А сърцето никога не греши…
Преди бях уверена, че би трябвало да познаваш индивида, с цел да влезеш в връзки с него: другарски, любовни, настоятелен. Трябва да се изяснят неговите полезности, да се отнесе към даден типаж, да се дефинират неговите убеждения…
Сега си мисля, че индивидът би трябвало да се почувства. Мисля си, че това не може да се научи. То се случва от единствено себе си. Или не се случва. Може би е обвързвано с това, че започваш да чувстваш себе си. Колкото по-надълбоко си в себе си, толкоз по-добре чувстваш другите.
Умът мами. Сработват психически отбрани, филтри на усещания, недостоверна информация и субективни критерии. А ти събираш данни, анализираш, правиш изводи… И губиш същността – интуитивното опознаване на това кой какъв човек е.
Много незадълбочено, пластово… Зад показната подигравка и закачките се крие чувстваща душа. Зад нарочната самодостатъчност – ранима същина. Зад експанзията се крие болежка и боязън.
Всичко това няма да го схванеш, в случай че слушаш единствено това, което приказва човек. В живота хората се управляват от раните, които са им нанесени от други. Затова даже дейностите не всеки път разкриват истината.
И единствено сърцето в никакъв случай не бърка.
Автор — Лилия Ахремчик
