Откъде са се взели мишехора на Луната?
Преди 180 години се случила „ огромната лунна машинация “ – една от най-успешните мистификации, вследствие на която половината Америка повярвала, че на Луната има живот. Интересно, наподобява, и през днешния ден нещата не са се трансформирали доста.
На 25 август 1835 година нюйоркският вестник Sun почнал да разгласява серия от шест публикации. В тях се съобщавало за велики изобретения, направени от един най-прочутите по това време астрономи – сър Джон Хершел-младши, и последвалите по-късно невероятни открития.
Вестникът освен това се позовавал на малко известие в единбургското списание Journal of Science и главно на попаднали в редакцията мемоари на несъществувалия в никакъв случай, както станало ясно по-късно, доктор Андрю Грант, помощник на учения.
Съобщавало се, че сър Джон е съединил микроскоп със седемтонен телескоп с невиждани размери и благодарение на това оптично оръдие, инсталирано от него на нос Добра Надежда, постигнал 42-хилядно нарастване.
Насочвайки апарата към Луната, Хершел разкрил там цивилизация на селенити, които представлявали двуноги рационални бобри, и няколко раси крилати мишехора, различаващи се между тях с цвета на кожата.
Бобрите били на Луната явно нещо от рода на австралийските туземци или диваците на Амазонка, те умеели да палят огън и живеели в хижи. Мишехората пък имали тип на по-човекоподобни, растежът им не превишавал четири фута, лицето им напомняло на орангутан, покрити били с тъмна четина и имали крила сходно на тези на прилепите.
Благодарение на това те можели да си летят по всички страни, да си хапват плодове и да се отдават на развлечения, „ каквито с огромни старания може да се съгласуват с нашето земно разбиране за възпитание “.
Цветът на кожата на мишехората определял тяхното място в обществената подчиненост и равнището на развиване – колкото по-светла била тя, толкоз към по-високо развита общественост принадлежали те. Най-светлокожите, съобщавал вестникът, с типа си „ малко отстъпвали на ангелите “.
Много място било отделено и на животинския свят на Луната и нейните пейзажи. Там, на цъфтящи поляни сред базалтови и аметисти планини, пасели стада от еднороги овце, бродели рогати мечки и сходства на земни бизони и така нататък, и така нататък, във въздуха пърхали голям брой най-разнообразни птици. Описвали се морета, океани, реки, езера, кристални острови и планински върхове от сапфир…
Името на фамозния академик, сериозните препратки, сдържаният, отличаващ се със студена научна обективност жанр на публикациите, голямото количество детайлности, както и поредното излагане на информацията във тип на мемоари от дневник – пък и положението на тогавашната просвета изцяло допускало съществуването на живот на Луната – всичко това оставило прекомерно малко пространство за съмнение. И Америка безусловно полудяла.
Слабите възражения на малобройни скептици не влизали в сметките, на никой не му било до анонимността на оповестените публикации и до това, че броят на Journal of Science по този начин и пропаднал в Единбург. Никой не забелязал множеството явни несъответствия, като да вземем за пример, че нарастването 42 000 пъти би разрешило разглеждането на лунната повърхнина единствено с резолюция 10 километра, тъй че хипотетичният телескоп не би могъл да прегледа даже кардинално никакви животни, зверове или птици.
А мълчанието на Джон Хершел също било възприето с схващане, защото ученият по това време се занимавал с астрономически наблюдения в Южна Африка и не можел да удостовери или опровергае известията във вестника.
През 1835 нямало ни мобилни телефони, ни даже най-бавен интернет, и актуалният четец по този начин и не би схванал по какъв начин тогава са живели хората, общувайки между тях с преписка, изпращана по конски впрягове или параходи, по тази причина известията сред континентите по това време не били доста бързи.
Така че раздутата сензация несмущаемо се популяризирала по Америка без ни най-малки опасения от бързо разкритие.
Статиите от Sun се препечатвали от голям брой районни и централни медии, а тиражът на самия вестник литнал до небесата, достигайки невероятните за ония дни 60 000 екземпляра.
Не бил чут и Едгар Алън По, който възмутено декларирал, че вестникът го краде по обикновен метод, възползвайки се от замисъла на неговата новела „ Необикновените завършения на някой си Ханс Пфаал “, оповестена три седмици преди този момент в сп. Southern Literary Messenger, където също се описвала лунната цивилизация.
Впоследствие По трансформирал края на своя „ Ханс Пфаал “, където споменавал „ лунната партенка “ на вестника – там той значително смекчил своето обвиняване в плагиатство и в това време точка по точка потвърдил лъжливостта на вестникарската сензация.
Но нямало към този момент нужда от това, защото Джон Хершел в това време получил от преминаващ транспортен съд един брой със своите „ открития “ и на часа разпратил гневни опровержения – вестникарската неистина рухнала под всеобщия звук на разочарованието.
Тя прочее донесла на основния редактор на вестника и хипотетичен създател на публикациите Ричард Адамс Лок нелоши дивиденти. Самият той обаче постоянно обществено отричал своето авторство.
