са ги подредили. Има една друга област, която е доста значима – в България не е добре развито арбитражното правосъдие . Давам образец със Сърбия – преди няколко години там са приели закон, съгласно който, в случай че имате безсъвестен сътрудник, който не си извършва отговорностите, е задоволително да занесете в локалния съд контракта и да покажете, че той е неточен – автоматизирано на този човек му се запорират всички сметки. В България такива каузи, които могат да бъдат позволени арбитражно, се точат с години и това спъва цялата правосъдна система, която е претрупана.
Самата правосъдна система също би трябвало да бъде реформирана, тъй като има съдилища, които са затрупани с работа – в София и в огромните градове, а други са с незадоволителна претовареност.
По въпроса със бранш " Сигурност " давате рекомендация да се акцентира на предварителната защита. Какви промени би трябвало да бъдат направени в бранша, с цел да се наложи политика на пренция?
Според мен в целия бранш " Сигурност " огромният проблем е човешкият фактор – и във вътрешната сигурност, и в защитата. Първо, общественият статус на чиновниците в двете структури е доста невисок. Второ, в огромните страни, всички, които работят в тези структури, усещат безусловната поддръжка на страната. Затова тези хора са задоволително виновни към страната – тъй като, в случай че си изгубят мястото, си губят бъдещето – минимум ще изгубят хубавата пенсия. В България не е по този начин. Трябва да се вземе модел, в който работещите в бранш " Сигурност " да знаят, че в случай че те са лоялни към страната, и страната ще е лоялна към тях и ще стои компактно зад тях. Сега не е по този начин – погледнете митингите на служителите на реда, от тях се разбра, че те би трябвало да си купуват униформите, което, меко казано, не е съществено.
Здравеопазването е друга жизненоважна област, в която промените са належащи, само че все не биват приключени. Кой е главният проблем там?
Във " Възгледи за национални цели и цели за стабилно развиване на България " сътрудниците, които писаха главата за опазването на здравето, показаха главните проблеми, само че аз ще споделя и моето персонално мнение. Със настоящето положение на здравната промяна се наруши едно от главните правила на Хипократовата клетва – че лекарят би трябвало да бъде съпричастен към болния и да направи всичко допустимо да му помогне. В момента не е по този начин – цялата здравна система с така наречен джипита, които са преотоварени от пациенти и бумащина, а също така имат ограничавания във връзка с нужните медицински проучвания, не върви. Преди години, когато съществуваха поликлиниките, човек като влезеше в тях, се правеха всички нужни проучвания и пациентът получаваше незабавно съвет какво да прави. Сега пътят е доста комплициран и комплициран .
Освен това част от медицинския личен състав доби доста търговски метод . Съгласен съм, че неговият труд е доста комплициран и виновен и медиците би трябвало да получават доста, само че някак пътищата, които си отвориха някои от тях, не са положителни за обществото. Ще дам образец – така наречен помощни материали т.е. медицински принадлежности като протези, други сходни принадлежности . Те костват в България неведнъж повече, в сравнение с в Румъния или в някои от други прилежащи страни. Затова лекуването в България става доста мъчно за доста хора. Погледнете и цената на медикаментите – какъв брой костват в България и какъв брой костват в прилежащите ни страни. Съществуват изкуствено издигнати бариери, които би трябвало да се откри метод да бъдат разчупени и нещата да влязат в естествения си тип. Говорим за доста тежки ограничения, тъй като има доста мощен лобизъм – има към този момент построени мрежи, които доста мъчно могат да бъдат пресечени, само че е неотложно!
Кой е по-правилният отговор за опазването на здравето – частно-ориентирано опазване на здравето или секторът да е извънредно под държавна грижа?
Частното си има своите прерогативи. Проблемът сега е, че има доста частни клиники и лечебни заведения, в които се слагат лични стандарти за обслужване, които не дават отговор на опциите на НЗОК и на хората . Така е и в целия свят – едно лекуване коства едно, друго – друго. Нашата цел би трябвало да бъде ориентирана към това средностатистическият българин да бъде здравноосигурен и то изцяло! Това може да бъде реализирано елементарно.
В този ред на мисли би трябвало ли системата на клиничните пътеки да бъде зачеркната?
Тя би трябвало да бъде изменена. Тя не беше замислена по добър метод. Тя разрешава волности. Работата е, че някои клинични пътеки са преднамерено основани, с цел да свършат работа на някои избрани лекарски класи.
Очаквайте на следващия ден, 12 септември, втората част от диалога ни с акад. Воденчаров.
Интервю на Ивайло Ачев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ