Преди 8 години една история потресе България. Възрастен мъж беше

Преди 8 години една история потресе България. Възрастен мъж беше погубен, откакто описа пред предаването „ Съдебен спор ”, че внучките му са заложници на личните си родители. Трите девойки – на 13, 14 и 18 години, на процедура са държани под ключ в бедност в дребна стая в столичния квартал „ Люлин ” от раждането си. Не им е било позволено да излизат, в никакъв случай не са ходили на детска градина или учебно заведение, нямали са другари.

След като дядото разкрива пред цялата страна ориста им, той е погубен от щерка си и нейния мъж. Осъдени са надлежно на 18 и 15 години затвор. След присъдата девойките са изведени от вкъщи си и са разпределени по институции. Оказва се, че никой в страната не е знаел за децата заложници.

„ Като дребна доста обичах да рисувам. Спомням си, че когато е имало по-напрегнати обстановки, съм си взимала молив и съм рисувала. Това ме успокояваше. Рисуването беше моето избавление ”, спомня си тя пред NOVA. 

Относно шока от излизането в огромния свят след години изолираност, Богомила признава, че се е спуснала в една действителност, за която единствено е чела и е гледала по филмите, само че не е имала опцията да бъде част от нея. „ Аз съм много любопитен човек. Обичам да откривам нови неща. Бях разчувствана да преоткрия света ”, споделя тя.

След нещастието трите сестри са настанени в Център за настаняване от фамилен вид за деца с увреждания. Причината за това решение на институциите е, че нямало различен тип център, в който да могат да бъдат трите на едно място. „ Ние искахме да сме дружно, с цел да се подкрепим. Всичко, което преживявахме тогава, беше по-лесно, тъй като бяхме дружно ”, изяснява Богомила.„ Като дребна доста обичах да рисувам. Спомням си, че когато е имало по-напрегнати обстановки, съм си взимала молив и съм рисувала. Това ме успокояваше. Рисуването беше моето избавление ”, спомня си тя.

Относно шока от излизането в огромния свят след години изолираност, Богомила признава, че се е спуснала в една действителност, за която единствено е чела и е гледала по филмите, само че не е имала опцията да бъде част от нея. „ Аз съм много любопитен човек. Обичам да откривам нови неща. Бях разчувствана да преоткрия света ”, споделя тя.

След нещастието трите сестри са настанени в Център за настаняване от фамилен вид за деца с увреждания. Причината за това решение на институциите е, че нямало различен тип център, в който да могат да бъдат трите на едно място. „ Ние искахме да сме дружно, с цел да се подкрепим. Всичко, което преживявахме тогава, беше по-лесно, тъй като бяхме дружно ”, изяснява Богомила.

Тя потегля на учебно заведение на 13-годишна възраст – напряко в първи клас. Социалните служащи виждат, че може да чете и написа, защото у дома са имали книги и енциклопедии. Затова я записват на независими съвещания. „ Когато бях на 15 години, ми се наложи да съм постоянно в четвърти клас. Беше ми необичайно, тъй като бях с 10-годишни деца ”, признава момичето.

Именно в дома Боги стартира да намира и първите си другарства – най-много около децата на детегледачите. Въпреки спецификите на институцията, тя е безапелационна, че там ѝ е било по-хубаво, в сравнение с в родния ѝ дом, поради опцията да поддържа връзка. „ Като се срещаш с разнообразни хора, можеш да приемеш от тях както позитивните, по този начин и отрицателните неща. Избираш кое би взел като добър и неприятен образец и по този начин се изграждаш като човек ”, разсъждава тя.

След четвърти клас обаче системата ѝ сервира нов парадокс. Преместена е да учи в учебно заведение за глухи, тъй като това е била единствената алтернатива огромната ѝ сестра също да стартира да учи и двете да останат дружно. „ Началото ми беше малко необичайно, тъй като щях да съм с глухи – т.е. отново няма да има с кого да си приказвам. Много постоянно се случваше да съм сама в класа ”, спомня си тя.

Учителите са я съветвали да остане там, тъй като условията в профилираните учебни заведения са по-занижени и ще ѝ бъде по-лесно. Богомила обаче имала други проекти. „ Наумих си, че няма да заставам там. Вече знаех, че желая да се занимавам с графичен дизайн, анимация и компютърен дизайн ”, споделя момичето. С помощта на частни уроци и поддръжката на възпитателка по математика, тя съумява да кандидатства и в последна сметка е призната в паралелка с снимка.

Днес Богомила е в 11. клас на независима форма на образование и работи в магазин за арт материали. Живее с по-голямата си сестра, а двете постоянно посещават най-малката, която е с тежко увреждане и е настанена на друго място.

На въпроса за какво е решила да опише историята си чак в този момент, тя дава отговор изрично: „ Искам да покажа, че колкото и неприятно да ти се е случило в предишното, през каквото и да си минал, можеш да се изправиш, да го превъзмогнеш и да продължиш напред ”.

Според нея има пропуски в институциите и доста неща са можели да се предотвратят при съответна помощ първоначално. Тя обаче счита, че казусът е и в обществото, тъй като хората постоянно си споделят: „ Това не е мой проблем, не би трябвало да се меся ”.

Относно това кой ѝ е оказал помощ най-вече, с цел да оцелее и да се построи, Богомила е безапелационна: „ На първо място човек би трябвало самичък да си помогне. Сам би трябвало да осъзнаеш, че би трябвало да продължиш напред и да си следваш задачите. На второ място са всичките ми другари, неправителствени организации и обществени служащи, които са били до мен всеки ден ”.

Днес фантазията ѝ е ясна. „ След 10-20 години се надявам на края на някои анимационни филми откъм гърба да се изписва и моето име. Искам да имам лична къща, да основа една арт атмосфера към себе си. Но най-много желая да въодушевявам хората и да оказвам помощ на други деца и младежи, които минават през нещо сходно ”, приключва описа си Богомила.