Правилото на двете стени или разкази от Украйна. Как се оцелява п...
Преди да потегли към Украйна за кинофестивала " ОКО " помолих за съвет колежка от БНР, която е била там към този момент два пъти от началото на пълномащабната война на Русия (благодаря ти за помощта!). Каза ми да взема разклонител - да зареждам всички устройства, до момента в който има ток. Една от задачите на руснаците е енергийната инфраструктура на Украйна, по тази причина електричеството постоянно прекъсва. При мен това вървеше ръка за ръка със прекъсване на водоподаването - на водата ѝ трябваше помпа, помпата работеше на ток. Другото, което ми сподели, е таман това - крий се, където няма прозорци.
В рамките на в Болград гледах и документален филм с това име “Правилото на двете стени ” ( “Правило двух стен ”, Rule of Two Walls). Режисьор на кино лентата е Дейвид Гутник, който живее в Ню Йорк и с украински генезис. Филмът снима най-вече в Киив. Снима и там, където труповете би трябвало да бъдат преместени, заровени. Въпросните трупове виждаме през очите на оператора Володимир Иванов. И двамата се появяват за малко във кино лентата си, който другояче споделя за живота на украинците - за какво в един миг стопират да обръщат внимание на сирената и се борят страната им да продължи да съществува. Прави го през погледа на украински актьори, които като че ли крещят в лицето на войната.
Конкретните хора, които го крещят, са Богдана Давидюк със своите призрачно улично графично изкуство, рапърът Степан Бурбан, прочут още като Паліндром (остарям по-долу негово скорошно парче), и Kinder Album - неизвестен художник, който демонстрира голу тела, надълбоко уязвими във войната.
“Видял съм стотици трупове ”, споделя във кино лентата операторът. И ни ги демонстрира. Хора без глави, хора с големи рани в черепите си, такива без ръце, други извити до неразбираемост от гибелта. Хора на улицата, хора в метрото, хора в домовете си. Всички в цивилни облекла, всички в миналото тръгнали към дилемите си, не към ликвидиране от руснаците. Може би тук е моментът за едно конкретизиране - от руснаците. Да, от Путин, от Кремъл, от Руската федерация, само че и от всички тези елементарни поданици на съветските ширини, които разрешиха тези мъчения, не пожелаха всеобщо от властта си този смут да спре. А даже в някои случау и в противен случай - помним тези записи, в които съпруги предизвикват мъжете си на фронта да изнасилват колкото се може повече украински дами и деца.
“Правилото на двете стени ” обаче ужасява толкоз мощно освен поради кръвта и труповете, а тъй като демонстрира какъв брой мощно това е действителност. Ежедневние. Днес можеш да умреш, до момента в който пиеш кафето си, на следващия ден - до момента в който водиш детето на градина. Причината - един вманиачен деспот по този начин е решил, а западните ти съдружници са мекушави в поддръжката си.
Във кино лентата виждаме още няколко частите от действителността на украинците през днешния ден:
Паметниците се укрепват с пясъчни насипи
Пазят наследството си, героите, които се извисяват по улиците им. Искат те да оцелеят войната. Пазят ги за бъдещето, което ще в самостоятелност. Толкова мощна е решителността им да победят.
Прозорците се облепват с хартиено тиксо
Така, в случай че прозорецът се разбие от ударната вълна, частите стъкло остават събрани, не се разпръскват в стаята. Съответно не могат да те ранят или убият, до момента в който спиш.
Снимките са задраскани с черни линии
Това значи, че нещо към този момент го няма. Няма го театърът в Мариупол, няма ги домовете на толкоз доста хора. Толкова доста хора също ги няма. Превърнати са в купчини, които да бъдат заровени. А в случай че няма време даже за това - просто преместени.
***
След “Правилото на двете стени ”, проекторът стартира да демонстрира нещо, което е даже по-ужасяващо. Седемте минути на анимацията на София Мелник “Мариупол. Сто нощи ” са от най-ужасните седем минути в живота ми, даже не пресилвам.
След тях е мъчно да дишаш, да вървиш, да приказваш. Показва ни по какъв начин оцеляват децата на Мариупол в дните до неговото окупиране от Русия. Първо избиват родителите им, след това бабите, дядовците, най-после стотици гълъби окапват към театъра в “Мариупол ” - оня, цялостният с деца, с надпис “Дети ” начело. Гълъбите са всички “Дети ”, които бяха убити в него. Най-ужасното идва в края на кино лентата - виждаме детето, чиито рисунки служат за основа на кино лентата. Момченце, от плът и кръв. Преживяло всичко това единствено.
На кинофестивала “ОКО ” имаше доста усмивки. Имаше и доста сълзи, щастливи - да вземем за пример когато в действителност разбрахме какъв брой огромна е връзката сред българския и украинския народ по време на. След такива филми нямаше сълзи. Имаше яд, поклонение пред жертвите, вяра към бранителите. Една българка в Киив ми сподели, че това е неунищожим народ. И всичките бомби да изпратят против тях, отново няма да ги победят. Склонна съм да го имам вяра.
Знаете ли какво вършат някои хора в Киив по време на война? Реставрират остарели красиви украси по таваните на украински домове, които били покрити в безлична бяла мазилка, откакто Украйна става част от Съветския съюз. Около тях - война, само че те реставрират идентичността си, замазана от комунизма с бяла багра.
А знаете ли какво прави екипът на кинофестивала “ОКО ”? Организира кино фестивал, демонстрира такива филми, споделя за войната, само че приказва и за живота, за това какво е било и какво ще бъде, споделя на българите за Украйна, на украинците - за България. Намира сили да носи усмивки и да чества живота, тъй като битката е да го задържи.
И запитвам - може ли подобен народ да бъде погубен? Не може и не трябва. И в нас, като част от НАТО и Европейския съюз, е ключът да не го позволим.
" Европейски Съюз, не те ли е боязън. Затворете небето над Украйна! "
Илияна Маринкова
В рамките на в Болград гледах и документален филм с това име “Правилото на двете стени ” ( “Правило двух стен ”, Rule of Two Walls). Режисьор на кино лентата е Дейвид Гутник, който живее в Ню Йорк и с украински генезис. Филмът снима най-вече в Киив. Снима и там, където труповете би трябвало да бъдат преместени, заровени. Въпросните трупове виждаме през очите на оператора Володимир Иванов. И двамата се появяват за малко във кино лентата си, който другояче споделя за живота на украинците - за какво в един миг стопират да обръщат внимание на сирената и се борят страната им да продължи да съществува. Прави го през погледа на украински актьори, които като че ли крещят в лицето на войната.
Конкретните хора, които го крещят, са Богдана Давидюк със своите призрачно улично графично изкуство, рапърът Степан Бурбан, прочут още като Паліндром (остарям по-долу негово скорошно парче), и Kinder Album - неизвестен художник, който демонстрира голу тела, надълбоко уязвими във войната.
“Видял съм стотици трупове ”, споделя във кино лентата операторът. И ни ги демонстрира. Хора без глави, хора с големи рани в черепите си, такива без ръце, други извити до неразбираемост от гибелта. Хора на улицата, хора в метрото, хора в домовете си. Всички в цивилни облекла, всички в миналото тръгнали към дилемите си, не към ликвидиране от руснаците. Може би тук е моментът за едно конкретизиране - от руснаците. Да, от Путин, от Кремъл, от Руската федерация, само че и от всички тези елементарни поданици на съветските ширини, които разрешиха тези мъчения, не пожелаха всеобщо от властта си този смут да спре. А даже в някои случау и в противен случай - помним тези записи, в които съпруги предизвикват мъжете си на фронта да изнасилват колкото се може повече украински дами и деца.
“Правилото на двете стени ” обаче ужасява толкоз мощно освен поради кръвта и труповете, а тъй като демонстрира какъв брой мощно това е действителност. Ежедневние. Днес можеш да умреш, до момента в който пиеш кафето си, на следващия ден - до момента в който водиш детето на градина. Причината - един вманиачен деспот по този начин е решил, а западните ти съдружници са мекушави в поддръжката си.
Във кино лентата виждаме още няколко частите от действителността на украинците през днешния ден:
Паметниците се укрепват с пясъчни насипи
Пазят наследството си, героите, които се извисяват по улиците им. Искат те да оцелеят войната. Пазят ги за бъдещето, което ще в самостоятелност. Толкова мощна е решителността им да победят.
Прозорците се облепват с хартиено тиксо
Така, в случай че прозорецът се разбие от ударната вълна, частите стъкло остават събрани, не се разпръскват в стаята. Съответно не могат да те ранят или убият, до момента в който спиш.
Снимките са задраскани с черни линии
Това значи, че нещо към този момент го няма. Няма го театърът в Мариупол, няма ги домовете на толкоз доста хора. Толкова доста хора също ги няма. Превърнати са в купчини, които да бъдат заровени. А в случай че няма време даже за това - просто преместени.
***
След “Правилото на двете стени ”, проекторът стартира да демонстрира нещо, което е даже по-ужасяващо. Седемте минути на анимацията на София Мелник “Мариупол. Сто нощи ” са от най-ужасните седем минути в живота ми, даже не пресилвам.
След тях е мъчно да дишаш, да вървиш, да приказваш. Показва ни по какъв начин оцеляват децата на Мариупол в дните до неговото окупиране от Русия. Първо избиват родителите им, след това бабите, дядовците, най-после стотици гълъби окапват към театъра в “Мариупол ” - оня, цялостният с деца, с надпис “Дети ” начело. Гълъбите са всички “Дети ”, които бяха убити в него. Най-ужасното идва в края на кино лентата - виждаме детето, чиито рисунки служат за основа на кино лентата. Момченце, от плът и кръв. Преживяло всичко това единствено.
На кинофестивала “ОКО ” имаше доста усмивки. Имаше и доста сълзи, щастливи - да вземем за пример когато в действителност разбрахме какъв брой огромна е връзката сред българския и украинския народ по време на. След такива филми нямаше сълзи. Имаше яд, поклонение пред жертвите, вяра към бранителите. Една българка в Киив ми сподели, че това е неунищожим народ. И всичките бомби да изпратят против тях, отново няма да ги победят. Склонна съм да го имам вяра.
Знаете ли какво вършат някои хора в Киив по време на война? Реставрират остарели красиви украси по таваните на украински домове, които били покрити в безлична бяла мазилка, откакто Украйна става част от Съветския съюз. Около тях - война, само че те реставрират идентичността си, замазана от комунизма с бяла багра.
А знаете ли какво прави екипът на кинофестивала “ОКО ”? Организира кино фестивал, демонстрира такива филми, споделя за войната, само че приказва и за живота, за това какво е било и какво ще бъде, споделя на българите за Украйна, на украинците - за България. Намира сили да носи усмивки и да чества живота, тъй като битката е да го задържи.
И запитвам - може ли подобен народ да бъде погубен? Не може и не трябва. И в нас, като част от НАТО и Европейския съюз, е ключът да не го позволим.
" Европейски Съюз, не те ли е боязън. Затворете небето над Украйна! "
Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ