Преди двайсет и пет години Виктор Пелевин буквално взривява руската

Преди двайсет и пет години Виктор Пелевин безусловно взривява съветската литература.
Първият му алманах с разкази „ Синият фенер” през 1991 година в началото не е видян от литературните критици, само че две години по-късно за него създателят получава премията „ Малый Буккер”, отличаваща най-интересните и настоящи трендове в съветския книжовен живот. А с романите „ Омон Ра”, „ Животът на насекомите”, „ Чапаев и пустота”, „ Generation П” става най-ярката литературна звезда на постсъветското потомство и международна звезда.
Жанровото дефиниране на текстовете на Пелевин е обичайно: разкази, повести, романи, само че по едно и също време с това писателят прибягва към баснята, гротеската, даже вица, както и към новите форми на словесността като компютърните игри, рекламните сюжети и слогани, имиджмейкърските PR занимания. Пелевиновото изкуство е коктейлно, в него има всичко: мит, приказка, фантастика, журналистика, философия, езотерика, история, автобиография.
Произведенията на Пелевин съвсем без изключение са алегорични разкази за неустойчивостта на границите сред нещата, прекосяването от едно положение в друго, от един статут в различен, за опита на индивида от преходно време, в което няма неприкосновени идеали и висши полезности.
През седмицата ще излезе от щемпел вторият разказ на В. Пелевин „ Животът на насекомите”. Да напомним на читателите и най-фанатичните фенове на Пелевин у нас, че точно списание „ Факел “, издание на „ Факел експрес “, което през днешния ден им предлага „ Животът на насекомите “, откри Пелевин за тях преди четвърт век, печатайки редица от надълбоко незнайните му дотогова разкази, международния бестселър „ Generation П “ и голям брой други негови типичен към този момент текстове. Едва по-късно в гонитбата за бърз комерсиален триумф българските издателства се насочиха към творбите от по-късния му интервал, някои от които рецензията слага надалеч под нивото на първите му звездни литературни завоевания. В едно обаче тя остава единомислеща и през днешния ден, а точно, че „ Животът на насекомите “ е един от най-важните и органични за бъдещото творчество на създателя романи.
Макар и настойчиво да заобикаля обществените изяви и да дава рядко изявленията, ето какво споделя за „ Животът на насекомите” Виктор Пелевин, който дългогодишният редактор на списание „ Факел “ и шеф на „ Факел експрес “ Георги Борисов има намерение да предложения в България по време на присъединяване на издателството в Московския панаир на книгата от 6 до 10 септември тази година.
Какъв беше мотивът да напишете „ Животът на насекомите “?
Обичам насекомите и написах романа, тъй като мой другар ми подари неголяма, красива, първокласно издадена книга за насекомите в Америка с прелестни цветни илюстрации. Внимателно я прочетох и нищо повече не ми трябваше ‒ научих доста забавни детайлности за тези симпатични инсекти. Послужи ми като тефтерче. По някакъв метод почувствах, че не би трябвало да пиша книга, или че би трябвало да напиша единствено част от нея – главните глави бяха в американския том. Но някои неща отстраних – да вземем за пример главата за растението, което яде мухи. Реших, че е тъмно и мъчително. Не зная по какъв начин ще прозвучи в книжовен смисъл, може би не е вярно да споделям това, само че за мен към момента романът е източник на топлота, усещам, че от него лъха топлота.
Тази книга аз си я одобрявам повече от всичко останало, написано от мен, не тъй като не виждам минусите й, а тъй като разказвам нещо доста персонално, обвързвано с мястото, където се развива действието на романа и където съм летувал. Това е селцето Карадаг в Крим, директно до вулкана. Близо до курорта Коктебел, само че доста по-спокойно. Коктебел е като една дребна Москва, няма смисъл да се върви там, в случай че желаете да се усамотите.
Написах „ Животът на насекомите “ незабавно откакто свърши лятото, по спомените от лятото, по тази причина той носи толкоз персонални асоциации. Същото е като да доловите някакъв аромат и внезапно да си припомните цялата обстановка, при която сте усетили този аромат за финален път – и внезапно да си възстановите всичко към нея, въпреки и да сте мислели, че към този момент всичко сте не запомнили.
За мен този разказ е като консервирано лято, като благоухание от флакон с парфюм.
Това възприятие обаче евентуално е обвързвано и с претърпяното през лятото на 1991 година, когато бях в Карадаг. Лятото на пуча. А написах романа идната зима. Виждате ли, даже и да не желаете, политиката въздейства. Може да сте изцяло изключен от политическата сфера и публичния живот, само че всякога, когато се прави пуч или обстрелват Народното събрание, или избират Жириновски, нещо се трансформира. Вие може да си седите затворени у дома, с изключен тв приемник, и отново по някакъв метод чувствате това. Както когато се трансформира химичният състав на въздуха.
Всички истории са за разнообразни инсекти – за торния бръмбар, който търкаля топката си, за мравките, които си копаят дупки, за пеперудите, литнали към светлината; все истории, които могат умерено да бъдат избрани като разнообразни метафори на нашето човешко съществуване. Вие какво: оферирате ни да изберем метафората, която най-добре отразява живота на хората, или просто някоя от метафорите ви поразява със своята непосредственост до човешкия живот?
Докато пиша, зная по какъв начин би трябвало да е написано, само че не мога да го обясня. Мисля, че в случай че писателят ви дава опция за избор на метафора, то тази книга би трябвало да бъде захвърлена на десетата страница. Надявам се да не ви заставям по този начин да постъпите.
А по какъв начин мислите, какви сме ние – „ бръмбари “, или „ мравки “, или „ комари “, или всичко дружно?
О, по какъв начин да кажа... Някои хора са комари, други – мравки. В нашата страна сме главно мравки, мисля, тъй като обществото като цяло е проектирано като мравуняк. Америка да вземем за пример е обитаема с комари, стремящи се взаимно да си изсмучат кръвта.
Струва ми се, че и в Русия сега има доста комари.
Абсолютно правилно, тъкмо това се случва. Мравките се трансформират в комари. И в този момент тук несъмнено се изсмуква повече кръв, в сравнение с което и да е друго място.
За мен най-мощният облик в романа е обликът на бръмбара, който непрекъснато търкаля пред себе си топка, знак на насъбрания му витален опит, а по този метод се лишава от опцията да гледа напред.
О, мой другар ми направи комплимент, когато ми сподели, че пил три дни, откакто прочел главата за бръмбарите. И за мен може би това е най-значимата част от романа.
В тази история почувствах вашия гений да «очовечавате» тези същества, като ни карате да почувстваме техните страсти и да погледнем света от тяхната позиция. Когато ненадейно попадаме с бръмбарите в мъглата и не можем да забележим нищо оттатък голямата топка тор, ние на практика изгубваме възприятието за действителност и способността да преценим заобикалящата ни реалност.
Искате да кажете, че хората гледат на света по-широко, в сравнение с тези бръмбари?
Струва ми се, че в романа вие непрекъснато си играете с тези промени на вероятността и че от това единствено се усилва контрастът сред необятния взор и метода, по който гледат бръмбарите. Гледната точка непрекъснато се трансформира, в един миг можем да възприемем пейзажа с човешки очи – санаториума, летния ден, масата на улицата и шишето мърху масата, а в идващия миг просто се губим в мъглата, бутайки топката тор. Или ние самите сме тази топка?
Да, по този начин е... само че това не значи, че светът внезапно се е смалил до тази топка, това е нещо друго. Разбирате, че светът, вашият свят, е светът на топката тор, а останалият свят ненадейно е останал зад вас. Ето какво имам поради, в случай че изобщо имам нещо поради.
В тази глава поразява възприятието за самота, когато младият бръмбар, пренебрегнат на произвола на ориста, е заставен да пораства и да търкаля своята топка в цялостна самотност.
Мисля, че самотата е естествено положение за всеки човек. Единствената разлика е в това, че някои хора осъзнават, че са самотни, а други – не могат да го схванат. А аз разбирам, че съм отшелник. И че постоянно ще съм подобен.