Повечето изследвания на мозъка и поведението на хората обикновено се

Повечето проучвания на мозъка и държанието на хората нормално се концентрират върху съществени тематики, като меланхолия, болежка, боязън. А гъделичкането въпреки това, което звучи като една напълно несериозна задявка, озвучена със смях, като че ли е подценено от учените.

Самите те в действителност споделят, че в действителност не са доста изследванията, правени, с цел да се схванат реакциите ни при допиране от различен човек. Защо го усещаме гъделичкащо? Какво се случва в мозъка ни, с цел да провокира смях? Защо не можем да се гъделичкаме сами?

Това са все въпроси, на които науката към момента няма безапелационен отговор. И част от повода е, че е мъчно да бъдат събрани справедливи ограничения за това по какъв начин хората реагираме на гъделичкане.

Все отново, учените вършат някои изследвания и вкарват малко изясненост по въпроса. Така да вземем за пример те виждат, че множеството хора имат гъдел съвсем на едни и същи места по тялото си. Най-силно се усеща гъделът по ходилата, подмишниците и врата.

И до момента в който това надали ни звучи изключително изненадващо, то по-интересни са догатките на откривателите за какво не можем да се гъделичкаме сами.

Най-разпространената доктрина гласи, че гъделичкането предизвика смях поради планирана неточност в мозъка. Неочакваното допиране го обърква и това ни кара да се смеем, от време на време даже неконтролируемо и истерично. А когато се допираме сами, в това няма нищо непредсказуемо, затова мозъкът ни няма причина да е комплициран, а ние да се смеем.

Според друго съмнение обаче, обяснението, че не можем да се гъделичкаме сами, е по-различно. Неврологът Майкъл Брехт твърди, че когато човек се допира, мозъкът изпраща известие към цялото тяло, което потиска чувствителността ни, написа Wired. И добре че е по този начин, в противоположен случай всякога, щом почешем подмишниците си или докоснем пръстите на краката си, бихме усещали гъдел.

Британският невролог Софи Скот е съгласна с тази доктрина и е на мнение, че мозъците ни се научават да отхвърлят сетивните усещания, когато дейностите ни способстват за тях. И дава образец със слуха. Аналогично на метода, по който притъпяваме чувствителността си, когато се допираме, по този начин притъпяваме и слуха си. А това е и обяснението за какво хората мъчно преценяме какъв брой високо приказваме.