Страдания грешнаго Борисова
„ Правителството ще остане до тогава, докато водачът на ГЕРБ Бойко Борисов реши, че ще стоим във властта “. Деница Сачева, заместник-председател на ПГ на ГЕРБ-СДС
Не му е елементарно на Бойко Борисов. Предстои му да реши комплицирана политическа задача, която евентуално няма печелившо решение (а единствено повече или по-малко губещи). При това би трябвало да осъществя това решение по желания от него метод, т.е. без да носи персонална отговорност. Правил го е нееднократно, само че този път в действителност би трябвало да приложи цялото си майсторство, в случай че желае да излезе изсъхнал от водата.
От една страна е ясно, че от него зависи
докога и по какъв начин ще работи държавното управление.
Горепосоченото изказване на Деница Сачева е просто официално удостоверение на фактическото състояние „ кой кара влака “. Самият Борисов даде да се разбере, че няма да търпи дълго „ да му се катерят по гърба “ (до оповестението на конвергентния отчет за приемането на България в еврозоната).
Наистина, съгласно вицепремиера Зафиров „ животът на това държавно управление е обезпечен – най-вероятно за цялостен четиригодишен мандат “. Но надали някой счита, че желанията на дребните (и мощно огладнели за власт) съдружни сътрудници са определящи. Те ще останат в ръководството не докато им се желае, а докато Борисов реши, че той персонално и партията му имат полза от присъединяване и водещата си роля в него.
От друга страна, занапред е належащо да се откри безапелационно оправдание за прекратяването на ръководещата коалиция. Тук ГЕРБ ще би трябвало да се измъкнат от клопката на личната си опорка за стабилността. Същата Сачева в същото изявление също толкоз изрично съобщи, че „ хората желаят непоклатимост и този, който ще се опита още веднъж да бъде дестабилизиращ фактор, без значение с какви претекстове прави това, ще бъде огромният губещ “. Вероятно ще се наложи да се изяснява, че разтурването на държавното управление в действителност е следващата огромна жертва, която ГЕРБ прави в името на запазването на стабилността. Както нормално,
виновността ще бъде хвърлена на сътрудниците,
макар че този път има основни затруднения, към които ще се върнем по-нататък.
Но това е по-малкия проблем. Големият е не по какъв начин да се оправдае излизането от ръководството, а по какъв начин да се калкулира съотношението на изгоди и вреди от оставането в него. Именно това терзае душата Борисова и тези премеждия не могат да останат незабелязани. На пръв взор опитът и политическият инстинкт на водача на ГЕРБ му подсказват, че „ седянката би трябвало да се разтури “ допустимо най-бързо. Много скоро ще стане ясно, че нагласеният бюджет е неосъществим и ще се наложи да се вземат мъчителни и непопулярни решения. Самият Борисов към този момент се презастрахова с сходни оценки и даже призна, че „ в страната няма кеш и се постанова да се задържа Данък добавена стойност, с цел да се платят пенсиите и заплатите “. Той намерено съобщи, че има спад в приходите и че „ бюджетът мъчно ще се извърши “. Нищо, че единствено преди две седмици същият този бюджет бе определян като „ рационален “ и даже „ само вероятен “.
По-нататък сюжетът наподобява пределно явен и към този момент нееднократно е прилаган: ГЕРБ са били срещу разточителните разходи, само че са били принудени да правят отстъпка пред неразумните щения на съдружните сътрудници „ в името на стабилността и приемането в еврозоната “. Този номер към този момент мина при скандалното сглобяване и демонтиране на съдружието с ПП-ДБ и Пеевски, за какво да не мине още веднъж? Още повече, съдружните сътрудници сами се показват за „ гаранти на обществения вектор “. Но
този път има едно огромно „ НО “.
Освен непостижимите „ твърди “ обществени разноски бюджетът е претрупан с десетки милиарди, предопределени за вложения, общински планове и капитализиране на държавни сдружения. Разпространена е тезата, че по този начин се „ работи за хората “, само че в тази ситуация по-съществено е за богатството на КОЙ човек се изсипва този бюджетен рог на изобилието. А този човек не просто не би приел да пострада богатството му, само че и очевидно има въздействие над ръководещите и може да ги принуди да изпълнят уговорките си.
С включването си като всекидневен сътрудник и „ аварийна гума “ на ръководещата коалиция, „ новото начало “ мощно затрудни реализирането на познатия сюжет за изплъзване от властта. Пеевски не носи забележима отговорност за нито една стъпка на държавното управление, макар че с гласовете на групата си може да прокара или провали всяко решение. Създадена е нова обстановка – ръководещата коалиция стана в действителност доста по-стабилна, по простата причина, че е мъчно да бъде разтурена по волята на дребните сътрудници. Това може да направи единствено ГЕРБ, само че в случай че Борисов реши да се измъкне от ръководството срещу волята на Пеевски, той освен ще стане цел на гнева му, само че и ще би трябвало персонално да поеме политическата отговорност за това, че е попречил „ да се работи за хората “.
Положението на Борисов се усложнява в допълнение
от събитието, че личната му партия също желае мощно да бъде възмездена материално и морално посредством намерено и преобладаващо присъединяване във властта. Мнозина, в това число измежду доближените на водача, мислят към този момент преди всичко за личното си богатство и надали горят от предпочитание да платят всяка допустима цена за оцеляването на Борисов и успокояването на страховете му. Вероятно има и такива, които не биха имали нищо срещу да се договорят с Пеевски за бъдещо взаимно ръководство (ако към този момент не са го направили). В този подтекст несъмнено ще бъде възобновен натиска Борисов да се отдръпна на подобаващ отдих като „ почетен ръководител “ – нещо, което той надали ще направи непринудено, като има пред себе си поучителната орис на един различен почетен ръководител.
Последният – само че не по мощ – фактор
за страданията на Борисов е подлият проект да бъде прелъстен с обещания за договорка по отношение на поддръжка за кандидатурата му на президентските избори през 2026 година. Самият той изрично отхвърля да има такова предпочитание, само че истината е, че президентският пост е единствената сигурна гаранция за неговото персонално оцеляване за още пет години, което в неговото състояние наподобява съвсем пожизнено.
Тук обаче казусът е в предмета на договорката. От Борисов се изискват рисковани дейности в този момент в подмяна на нещо, което може би ще се случи след година и половина, а по-скоро изобщо няма да се случи.
