Пред близо 100 колеги и читатели писателката Диана Димих представи

Пред близо 100 сътрудници и читатели писателката Диана Димих показа в галерия-книжарница „ София-прес ” най-новия си алманах с разкази „ Планинска гръмотевица ” (изд. „ Пропелер ”, 2017). Тя е създател на над 15 книги – хиляди фенове на късия роман наблюдават найните издания. Събитието се водеше от актрисата Богдана Вульпе, а в обговарянето на стила и посланията на авторката се включи литературният откривател Константин Еленков. За да се усети по-добре атмосферата на книгата китаристът Митко Тотев настрои ностолгично публиката с безконечни италиански шлагери.

Какво ще откри читателят в изящното синьо томче?

Майсторството на разказвача значително може да се оприличи на магьосничеството, с което работи над ястието един умел кулинар. Приготвяйки едно ястие, положителният готвач импровизира, мечтае, опитва разнообразни съставки и подправки – и най-много, той не знае какво ще се получи най-после. Сам изненадва себе си. Така е и с положителния белетрист: познанието убива хубостта, тайната на развръзката в интигуващия сюжет би трябвало да пристигна внезапно и за самия публицист. А химическата амалгама от изразни средства (звукове, думи, фразеологизми, тропи) да е толкоз неуловима, че читателят да я изпива едновременно, без да се пита каква е формулата ѝ. Защото четенето е пътешестване, несвършващо с последната страница на дадена книга – след него остава ароматът от далечното, сакралното, човешкото припознаване на самия себе си. Такъв полъх на непривични аромати, естествени отражения, достоверни персонажи и разтърсващи подиуми на живот и гибел ще продължи да човърка съзнанието на читателя след прочитането на „ Планинска гръмотевица ” – алманах с разкази на Диана Димих. Тя съумява да „ изпържи ” читателя в неговото неспокойствие да разбере развръзката: нейното описване тече сякаш линейно, само че в действителност прескача, движи се в реминисценции, в инцидентно изтървани думи и сякаш забравени случки. Прибавете към това и необикновено богат език – от класическата поетическа изобразителност до пиперливия градски сленг и колоритните диалектизми, с които българският език е непостижим измежду другите европейски събратя. Винаги съм се учудвала по какъв начин писателката по този начин добре е усвоила уличния сленг, по какъв начин няма никаква неестественост на фразата, на разговора. А той постоянно е структурообразуващ – освен на равнище басня, само че и на равнище характери, контраст, ситуативност – тъй като в разказите на Диана Димих началото и краят не са рамка, те като че ли се пробват да вкарат читателя в сюжета – по един изцяло натурален метод.

Да вземем за образец късия роман „ Буркани с минало ”. Един напълно диалогичен разказ – без посочени герои, само че толкоз физиономичен в телефонната хистеричност сред двама остарели към този момент в своята невъзможна обич другари. Те се мятат от една прекаленост до друга: абсурдът е в действителност насъбраната с години полуреализирана житейска връзка – обич, само че не съвсем; хармония на любовния дует, само че не съвсем; неизкоренимото мъжко его и играта на женска приемливост, само че не съвсем… И ето я и развръзката: гибелта, която се смее над всички наши искания.

Един брилянтен роман, в който всеки четец би разкрил себе си.

В този алманах обаче има и психически построени сюжети – на правилото на вътрешния монолог – подобен е разказът „ Каквото ни е писано ”: всеки човек е изтъкан от несъгласия, подсказва авторката, само че инерцията на живота е по-страшна и от забележимите неточности по пътя към щастието. Какво очакваш от живота, когато нищо не правиш, с цел да промениш безсмисления кръг? Под това мото бих сложила много от творбите на Диана Димих.

Тя не изяснява, не се вайка от името на своите герои, не ги назидава. В нейните прочувствени фотоси потъваме внезапно, стоплени и тъжно-весели. Всичко тук е просто като дишането и комплицирано като космоса – посланието е самообладание и очакване: невидимите траектории на ориста ще бъдат осветени от една планинска гръмотевица – тъй като всичко остарява, единствено мигът на влюбването е постоянно млад.

Коя е основата за триумфа на този вид наративност? Импровизацията сред лирика и прозаичност – единствено стихотворец би могъл да извиси логическото до интуитивното. В техния конфликт се ражда инвенцията, в нея всяка дума свети като нова, деформацията и фрагментарността нямат за цел да ни изплашен, а да ни накарат да излезем от личния си затвор. Това е мъчно да се реализира – умеят го такива майстори на словото като Габриел Гарсия Маркес и Хорхе Луис Борхес.

Вярвам, че Диана Димих е овладяла този второстепенен език, остава единствено огромното философско контаминиране да роди един митологичен романов сюжет. Мисля, че скоро и този миг ще пристигна.