Трансформацията на един детемразец
Преди да си имам свое лично, децата доста ме дразнеха. Техните крясъци, викове, рев и смях (истеричен, както ми се струваше) напряко ме изкарваха от кожата. Да, отлично осъзнавах, че евентуално и аз съм бил подобен, само че това не ми носеше никакво утешение.
Бях един приключен детемразец.
Дойде и моето време, ожених се, брачната половинка ми (не аз!) стартира да мисли за дете. Е, изчакахме да минат гладните времена след 1996 година и когато се посъвзехме финансово, започнахме да опитваме.
И видяхме заплашителен напън...
Мина една година, след това още една и още една – никакъв резултат. Жена ми се ревизира за неплодородие, а аз за яловост. (И в случай че ви е забавно дали ми предложиха „ мъжки ” списания преди процедурата – предложиха ми, само че аз отхвърлих.) Всичко беше наред, очевидно просто трябваше да имаме самообладание.
Жена ми обаче стартира да се скапва, аз пък тайничко се радвах, че това с детето се отсрочва.
Една пролет отидохме за малко до Германия, след което татко ми умря от инфаркт. Реших да поема фамилната книжарница, която не беше в цветущо положение, като по едно и също време с това работех на цялостен работен ден на друго място и в различен град. И стана една – не е за разправяне. Настъпи един от най-трудните интервали в живота ми.
И тъкмо тогава жена ми забременя
Дойде при мен сияеща, носейки триумфално лентичката от теста за бременност. Радвах се поради нея, само че по едно и също време с това бях и изплашен - не ми стигаха финансовите проблеми, а в този момент и това, и то в най-неподходящия миг. Представях си гледането на дете като отнемане от всички сладости на съществуването, като не напълно мечтано отшелничество...
