Как момче със Синдром на Даун оцеля в пловдивско училище
Преди 7 години жена ми плака. Не беше първият, нито последният път, когато се е разстройвала за Божан, само че казусът бе необикновен. Синът ни преди малко бе " приключил " предучилищна в НУ " Христо Ботев ", където нахвалена преподавателка го " избутваше ", да го вземаме все по-рано. А в случай че имаше метод изобщо да не го водим, най-добре. Божан е мирен и порядъчен, само че е със Синдром на Даун.
След този неудачен опит предстоеше записване в 1. клас. Най-близкото учебно заведение е " Алеко Константинов ". Жена ми беше обезпокоена от всичко, за което можеше да се сети - претенциозни родители, капризните им деца, учители, боящи се от особеното. Отидохме на среща с шефа и заместник-директорките. За наша изненада, попаднахме на естествени хора, които споделиха, че нямат опит с деца със специфични просветителни потребности, имали единствено едно невиждащо дете, само че да не се тормозим - всичко ще е наред.
Безпогрешно разпознахме това, което отличава лекарите един от различен, магазинерите един от различен или служителите един от различен - положителното отношение в задатък. Отношението към непознати е нещо просто - или е положително, или е неприятно, и не се въздейства от обучение. Виждали сме водещи експерти лекари, които в редкия случай, когато ти потрябват, са някъде, където не могат да свършат работа. И други, които даже в чужбина, ще отделят време по телефона. Едните приказват деликатно и те почитат, другите показват самочувствие. При едните присъстваш в мислите им, другите мислят за себе си.
И ето ни 7 година по-късно. Синът ни приключва " Алеко Константинов ". Това беше прелестен интервал, в който ходеше с готовност на учебно заведение, развиваше се, понякога мързелуваше, като всички деца - интервал, в който жена ми и двете баби покриха с него образователния материал. Бяха си го разделили по предмети, кой в каквото е мощен. За мен остана британският, по тази причина Божко е най-зле с него.
Беше време, през което сестра му написа стихотворение по какъв начин двамата играят на двора на учебното заведение и по какъв начин пилоните със знамената се трансформират в мачти с платна, а вятърът ги отнася по непознати земи.
Не сме имали нито един проблем, прелестните деца от класа му помагаха от първите дни. А Божко, който си е много разговорлив, се сприятели с всички учители, даже с тези, които не са му преподавали в никакъв случай, с чистачките и най-много с защитата, която
позволяваше единствено на него да натиска звънеца.
Изключителна роля всичко това да се случи изигра Мария Митева, класната му от 1. до 4. клас. Не единствено за него, само че и за всички деца от класа. Г-жа Митева приказва безшумно и меко, само че излъчва престиж. Чакам Божан пред стаята им, бие звънецът и прилежащата врата се отваря, все едно стадо бизони я връхлита, оттеглям се да не ме прегази този ураган от пета категория по скалата на Сафир-Симпсън от тичащи към лафката дечурлига. Нашата стая - тишина. Почвам да се тормозя вътре живи ли са, или са ги пуснали по-рано. В този миг вратата се отваря и нашият клас излиза под строй.
След четвърти клас паралелката олаби дисциплината, само че това е естествено с израстването на децата, пубертета и така нататък, без да промени отношението към Божан. Записаха в класа още едно дете със Синдром на Даун, прелестната Слава, която беше имала проблеми в друго учебно заведение, само че при нас се приспособява. На доста места се тормозят да одобряват даже едно дете със СОП,
при нас класът пое без проблеми две.
Убеден съм, че изгодата е двупосочна - другите стават по-добри.
Благодаря на шефа Красимир Ангелов за клуба по снимка и за забавните неща, които разказваше в час. За цялата тази просветителска галактика, каквато е нашето учебно заведение, няма да ми стигне цялата безкрайна фейсбук лента. Алеко, в случай че беше жив, щеше да бъде горделив какви хора носят името му, изключително с толкоз доста байганьовци в близост.
Сега сме още веднъж на кръстопът и обезпокоени. Но този път няма плачещи, а бойно настроени родители на Божан. Защото вятърът на двора, развял знамената на пилоните, е толкоз мощен, че ни е вдигнал и двамата с Мария, тъкмо както децата в стихотворението на Яна. Ще ми се да кажа, че сме станали като драконите на Денерис, тъй като не върви в моя обява да не загатна нищо за филми.
Факт е обаче - тези 7 години пораснахме дружно с децата си.
След този неудачен опит предстоеше записване в 1. клас. Най-близкото учебно заведение е " Алеко Константинов ". Жена ми беше обезпокоена от всичко, за което можеше да се сети - претенциозни родители, капризните им деца, учители, боящи се от особеното. Отидохме на среща с шефа и заместник-директорките. За наша изненада, попаднахме на естествени хора, които споделиха, че нямат опит с деца със специфични просветителни потребности, имали единствено едно невиждащо дете, само че да не се тормозим - всичко ще е наред.
Безпогрешно разпознахме това, което отличава лекарите един от различен, магазинерите един от различен или служителите един от различен - положителното отношение в задатък. Отношението към непознати е нещо просто - или е положително, или е неприятно, и не се въздейства от обучение. Виждали сме водещи експерти лекари, които в редкия случай, когато ти потрябват, са някъде, където не могат да свършат работа. И други, които даже в чужбина, ще отделят време по телефона. Едните приказват деликатно и те почитат, другите показват самочувствие. При едните присъстваш в мислите им, другите мислят за себе си.
И ето ни 7 година по-късно. Синът ни приключва " Алеко Константинов ". Това беше прелестен интервал, в който ходеше с готовност на учебно заведение, развиваше се, понякога мързелуваше, като всички деца - интервал, в който жена ми и двете баби покриха с него образователния материал. Бяха си го разделили по предмети, кой в каквото е мощен. За мен остана британският, по тази причина Божко е най-зле с него.
Беше време, през което сестра му написа стихотворение по какъв начин двамата играят на двора на учебното заведение и по какъв начин пилоните със знамената се трансформират в мачти с платна, а вятърът ги отнася по непознати земи.
Не сме имали нито един проблем, прелестните деца от класа му помагаха от първите дни. А Божко, който си е много разговорлив, се сприятели с всички учители, даже с тези, които не са му преподавали в никакъв случай, с чистачките и най-много с защитата, която
позволяваше единствено на него да натиска звънеца.
Изключителна роля всичко това да се случи изигра Мария Митева, класната му от 1. до 4. клас. Не единствено за него, само че и за всички деца от класа. Г-жа Митева приказва безшумно и меко, само че излъчва престиж. Чакам Божан пред стаята им, бие звънецът и прилежащата врата се отваря, все едно стадо бизони я връхлита, оттеглям се да не ме прегази този ураган от пета категория по скалата на Сафир-Симпсън от тичащи към лафката дечурлига. Нашата стая - тишина. Почвам да се тормозя вътре живи ли са, или са ги пуснали по-рано. В този миг вратата се отваря и нашият клас излиза под строй.
След четвърти клас паралелката олаби дисциплината, само че това е естествено с израстването на децата, пубертета и така нататък, без да промени отношението към Божан. Записаха в класа още едно дете със Синдром на Даун, прелестната Слава, която беше имала проблеми в друго учебно заведение, само че при нас се приспособява. На доста места се тормозят да одобряват даже едно дете със СОП,
при нас класът пое без проблеми две.
Убеден съм, че изгодата е двупосочна - другите стават по-добри.
Благодаря на шефа Красимир Ангелов за клуба по снимка и за забавните неща, които разказваше в час. За цялата тази просветителска галактика, каквато е нашето учебно заведение, няма да ми стигне цялата безкрайна фейсбук лента. Алеко, в случай че беше жив, щеше да бъде горделив какви хора носят името му, изключително с толкоз доста байганьовци в близост.
Сега сме още веднъж на кръстопът и обезпокоени. Но този път няма плачещи, а бойно настроени родители на Божан. Защото вятърът на двора, развял знамената на пилоните, е толкоз мощен, че ни е вдигнал и двамата с Мария, тъкмо както децата в стихотворението на Яна. Ще ми се да кажа, че сме станали като драконите на Денерис, тъй като не върви в моя обява да не загатна нищо за филми.
Факт е обаче - тези 7 години пораснахме дружно с децата си.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ