Никога не намерих заключение след смъртта на сина ми. Открих нещо друго.
Преди четири години получих новината, от която всеки родител се опасява.
Без предизвестие, моят здрав 25-годишен наследник Рафаел – биолог по дивата природа и екологичен деятел – беше колабирал и умря, евентуално от рядко сърдечно заболяване, за което никой не знаеше, че има. Травмата ме катапултира в място на съвсем халюцинаторна полуда: територия, толкоз измъчваща, инвалидизираща и мрачна, че не можех да си показва по какъв начин ще я преживея, камо ли да намеря наслада в живота, който остава.
Катастрофите радикализират и трансформират. Вече не виждате живота си по същия метод по-късно. Но би трябвало ли скръбта да ви понижава или може да направи противоположното?
Въпросът беше жизненоважен, тъй като опустошението ми като преди малко опечалена майка се усещаше отразено от болката и безпокойството на милиони хора, които се борят да се оправят с следствията от световното затопл...
Прочетете целия текст »
