Докато я има България, ще ги има и тях
Преди 82 години, на 23 юли 1942 година на Гарнизонното стрелбище са разстреляни славните антифашисти Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Георги Минчев, Петър Богданов и Атанас Романов. Нека напомним последните им думи преди разстрела им:
Антон Иванов: " Не жалете за мен. Умирам умерено, предвкусвайки сладостта на близката победа ".
Петър Богданов: " Живях с болките на моя народ и съм благополучен, че загивам в миг, когато наближава нашата страна да бъде свободна и радостна ".
Антон Попов, венчан пред гибелта си за своята обичана: " Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава светлина, с такава красота, че моята жертва за него е нищо ".
Георги Минчев: " Мили, обичам Ви доста, както обичам нашата Родина ".
Атанас Романов: " Аз действах с цялостно схващане,че послужвам като правилен наследник на своята Родина ".
Никола Вапцаров: " Но в бурята отново ще бъдем с теб, народе мой, тъй като те обичаме "!
За тези млади и самоотвержени борци за обществена правдивост животът е прочут, пролетен, изпълнен с наслада и любов. А вярата - бодра и неизтребима като птиците.
И през днешния ден, колкото и да ни отдалечава времето от тези кървави, само че нужни години за битка, колкото и през днешния ден фарисеите, предателите, кухите депутати и платени писачи на рабски текстове да глаголстват от публични трибуни и мухлясали издания, делото на безсмъртните герои на антифашистката опозиция все по този начин ще живее, ще се придвижва от потомство на потомство. Защото нашето родно място България е събирателно име, заселено от хилядите персонални имена на починали герои, паднали за неговата национална и обществена независимост. И до момента в който я има България, ще ги има и тях. Въпреки всичко, макар! Те ще са в родината, в нейното сърце, в бъдещето й.
Колко щастливи са били Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Георги Минчев, Петър Богданов и Атанас Романов! През своя къс живот те събират в себе си най-хубавите качества, присъщи на извисени и положителни хора. Фашистките изверги се опасяват от мъртвите герои. Но не ще ги изтръгнат от паметта на историята, колкото и да се стремят да ги заличат. Идеалът е вечен! А скоро българския народ още веднъж ще прогледне. Много скоро! Защото техния героизъм ще му бъде нужен. Ще го пречиства. Такава е логиката на човешкото съществуване. Не може да се живее без чест, без достолепие, без смелост, без религия.
Имената на шестимата разстреляни на Гарнизонното стрелбище са святи имена. Да ги пазим. Да ги предадем на децата и внуците си. На бъдещето! Защото Те одобриха гибелта като победа!
И през днешния ден сме подготвени да извикаме: къде сте, приятели, станете от гробовете си, тъй като през днешния ден ни трябвате, на България трябвате, както тогава. Станете и елате, само че няма да намерите народа и страната, за която сложихте главите си.
Няма да се зарадват душите ви и стоплят сърцата ви от това, което ще видите, тъй като през последните години България имаше шанса най-сетне да бъде стопанка на себе си, само че е на път да си остане слугиня. Станете от гробовете си, само че не отваряйте днешните наши учебници и книги, тъй като в тях написа, че сте мрели не за истина и независимост, а поради махленска кавга. Не разгръщайте нашите вестници, в които ровят костите ви, тъй като в тях ще намерите неистини и измами. Станете от гробовете си, само че не отивайте в нашия парламент, където ще ви освиркат и одюдюкат хора, жадни за мерцедеси, парцели и популярност, хора, които по команда влизат и излизат, по команда гласоподават, и както наподобява, по команда бастисват България. Същата тази България, за която вие и още 9140 партизани, 20 070 ятаци и помагачи и над 31 хиляди политзатворници и концлагеристи тръгнахте от другите краища на България да дарявате ярко бъдеще, да я вършиме република, да й носите независимост, тъждество и истина.
Днешна България е тъкмо противоположното на това, за което нашите герои се бориха и дано се опитаме да възродим пламъкът на концепциите, чистотата на сърцата и образецът на саможертвата. Ние, българските антифашисти няма да приемем имената на героите да бъдат заличени. Няма да приемем опитите за пренаписване на събитията и да позволим политическите еднодневки да се гаврят с този популярен и паметен героизъм.
Сватбата на Антон
Повечето фенове на творчеството на Евтим Евтимов свързват неговото име с сантименталните любовни балади, само че той има едно ужасно стихотворение, което прекатурва душата на човек, раздира всяко усеща за целокупност в него и го кара да се замисли за смисъла на живота, любовта и саможертвата.
Малко преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 година в столичното гарнизонно стрелбище, наказаният на гибел по правосъдния развой против Цeнтралния комитет на Българската работническа партия (комунисти), Антон Попов се оженил в килията за своето обичано момиче Росица Манолова.
Председателят на съда, полковник Младенов, отхвърля рандеву на наказаните, макар че не е неразрешено със закон. Осъдените са отведени в пандиза пеша, дистанцията е близко и през целия си път са минали през шпалир от въодушевени жители, които са ги поздравявали.
Близките влачат крайници подире им. Няма вяра за обжалване, апелациите са неразрешени с допълнение към закона, няма опция за прошка от царя – това право са му го лишили деветнадесетомайци, а когато той взема в ръце цялата власт, „ не помни “ да си го върне.
Въпреки това, околните стигат до военния министър, само че са изгонени брутално. Росица, приятелката на наказания Антон Попов, афишира, че е бременна и че е редно да си има формален брак. Военният министър Никола Михов – заслужен мъж, предстоящ регент, склонява да има „ женитба “, само че обредът да се извърши на стрелбището преди разстрела...
Към 17 часа това е обявено по телефона на Стефан Богданов персонално от капитан Димитър Радев. Той употребява „ сватбата “ и съумява да уреди неразрешено наличие на околните на наказаните на стрелбището преди разстрела. Измисля и още „ хитрини “ – дамата на Петър – Радка, да бъде кума. „ Кураж и човечност в един свят на свирепост “ – споделяше Стефан Богданов.
С Радка, Стефан намира „ булката “ във Военното коменданство, плачеща, несъмнено, само че не от благополучие. Оттам с една джипка – до църквата в Лозенец (близо до банята). Придружава ги фелдфебел със железен взор – той е този, който ще командва разстрела. Историята не е оставила името му, само че няма значение.
Попът в лозенската черква отхвърля венчавката. Започва да убеждава обезверената Росица да се откаже от „ държавния нарушител “.
В това време до нея застава капитан Димитър Радев. Тегли една майна на недостойния поп и взема решение: венчавката ще направи полковият духовник.
Джипката поема около Перловската река и край остарелия мост на трамвая виждат инцидентно Бойка Вапцарова, дамата и сестричката на Романов. Капитан Радев персонално ги кани в джипката.
След малко всички са заедно в предверието на Тунелите на гибелта.. Радев урежда дребна стаичка за осъществяване на бракосъчетанието. В тоя миг се явява стоманеният прокурор Стоманяков. Той влиза гневен. „ Радев – какви са тия външни хора тук?! Всички незабавно вън! “ - разпорежда се той. Димитър Радев се озъбва и лъже: „ Това са очевидци! И всичко е позволено от военния министър! “.
Но трудностите пред „ сватбата “ не свършват – за венчавката в ония години се желае по този начин наречената „ църковна була “. Няма такава. Но Радев е правист, познава изтънко законите, по някакъв член от кодекса заменя булата с клетвена декларация на младоженците, самичък я написа на подредена да му донесат пишеща машина...
Полковият духовник стартира обреда. С кандилница и патрахил, насълзен от необичайността, пее за сватбата в Кана Галилейска, за подражателство на Сара и Ребека, за многолетие, за многодетие... Разменят се пръстени, венци се кръстосват над главите, отпива се поредно от светеното вино, отхапва се от общ бонбон, амин и честито!
На сватбата участват още трима от наказаните. Липсват Антон Иванов и Георги Минчев – техните близки не могли да се доберат до тунелите, Димитър Радев би намерил метод да ги вкара и тях.
Свидетелите поздравяват венчаните, топло прилепяне, студени белезници на някои от тях. Роза, въодушевено 18-годишно момиченце, извиква: „ Бате, и аз ще умра за свободата! “.
А ето и незабравимото стихотворение на Евтим Евтимов за героя Антон Попов:
Започва към този момент сватбата, Антоне!
Сега гибелта е
тука кум,
само че вместо шепа
празнични бонбони,
ще хвърля тя патрон след патрон,
само че вместо с мелнишко алено вино
ще цялостни чашите
със твоя кръв,
да вдигнат тост сватбарите във синьо
за здравето на българския лъв.
До теб стои булка и вдовица,
до нея - ти,
и жив,
и убит.
Целувай към този момент тъжната си птица.
И майка си.
И утрешния ден.
С тромпетите на пушките насреща
сватбарите се стягат за хоро.
След малко сватбените бели свещи
ще изгорят от тъга
над твоя гроб.
И неродени постоянно ще останат
едно момиче
и едно момче -
една фантазия,
до дъно недомечтана,
една обич без люлка и звънче.
Но отново вдигни очи. И отново се радвай.
Ще те запомни
този сив тунел.
Страхливецът в никакъв случай не подвига женитба,
когато го водят
на разстрел!
Антон Иванов: " Не жалете за мен. Умирам умерено, предвкусвайки сладостта на близката победа ".
Петър Богданов: " Живях с болките на моя народ и съм благополучен, че загивам в миг, когато наближава нашата страна да бъде свободна и радостна ".
Антон Попов, венчан пред гибелта си за своята обичана: " Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава светлина, с такава красота, че моята жертва за него е нищо ".
Георги Минчев: " Мили, обичам Ви доста, както обичам нашата Родина ".
Атанас Романов: " Аз действах с цялостно схващане,че послужвам като правилен наследник на своята Родина ".
Никола Вапцаров: " Но в бурята отново ще бъдем с теб, народе мой, тъй като те обичаме "!
За тези млади и самоотвержени борци за обществена правдивост животът е прочут, пролетен, изпълнен с наслада и любов. А вярата - бодра и неизтребима като птиците.
И през днешния ден, колкото и да ни отдалечава времето от тези кървави, само че нужни години за битка, колкото и през днешния ден фарисеите, предателите, кухите депутати и платени писачи на рабски текстове да глаголстват от публични трибуни и мухлясали издания, делото на безсмъртните герои на антифашистката опозиция все по този начин ще живее, ще се придвижва от потомство на потомство. Защото нашето родно място България е събирателно име, заселено от хилядите персонални имена на починали герои, паднали за неговата национална и обществена независимост. И до момента в който я има България, ще ги има и тях. Въпреки всичко, макар! Те ще са в родината, в нейното сърце, в бъдещето й.
Колко щастливи са били Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Георги Минчев, Петър Богданов и Атанас Романов! През своя къс живот те събират в себе си най-хубавите качества, присъщи на извисени и положителни хора. Фашистките изверги се опасяват от мъртвите герои. Но не ще ги изтръгнат от паметта на историята, колкото и да се стремят да ги заличат. Идеалът е вечен! А скоро българския народ още веднъж ще прогледне. Много скоро! Защото техния героизъм ще му бъде нужен. Ще го пречиства. Такава е логиката на човешкото съществуване. Не може да се живее без чест, без достолепие, без смелост, без религия.
Имената на шестимата разстреляни на Гарнизонното стрелбище са святи имена. Да ги пазим. Да ги предадем на децата и внуците си. На бъдещето! Защото Те одобриха гибелта като победа!
И през днешния ден сме подготвени да извикаме: къде сте, приятели, станете от гробовете си, тъй като през днешния ден ни трябвате, на България трябвате, както тогава. Станете и елате, само че няма да намерите народа и страната, за която сложихте главите си.
Няма да се зарадват душите ви и стоплят сърцата ви от това, което ще видите, тъй като през последните години България имаше шанса най-сетне да бъде стопанка на себе си, само че е на път да си остане слугиня. Станете от гробовете си, само че не отваряйте днешните наши учебници и книги, тъй като в тях написа, че сте мрели не за истина и независимост, а поради махленска кавга. Не разгръщайте нашите вестници, в които ровят костите ви, тъй като в тях ще намерите неистини и измами. Станете от гробовете си, само че не отивайте в нашия парламент, където ще ви освиркат и одюдюкат хора, жадни за мерцедеси, парцели и популярност, хора, които по команда влизат и излизат, по команда гласоподават, и както наподобява, по команда бастисват България. Същата тази България, за която вие и още 9140 партизани, 20 070 ятаци и помагачи и над 31 хиляди политзатворници и концлагеристи тръгнахте от другите краища на България да дарявате ярко бъдеще, да я вършиме република, да й носите независимост, тъждество и истина.
Днешна България е тъкмо противоположното на това, за което нашите герои се бориха и дано се опитаме да възродим пламъкът на концепциите, чистотата на сърцата и образецът на саможертвата. Ние, българските антифашисти няма да приемем имената на героите да бъдат заличени. Няма да приемем опитите за пренаписване на събитията и да позволим политическите еднодневки да се гаврят с този популярен и паметен героизъм.
Сватбата на Антон
Повечето фенове на творчеството на Евтим Евтимов свързват неговото име с сантименталните любовни балади, само че той има едно ужасно стихотворение, което прекатурва душата на човек, раздира всяко усеща за целокупност в него и го кара да се замисли за смисъла на живота, любовта и саможертвата.
Малко преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 година в столичното гарнизонно стрелбище, наказаният на гибел по правосъдния развой против Цeнтралния комитет на Българската работническа партия (комунисти), Антон Попов се оженил в килията за своето обичано момиче Росица Манолова.
Председателят на съда, полковник Младенов, отхвърля рандеву на наказаните, макар че не е неразрешено със закон. Осъдените са отведени в пандиза пеша, дистанцията е близко и през целия си път са минали през шпалир от въодушевени жители, които са ги поздравявали.
Близките влачат крайници подире им. Няма вяра за обжалване, апелациите са неразрешени с допълнение към закона, няма опция за прошка от царя – това право са му го лишили деветнадесетомайци, а когато той взема в ръце цялата власт, „ не помни “ да си го върне.
Въпреки това, околните стигат до военния министър, само че са изгонени брутално. Росица, приятелката на наказания Антон Попов, афишира, че е бременна и че е редно да си има формален брак. Военният министър Никола Михов – заслужен мъж, предстоящ регент, склонява да има „ женитба “, само че обредът да се извърши на стрелбището преди разстрела...
Към 17 часа това е обявено по телефона на Стефан Богданов персонално от капитан Димитър Радев. Той употребява „ сватбата “ и съумява да уреди неразрешено наличие на околните на наказаните на стрелбището преди разстрела. Измисля и още „ хитрини “ – дамата на Петър – Радка, да бъде кума. „ Кураж и човечност в един свят на свирепост “ – споделяше Стефан Богданов.
С Радка, Стефан намира „ булката “ във Военното коменданство, плачеща, несъмнено, само че не от благополучие. Оттам с една джипка – до църквата в Лозенец (близо до банята). Придружава ги фелдфебел със железен взор – той е този, който ще командва разстрела. Историята не е оставила името му, само че няма значение.
Попът в лозенската черква отхвърля венчавката. Започва да убеждава обезверената Росица да се откаже от „ държавния нарушител “.
В това време до нея застава капитан Димитър Радев. Тегли една майна на недостойния поп и взема решение: венчавката ще направи полковият духовник.
Джипката поема около Перловската река и край остарелия мост на трамвая виждат инцидентно Бойка Вапцарова, дамата и сестричката на Романов. Капитан Радев персонално ги кани в джипката.
След малко всички са заедно в предверието на Тунелите на гибелта.. Радев урежда дребна стаичка за осъществяване на бракосъчетанието. В тоя миг се явява стоманеният прокурор Стоманяков. Той влиза гневен. „ Радев – какви са тия външни хора тук?! Всички незабавно вън! “ - разпорежда се той. Димитър Радев се озъбва и лъже: „ Това са очевидци! И всичко е позволено от военния министър! “.
Но трудностите пред „ сватбата “ не свършват – за венчавката в ония години се желае по този начин наречената „ църковна була “. Няма такава. Но Радев е правист, познава изтънко законите, по някакъв член от кодекса заменя булата с клетвена декларация на младоженците, самичък я написа на подредена да му донесат пишеща машина...
Полковият духовник стартира обреда. С кандилница и патрахил, насълзен от необичайността, пее за сватбата в Кана Галилейска, за подражателство на Сара и Ребека, за многолетие, за многодетие... Разменят се пръстени, венци се кръстосват над главите, отпива се поредно от светеното вино, отхапва се от общ бонбон, амин и честито!
На сватбата участват още трима от наказаните. Липсват Антон Иванов и Георги Минчев – техните близки не могли да се доберат до тунелите, Димитър Радев би намерил метод да ги вкара и тях.
Свидетелите поздравяват венчаните, топло прилепяне, студени белезници на някои от тях. Роза, въодушевено 18-годишно момиченце, извиква: „ Бате, и аз ще умра за свободата! “.
А ето и незабравимото стихотворение на Евтим Евтимов за героя Антон Попов:
Започва към този момент сватбата, Антоне!
Сега гибелта е
тука кум,
само че вместо шепа
празнични бонбони,
ще хвърля тя патрон след патрон,
само че вместо с мелнишко алено вино
ще цялостни чашите
със твоя кръв,
да вдигнат тост сватбарите във синьо
за здравето на българския лъв.
До теб стои булка и вдовица,
до нея - ти,
и жив,
и убит.
Целувай към този момент тъжната си птица.
И майка си.
И утрешния ден.
С тромпетите на пушките насреща
сватбарите се стягат за хоро.
След малко сватбените бели свещи
ще изгорят от тъга
над твоя гроб.
И неродени постоянно ще останат
едно момиче
и едно момче -
една фантазия,
до дъно недомечтана,
една обич без люлка и звънче.
Но отново вдигни очи. И отново се радвай.
Ще те запомни
този сив тунел.
Страхливецът в никакъв случай не подвига женитба,
когато го водят
на разстрел!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ