Преди две седмици бях на почивка в Гардаленд, който е

Преди две седмици бях на отмора в Гардаленд, който е в топ 5 на най-големите увеселителни паркове в Европа. Много е хубаво: на всички места има цветя и фонтани, а нахилените физиономии на ошашавени деца - със сладолед в едната ръка и захаросана ябълка другата, цъфтят по алеите и опашките като слънчогледи, обърнати към слънцето.

В парка звучи магическа музика, само че има и още един жужащ саундтрак: писъците на по-смелите и рискови гости от всевъзможни луди атракциони, които ги въртят в оптимално неестествени от позиция на гравитацията позиции на тялото. Някои слизат усмихнати, други – потни, трети повръщат. Повечето се забавляват.

Това е нормалната атмосфера в лунапарковете по света - без значение дали са с мащаба на Гардаленд, Дисниленд и PortAventura, или приказваме за блъскащите се колички в Южния парк, аквапарка в Слънчев бряг и плажа на Несебър.

Екстремните занимания постоянно са били вълнуващи и привлекателни за множеството деца и младежи: опознаването на рисковото в живота е част от процеса на израстване и психическо съзряване. За благополучие, защото рационалната и зряла преценка на евентуалните опасности не е в длъжностната характерност на малолетните, решението дали да се качат някъде минава през родителите и през хората, назначени да дават отговор за сигурността им.

За разлика от алпинизма, спускането със сноуборд по лавинообразни улеи или бейс джъмпинга, рисковото в лунапарковете е рисково наужким. Или най-малко такова би трябвало да бъде.

Всички виенски колела, ролъркоустъри и парашути, теглени от моторни лодки, би следвало да са рамкирани, обезопасени, опитомени прекарвания, при които адреналинът идва от близкия лъх на риска, който обаче не би трябвало да съществува на процедура. По предписание.

Атракционите в лунапарковете, аквапарковете и плажовете би следвало да са по-физическият еквивалент на гледането на филми на ужасите: едно удоволствено приближаване до заплахата от безвредната и уютна територия на дивана или кино салона.

При липса на надзор обаче атракционите се трансформират в освен това от 4D хорър: чудовището от кино лентата нахлува в действителността, с цел да изяде невярващите фенове, които са разчитали на границата, положена от екрана. Когато приказваме за рисковите занимания: границата е положена от бизнесите, които оферират въпросните занимания, и от всички по веригата, от които зависи живота на хората: от притежателя, през момчетата, които дават инструктажа, до тези, които закопчават коланите и ревизират редовността на оборудванията.
Кой взима пари от парашутите на плажа в Несебър?Кой ревизира дали коланите са здрави?С какви регулаторни режими страната следи работата на високорискови занимания, които се правят на пазарен принцип?Къде са институциите в ролята им на родители, а не в нормалната им роля на насилници?Защо „ родната полиция “ ни глобява, само че не ни пази?Откъде води началото си адският проблем със незабавната помощ у нас? Какво може да се направи, с цел да живеем умерено с доверието, че когато ни се наложи, колата за спешна помощ може да пристигна бързо за нас и/или нашите близки?
Това са въпросите, които като общество следва да си зададем след покъртителната покруса със починалото дете в Несебър.

Но не. Вместо това плашещо голяма част от нашите близки и съседи, от хората, с които се возим в асансьора и метрото, от тези, които ни обслужват в магазина и банката, и тези, които ни ръководят, си зададоха въпроса: „ Как е допустимо майката да пусне детето си на парасейлинг? “.

Майката. Не страната, не компанията, не институциите, не разпоредбите, не незабавната помощ. Майката. Майката, която е решила да достави наслаждение на детето си, да удовлетвори негово предпочитание, след което е чула две щраквания и е видяла по какъв начин детето пада в морето. Майката, която е останала безпомощна във въздуха да гледа по какъв начин хора от плажа се събират към детето, което не мърда.

Не знам дали може да си визиите подобен смут. Аз не мога, немислим е.

Страхът от нещастието е доста ранен боязън, доста първичен. Страх от нещастието в смисъла на гибел, която е можела да не се случи, само че се е случила: ненавременна, брутална, кървава или ранна гибел. Смърт, за която има отговорни, или такава, за която няма. Трагедията ни взима думите, за нея няма измислено слово, тъй като е немислима, надлежно неназовима.

И въпреки всичко, нещастието съществува и се случва. Обикновено на другите, само че от време на време и на нас. Понякога се прожектира в новините, различен път се разиграва в кошмарите. Тя е смут без име и без очи, кьорав смут, глух смут. Намигване от дявола. Трагедията ни прави богобоязливи, ядосва ни, изпълва ни с усеща, които не се поддават нито на угнетяване, нито на сублимация.

И в случай че има едно нещо, което можем да създадем, то е да не я усилваме, да не усилваме звука ѝ, да не се гаврим с жертвите ѝ, да не дълбаем с нож в раната на живи хора, на чието място сме можели и можем да застанем.

Вместо това през последните дни онлайн пространството се задръсти от обвинявания към майката, от „ обективен яд “ към родителите, които пускат децата си да се качват на всякакви рискови играчки, от кухо и кръвожадно морализаторстване и от светли образци на ДРУГИ МАЙКИ, които изясняват, че по този начин са наплашили децата си, че същите се опасяват да се качат на батут.

И освен онлайн пространството: ръководителят на ГЕРБ Бойко Борисов в нов припадък на необмислен цинизъм съобщи, че „ не вижда по каква работа дребни деца ги качват на такива уреди “. И сходно на майка, която сипе ненавист по преди малко опечалена друга майка, даде образец със себе си - описа по какъв начин взел тротинетките на внуците си, с цел да не се пребият.

Културата на страха, който наподобява би трябвало да замести доверието в работещите институции, съзнателната страна и виновните компании, е присъща освен на целокупното ни общество. Тя се спуска от горната страна.

Тя се пробва да ни внуши, че вместо да възпитаваме децата си в храброст и разсъдък, би трябвало да ги учим да се опасяват. Да бъдат непрекъснато уплашени, тъй като няма кой да ги пази.

Тя ни подсказва с гласче на сирена, че не би трябвало да даваме криле на децата, а да ги убедим, че полетът е неосъществим.

Съжаляваме, деца. Не може да опознавате живота. Не може да предприемате даже умерени, никакви опасности, тъй като няма кой да ви пази. Няма кой да ви закопчае колана, няма кой да ревизира дали същият е здрав и ще ви издържи, няма кой да ви реанимира, в случай че паднете. Затова по-добре си стойте у дома и се молете нищо неприятно да не ви се случи. Надявайте се. Тук се живее по този начин.

Тук се опасяваме от кучета, тъй като 15-годишни деца водят питбули, обучавани за пердах с други кучета, в парка без каишка.

Тук се опасяваме от въртележки, тъй като няма кой да съблюдава дали са изправни.

Тук се опасяваме от градския превоз, тъй като няма кой да взима книжките и колите на 20-годишни младежи с обич към високите скорости и двуседмичен опит в шофирането.

Тук се опасяваме да не ни стане неприятно, тъй като не знаем дали в случай че ни стане, лекарите ще дойдат в точния момент, с цел да ни оказват помощ.

Страхуваме се да не паднем, тъй като в случай че си счупим главата, кръвта ни може да изтече преди да се появи помощ.

Тук се опасяваме да караме колела и тротинетки, тъй като няма кой да ни научи по какъв начин да ги караме безвредно. Защото нямаме условия. Защото не е имало кой да научи водачите в огромните коли да пазят другите участници в придвижването.

Тук, скъпи мои, не се върви в Гардаленд. Защото е рисково. Съжаляваме, деца. Тука е по този начин.