Защо все на мен ми се случват лоши неща?
Постоянно се случва нещо, което ни ядосва , нервира, безпокои, общо взето разклаща ритъма ни на живот. В тези моменти имаме склонността да се самосъжаляваме и да се питаме за какво все на нас ни се случват такива неща!
Тръгваме на работа, нагласени за значимата среща, и колата ни изпръсква. Трамваят потегля под носа ни. Метрото закъснява извънредно доста. Пазарската торба се къса. Пералнята протича в най-неподходящия миг. Колата се скапва тъкмо преди да пътуваме. И тъй наречените, и така нататък Списъкът е безконечен, нали? И всичко това безспорно е вбесяващо.
Истинският въпрос обаче не е за какво се случва все на нас, а да се запитаме защо в действителност си коства да се тревожим и какъв брой от тези неща се случват безусловно единствено на нас?
За някои хора е в действителност извънредно мъчно да повярват, че огромна част от проблемите са просто злополучно стичане на събитията. Те са уверени, че някаква зла висша мощ крои своите пъклени проекти да им стовари купища неприятности, и то в най-неподходящия миг.
Няма по какъв начин да е просто съвпадане , че са не запомнили поръчката ми за вечеря или пък са не запомнили да ми донесат сосовете, или пък, че мястото ми в театъра се дублира с нечие друго, или пък, че батерията на телефона се предава късно. Защо на другите не объркват облеклата от химическото почистване, не крадат портмонето или чисто новото колело? Защо в градския превоз постоянно сядам до някого, който излъчва странна миризма? Защо се нареждам на опашката в супермаркета, където ненадейно изниква проблем с касовия уред или с покупката на клиента пред мен? Защо тъкмо в моята салата ще се откри муха или някаква друга буболечка… или косъм?
Сякаш някой непрекъснато ми залага клопки и ми се присмива. Дали пък няма някаква международна интрига, с цел да наподобявам като кръговиден глупак? Иначе за какво бих си напръскал панталона преди значима среща или бих се разкарвал през целия ден със смъкнат цип или със залепен стикер на гърба?
Да, някои хора могат да станат много подозрителни. И не можем да ги виним, че се усещат по този начин.
Печалната и трогателна истина обаче е, че съвсем в никакъв случай не става въпрос за каквато и да е интрига. Сякаш вътре в нас има едно гласче, което ни нашепва за началото на свръхчувствителност, граничеща с параноя: това е гласът на омразата към самите себе си. Когато си фантазираме, че целият свят е против нас, започваме лека-полека сами да се изправяме против себе си. и стопираме да се обичаме.
А стартираме ли да не се харесваме, е напълно естествено да ни преследва чувството, че всички са против нас . Рецепционистката в хотела знае какъв брой сме ужасни и по тази причина ни дава най-малката и тъмна стая с негоден климатик. Сервитьорът е доловил отдалече какъв брой сме отвратителни, по тази причина избира тъкмо нашите панталони, върху които да изпусне късче масло. Мобилният оператор знае, че сме цялостни идиоти (и че си мислим ужасни неща за самите себе си) и по тази причина се е погрижил телефонът ни да се скапе на втория ден от почивката.
Трябва да проумеем, че подозрителността ни е признак на себеомраза, която води началото си не от някакви действителни схеми на Вселената против нас, а от детството ни, когато може би са ни липсвали задоволително внимание, любов, грижа. Може би не са ни уверявали, че сме чудесни и добре, че заслужаваме да бъдем щастливи. Замислете се единствено дали не се самонаказвате за някакви вини, вменени у вас още в ранна възраст? Може би поради това смятате, че на вас просто не може да се случи нещо хубаво! Не е правилно, че светът ни ненавижда, а ние самите сме се научили да презираме себе си, което ни преследва под формата на мислени засади, схеми и конспирации.
Всъщност никой не ни се присмива. Не са ни обичали задоволително и по тази причина не харесваме изключително себе си. Това е печалната истина и тъкмо заради тази причина би трябвало да сдържаме гнева си и да отпуснем обичта, състраданието и толерантността към самите себе си.
По материали от:
