Искрено и меланхолично с Ферзан Йозпетек
Преди броени дни на празнична гала в зала 1 на НДК бе връчена премията от първата конкурсна стратегия на кино-литературния фестивал CineLibri. Отличието за най-изкусна акомодация отиде при режисьора Ферзан Йозпетек за кино лентата „ Истанбул червен ”, основан по претекстове от личния му едноименен разказ. Отличието се присъди на лентата поради истинския режисьорски и кинематографичен метод към тематиката за пътуването към себе си и копнежа за смяна, пречупени през загатна за едно идилично минало.
Ферзан Йозпетек е роден в Истанбул, само че от 17-годишен живее и твори в Италия. Един от най-успешните и награждавани модерни италиански режисьори, той основава извънредно елегантни филми, чиято естетиката не крещи за внимание. Неговите ленти майсторски осветяват разнообразни кътчета от съзнанието, за които рядко се случва да се приказва намерено. В първата си книга „ Истанбул червен ” той споделя доста от своята персонална история, а на корицата можем да забележим фотография на майка му. За основаването на екранизацията режисьорът снима в родния си град Истанбул за първи път от 16 години. Самият Истанбул е жизнерадостен воин във кино лентата с цялата си носталгична хубост.
През 2008 година в Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк (MoMA) се прожектират всички негови филми, по време на ретроспекция, отдадена на личността му. Той е един от дребното италиански режисьори, удостоени с тази чест.
Поради огромния интерес към кино лентата " Истанбул червен " CineLibri оповестиха спомагателни прожекции, а Offnews съумя да поговори извънредно с режисьора.
Докато пишехте романа си „ Истанбул червен “ имахте ли концепцията да го превърнете във филм на по-късен стадий?
Докато пишех нямах такива планове. Но по време на пътуванията ми в Истанбул интензивността на страстите ми се увеличи и си помислих, че това е един метод да се върна към града, в който съм роден. Филмът споделя разнообразни истории. Снимките се трансфораха в същинско премеждие за мен, тъй като откривах нови неща за Истанбул.
Как се промени чувството Ви за Истанбул през годините – от фотосите на режисьорския Ви дебют „ Хамам “ до завръщането ви 20 сполучливи години в киното по-късно?
Единственото непреходно нещо в Истанбул е неговата меланхоличност. Тази потиснатост не е онази, идваща от студените цветове, която може да бъде открита във всички градове на морски бряг. За мен тази потиснатост идва от аления цвят на старите трамваи, изключителните залези, алената кръв, която се е ляла в продължение на векове… Също идва и от аления лак за нокти на майка ми. Връщането в Истанбул постоянно е връщане в детството ми. Преоткриване е и на майка ми, която изгубих по време на фотосите на кино лентата. Истанбул към този момент не е моят остарял Истанбул. Почти е изгубил девствеността си. И въпреки всичко продължава да се издига в цялото си зарево, сила, цветове и музи. Истанбул е един доста чудноват и неотразим град. Изгубва се, само че също и се крие от хората, които желаят да го открият.
Истанбул непрестанно се трансформира и филмите са способни да уловят прелестта му единствено в един временен миг. Кое положение на Истанбул искахте да уловите в „ Истанбул червен “?
Исках да уловя меланхолията на града, която символизира връзката ми с предишното и годината, в която се случиха фотосите.
Естествен развой ли беше за Вас да се обърнете към различен метод за описване на истории – да напишете дебютния си разказ „ Истанбул червен “ и втората ви книга „ Sei la mia vita ”?
Писането на разказ е различен тип тръпка. Много по-вълнуващо е, в сравнение с при филм, който дава резултати за по-кратко време. Книгата има друг метод и е друго премеждие. Аз съм апаш на истории. Разказвам личните си истории, като ги омесвам с историите от животите на други хора. Всички те, тъкмо както във филмите ми, идват от срещите ми с хора, които са ми повлияли надълбоко.
Защо избрахте да сложите фотография на майка си на корицата на „ Истанбул червен “?
Тази книга е отдадена на майка ми. На корицата е написано: „ Няма нищо по-важно от любовта “… Това научих от нея. Да страдаш е по-добре, в сравнение с да се откажеш… Съществуват невъзможни любовни истории, едностранни истории или незавършени любовни истории… Научих от майка си и виталния си опит, че пожарът е по-добър от студеното сърце… Майка ми беше права и за още нещо – човек може да обича двама души по едно и също време. Възможно е и да изпитва пристрастеност към два разнообразни града, както моята обич към Истанбул и Рим.
Кое съставлява по-голямо предизвикателство за Вас – да създадете филм по своя книга или по разказ от различен създател?
Предпочитам да работя върху своите истории.
Ферзан Йозпетек е роден в Истанбул, само че от 17-годишен живее и твори в Италия. Един от най-успешните и награждавани модерни италиански режисьори, той основава извънредно елегантни филми, чиято естетиката не крещи за внимание. Неговите ленти майсторски осветяват разнообразни кътчета от съзнанието, за които рядко се случва да се приказва намерено. В първата си книга „ Истанбул червен ” той споделя доста от своята персонална история, а на корицата можем да забележим фотография на майка му. За основаването на екранизацията режисьорът снима в родния си град Истанбул за първи път от 16 години. Самият Истанбул е жизнерадостен воин във кино лентата с цялата си носталгична хубост.
През 2008 година в Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк (MoMA) се прожектират всички негови филми, по време на ретроспекция, отдадена на личността му. Той е един от дребното италиански режисьори, удостоени с тази чест.
Поради огромния интерес към кино лентата " Истанбул червен " CineLibri оповестиха спомагателни прожекции, а Offnews съумя да поговори извънредно с режисьора.
Докато пишехте романа си „ Истанбул червен “ имахте ли концепцията да го превърнете във филм на по-късен стадий?
Докато пишех нямах такива планове. Но по време на пътуванията ми в Истанбул интензивността на страстите ми се увеличи и си помислих, че това е един метод да се върна към града, в който съм роден. Филмът споделя разнообразни истории. Снимките се трансфораха в същинско премеждие за мен, тъй като откривах нови неща за Истанбул.
Как се промени чувството Ви за Истанбул през годините – от фотосите на режисьорския Ви дебют „ Хамам “ до завръщането ви 20 сполучливи години в киното по-късно?
Единственото непреходно нещо в Истанбул е неговата меланхоличност. Тази потиснатост не е онази, идваща от студените цветове, която може да бъде открита във всички градове на морски бряг. За мен тази потиснатост идва от аления цвят на старите трамваи, изключителните залези, алената кръв, която се е ляла в продължение на векове… Също идва и от аления лак за нокти на майка ми. Връщането в Истанбул постоянно е връщане в детството ми. Преоткриване е и на майка ми, която изгубих по време на фотосите на кино лентата. Истанбул към този момент не е моят остарял Истанбул. Почти е изгубил девствеността си. И въпреки всичко продължава да се издига в цялото си зарево, сила, цветове и музи. Истанбул е един доста чудноват и неотразим град. Изгубва се, само че също и се крие от хората, които желаят да го открият.
Истанбул непрестанно се трансформира и филмите са способни да уловят прелестта му единствено в един временен миг. Кое положение на Истанбул искахте да уловите в „ Истанбул червен “?
Исках да уловя меланхолията на града, която символизира връзката ми с предишното и годината, в която се случиха фотосите.
Естествен развой ли беше за Вас да се обърнете към различен метод за описване на истории – да напишете дебютния си разказ „ Истанбул червен “ и втората ви книга „ Sei la mia vita ”?
Писането на разказ е различен тип тръпка. Много по-вълнуващо е, в сравнение с при филм, който дава резултати за по-кратко време. Книгата има друг метод и е друго премеждие. Аз съм апаш на истории. Разказвам личните си истории, като ги омесвам с историите от животите на други хора. Всички те, тъкмо както във филмите ми, идват от срещите ми с хора, които са ми повлияли надълбоко.
Защо избрахте да сложите фотография на майка си на корицата на „ Истанбул червен “?
Тази книга е отдадена на майка ми. На корицата е написано: „ Няма нищо по-важно от любовта “… Това научих от нея. Да страдаш е по-добре, в сравнение с да се откажеш… Съществуват невъзможни любовни истории, едностранни истории или незавършени любовни истории… Научих от майка си и виталния си опит, че пожарът е по-добър от студеното сърце… Майка ми беше права и за още нещо – човек може да обича двама души по едно и също време. Възможно е и да изпитва пристрастеност към два разнообразни града, както моята обич към Истанбул и Рим.
Кое съставлява по-голямо предизвикателство за Вас – да създадете филм по своя книга или по разказ от различен създател?
Предпочитам да работя върху своите истории.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ